— Какъв е срокът за постигане на пълноценност? — попита я Фай Родис.
      Малко смутена, Евиза се замисли.
      — Открити са два необикновени болестотворни вируса. Те са могли да възникнат само в условията на извънредна сгъстеност на хората. Засега ние не наблюдаваме на Торманс нищо такова.
      — Това е косвено потвърждение на някогашната пренаселеност на планетата — каза Фай Родис, — но ние трябва да кацнем на Торманс час по-скоро.
      — Необходимата пренагласа на нашите защитни реакции ще настъпи в най-добрия случай след два месеца — заяви Евиза Танет с такъв тон, сякаш тя беше виновна за невъзможността да се извърши по-скоро имунизацията.
      Родис и? се усмихна.
      — Какво да правим! Иска ти се да бъдеш пълноправен гостенин на новата земя и това почти никога не ти се удава. Винаги ще се намерят обстоятелства, които те карат да бързаш, не ти дават да чакаш. Мнозина са ми разказвали за незабравимото чувство на срещата с нова и безопасна планета. Излизаш от кораба на изключително чист въздух, под ново слънце, и също като дете тичаш по ласкавата девствена почва. Обзема те буйно желание да хвърлиш дрехите и да се потопиш с цялото си същество в свежестта на кристално чистия свят. Ще ти се да стъпваш бос по мократа трева, вятърът и слънцето да докосват оголената ти кожа и да и? предават всички ноти на капризното дишане на природата. И такава малка част от стотиците хиляди пътешественици до други светове са могли да изпитат това!
      — Значи скафандри? — попита Нея Холи.
      — Да! Колкото и да ми е жал! После, когато имунизацията привърши, ще ги свалим. Без шлемовете, само с биофилтри — и това трябва да ни радва! Но поне ще бъдем готови за три-четири дена.
      — Може би това е за добро — каза Нея Холи. — Анализът на водата на Торманс показа някои структурни разлики от земната. На първо време всички ще се чувствуват отпаднали, докато свикнат с новата вода.
      — Нима е важно каква е водата? — попита Фай Родис. —
      Извинете ме, че знам толкова малко. Но щом водата е чиста и лишена от вредни примеси?
      — Нека простим на историчката тази древна заблуда — усмихна се Евиза. — Нашите прадеди дълго са смятали водата просто за вода, за съединение на водорода и кислорода и изобщо не умеели да я анализират. Оказало се, че водата има сложна физико-химическа структура с участието на много елементи. В изворите, рекичките и езерата на Земята се срещат хиляди видове вода, полезна, вредна и неутрална, макар че при прост анализ тя е еднаква и съвсем чиста. Торманс е друга планета, с различен характер на общия кръговрат на водата, на ерозията и минералното насищане. Ние открихме, че тази вода, общо взето, може да ни окаже влияние, изразено в лека потиснатост на нервната система. Срещу нея аз подбрах таблетките ИНГ-102. Само недейте забравя да ги пущате във всяка течност за пиене или ядене.
      — И така, скафандри — намеси се мълчалият дотогава Гриф Рифт, — ние ще имаме едно предимство…
      — В случай на опасност ли? — Евиза наведе глава и хвърли кос поглед на Чеди Даан.
      — Познахте. Скафандърът не може да бъде пробит нито с нож, нито с куршум, нито с пиролъч — потвърди Рифт.
      — Но главата, най-ценната част на тялото, без шлем се пробива — весело му възрази Фай Родис.
      Чеди Даан изгледа втренчено Родис, сякаш се учудваше на нейното оживление. И наистина сега, в навечерието на изпитанието, сдържаната, малко сурова предводителка на експедицията сякаш се беше променила.
      — Но какво ще стане с плана на Чеди? — попита Ген Атал.
      — Ще трябва да го осъществим после, след аклиматизацията — отговори Фай Родис.
      Чеди само стисна още по-здраво устните си и се обърна към голямата карта на Торманс, опъната над входа на кръглата зала.
      — Чеди, сега ми дойде на ум — обади и? се Евиза Танет, — вие възприехте тежко разиграната от Фай Родис и Ола Дез комедия. Но не мислите ли, че намерението ви да се слеете с народа на Ян-Ях, маскирана като момиче от Торманс, също съдържа елемент на измама? Да гледате с чужди очи онова, което ви се открива като на тормансианка по рождение? Това не ви ли прилича на надзъртане през ключалка?
      — Аз… да… не, аз си представях всичко това от друга страна. Просто да се приближа повече до тях, като живея същия живот, като изпитвам същите трудности и радости, беди и опасности!
      — Но разполагайки с възможността всеки момент да се завърнете при своите, нали? Притежавайки могъществото на човек от ЕСР. И щастието да се върнете в прекрасния свят на Земята — настъпваше Евиза.
      Чеди се обърна към Родис — беше и? станало навик да оценява реакцията на своя идеал, — но зелените очи на Родис я гледаха сериозно и непроницаемо.
      — Тук има двойственост — започна Чеди, — и аз мислех за по-важното.
      — За кого? — Евиза беше безмилостна като изследовател.
      — За нас. А на тях — Чеди посочи картата на Торманс — това изобщо няма да им навреди. Нали го правим, за да не сгрешим, за да знаем как да им помогнем?
      — Преди всичко трябва да разберем има ли смисъл да им се помага! — каза Гриф Рифт. — Може да се окаже…
      Ослепителен червеникав огън пламна зад прозореца за пряко наблюдение. Звездолетът трепна. Ген Атал мигновено изчезна в асансьора, а Гриф Рифт и Див Симбел се втурнаха към дубльорите на пилотския пулт.
      Още едно светване и още едно леко трепване на корпуса на «Тъмен пламък». Включените звукоприемници донесоха чудовищен грохот, който заглуши еднообразния вопъл на разсичаната атмосфера.
      Хората се втурнаха към местата си по аварийното разписание и замряха край приборите, без още да си дават сметка какво се е случило. Звездолетът продължаваше да цепи мрака откъм нощната страна на планетата. До терминатора беше останал не повече от половин час. Зазвъняха сребърните камбанки на сигнала «опасност няма». Рифт и Симбел слязоха от пилотската кабина, а Ген Атал — от поста на броневата защита.
      — Какво беше това? Нападение ли? — посрещна ги Фай Родис.
      — Очевидно — навъсено каза Гриф Рифт. — Вероятно са стреляли с ракети. Тъй като предвиждахме такава възможност, ние с Ген Атал държахме включено външното отразително поле, макар че то създава ужасен шум в атмосферата. Звездолетът не получи ни най-малка повреда. Как да им отговорим?
      — Никак! — твърдо каза Фай Родис. — Ще се престорим, че нищо не сме забелязали. От експлозиите те са разбрали, че са ни улучили и двата пъти, и ще се убедят в пълната несъкрушимост на нашия кораб. Убедена съм, че други опити няма да има.
      — Май е така — съгласи се Гриф Рифт, — но ще оставим полето — по-добре нека си вие, отколкото всички да рискуваме при това страхливо вероломство.
      — Сега аз още повече държа на скафандрите — каза Евиза.
      — И с шлемове за НП — обади се Рифт.
      — Шлемове не ни трябват — възрази Фай Родис. — Тогава няма да имаме контакт с жителите на планетата и мисията ни ще донесе нищожна полза. Длъжни сме да поемем този риск.
      — Шлемовете едва ли ще представляват сигурна защита — вдигна великолепните си рамене Евиза Танет.
      Нови нападения срещу звездолета не последваха. «Тъмен пламък» премина на висока орбита и изключи двигателите си. На кораба нито за миг не преставаха да се готвят за слизането на планетата. Биологичните филтри най-грижливо се наместваха в носовете, устата и ушите на седмината «десантници». Личните роботи-спътници на СДФ се настройваха към индивидуалните биотокове. Както винаги, най-голямо внимание изискваха скафандрите. Те се изработваха в специален институт от извънредно тънки слоеве молекулярно прегрупиран метал с изолиран хастар, който не дразнеше кожата. Независимо от невероятната — дори за техниката на близкото минало — якост и термонепроницаемост, дебелината на скафандъра се измерваше с частици от милиметъра и външно той не се различаваше от извънредно тънък гимнастически костюм с висока яка, плътно прилепнал към тялото. Облечен с такъв костюм, човек заприличваше на метална статуя, само че гъвкава, жива и топла.
      Когато подбираше цветовете на скафандрите, Ола Дез се стараеше да представи всеки десантник, и особено жените, най-ефектно.
      Фай Родис, без да се замисля, си избра черен със син оттенък, с цвета на гарваново крило, който много подхождаше на черната и? коса, твърдите черти на лицето и на зелените и? очи, Евиза помоли да придадат на метала сребристозеления цвят на върбовия лист. Тя реши да не променя тъмночервения оттенък на косата си и топазовите си котешки очи. Черният колан и черната гарнитура на якичката още повече подчертаваха пламъка на гъстата и? коса.
      Чеди Даан си избра пепелявосин, с дълбоки отблясъци на земното небе и сребърна гарнитура, а Тивиса без колебание взе тъмногранатов, с розов колан, който хармонираше на нейната маслинена кожа и малко мрачните и? кафяви очи.
      Мъжете бяха се наканили да облекат еднакви сиви скафандри, но се подчиниха на настояванията на жените и си избраха метална броня с по-красиви цветови съчетания.
      Фай Родис замислено разглеждаше лицата на спътниците си. Те изглеждаха бледи в сравнение с мургавите обитатели на планетата Ян-Ях и тя посъветва всички да глътнат хапчета за придобиване на тен.
      — Може би трябва да променим и цвета на очите си, да ги направим непроницаемо черни като на тормансианите? — попита Евиза.
      — Не, защо? — възрази Родис. — Нека бъдат такива, каквито са. Само че ще ги направим още по-ярки. Нали това е възможно, Евиза? Преди няколко години бяха на мода звездните очи.
      — При условие, че ще разполагам с четири дена за серията химични стимулации!
      — Ще имате четири дена, направете на всички ни лъчисти очи, приличащи на звезди, и нека землянинът личи отдалеч, във всяка тълпа!
      — Интересно, какви ли очи са обичали най-много нашите далечни прадеди по времето, когато още не са умеели да променят произволно цвета им? — каза Ола Дез. — Фай знае например вкусовете на ЕРС.
      — Ако става дума за вкусовете на тази ера, те са били много променливи, неясни и необосновани. Но, кой знае защо, по онова време се изисквало да бъдат красиви предимно жените. Литературните произведения, снимките и филмите изреждат женските достойнства и почти не говорят за мъжките.
      — Нима нашите далечни сестри са били толкова позорно невзискателни? — възмути се Ола Дез. — Наследство от хилядолетията на военен патриархат!
      — Изобилие на толкова интересуващите ви повелители — усмихна се Родис, — но нека се върнем към очите. На първо място са се намирали моите — чисто зелените. Изобщо винаги са се ценили големите, чисти очи и това е съвсем естествено по биологичните закони на здравето и силата.
      — А кой от нас е на второ място?
      — Чеди. Сини или виолетови, с ярък цвят. По-нататък по низходяща линия вървели сивите, после кафявите и небесносините. Много редки били и затова високо се ценели топазовите очи като на Евиза, или златистите като на Ола, но те се смятали за зловещи, защото приличали на очите на хищните животни: котките, тигрите, орлите.
      — А за мъжете имало ли е някакъв критерий? — попита Евиза.
      — Те като че ли не са имали зелени очи, а ако съдим по литературата, и сини — вдигна рамене Родис. — Най-често се споменават сивите като стомана и синкавите като лед — признак за силни, волеви натури, за истински мъже, които карат другите да им се подчиняват и винаги са готови да приведат в действие юмруците или оръжието.
      — По този признак трябва да се страхуваме от Гриф Рифт и Вир Норин — разсмя се Евиза.
      — Но ако Гриф Рифт наистина е командир, Вир Норин е твърде мек дори за мъж от ЕСР — възрази и? Ола Дез.
      — Очите са си очи, но ние все пак трябва да облечем този метал — въздъхна Евиза Танет — и задълго да се разделим с усещането за кожата си — и тя прокара длан по рамото и голата си ръка с отколешния жест на човек, който от дете е бил обучен да полага големи грижи за тялото си.
      — Да започваме. Кой ще асистира? Сигурно вие, Ола, и Нея?
      — Без Нея направо не мога — отвърна Ола Дез.
      — Повикайте я тогава — и Фай Родис първа прекрачи прага на камерите за биологичен контрол.
      Процесът на обличането беше дълъг и неприятен. Мина доста време, докато и седмината се събраха в кръглата зала. Чеди Даан никога не беше обличала скафандър и постепенно трябваше да свиква с усещането, че има двойна кожа. Тя не можеше да откъсне очи от Фай Родис — такова въплъщение на красотата на силното женско тяло беше тя в черната броня, която подчертаваше бледността на лицето и прозрачността на зелените и? очи.
      За колана на всеки бе прикрепена овална кутийка за деструкция на продуктите на метаболизма, на рамената им лъщяха лентичките на приборите за видеозапис и триъгълните огледалца за кръгов обзор. На десните си ръце сложиха втора сигнална гривна — за връзка с кораба чрез индивидуалния робот, а във вдлъбнатинката между ключиците монтираха цилиндъра за въздушното продухване. От време на време между тялото и скафандъра от рамената до ходилата преминаваше въздушна вълна и създаваше приятното усещане за лек масаж. Въздухът излизаше през клапите на петите, а отстрани човек можеше да си помисли, че по металното тяло играят могъщи мускули.
      Фай Родис оглеждаше другарите си, които така странно се промениха, сякаш бяха станали далечни и недостъпни в студения блясък на обгърналия ги метал…
      — В такъв вид ли смятате да се покажете на тормансианите? — раздаде се отзад гласът на Гриф Рифт.
      Родис внезапно осъзна какво я е тревожило.
      — В никакъв случай! — обърна се тя към Рифт. — Ние, жените, ще облечем обикновени къси поли за тропическата зона, ще се наметнем с пелеринки.
      — Не е ли по-добре ризи като на тормансианките? — попита Тивиса, която се стесняваше от външната разголеност на скафандъра.
      — Ще се опитаме, може те да се окажат по-удобни — съгласи се Родис.
      — А аз мисля, че мъжете трябва да са с тропически костюми — каза Вир Норин.
      — Шортите стават, но ризата без ръкави ще привлече вниманието върху «металните» ръце — възрази Гриф Рифт. — Тормансианските ризи са по-удобни и за мъжете.
      — Колко странно е, че на Торманс по улиците и в къщи хората се покриват с дрехи. Но на сцените, в грамадните зали за обществени зрелища или в телевизионните предавания те са почти разсъблечени — отбеляза Ола Дез.
      — Наистина тук има глупаво противоречие — едно от многото, които ни предстои да разгадаем — каза Родис.
      — Може би зрелищата от този род са привлекателни за тях тъкмо защото тормансианите обикновено са облечени от главата до петите — досети се Чеди.
      — Това просто и вероятно обяснение сто на сто е погрешно; ако съдим по законите на психиката, всичко е много по-сложно — сложи край на дискусията Родис.
      След първия сеанс на магнитна стимулация, проведен от Евиза, «десантниците» се разотидоха, чувствувайки се в бронята непривично сковани и отчуждени. Те трябваше да свикнат с нея през дните, които им оставаха до кацането. Необикновено тънката метална ципа, която фактически ни най-малко не спъваше движенията им, се превърна в невидима стена между тях и оставащите в кораба. Всичко уж си оставаше както преди, но вече липсваше единодушното «ние» в обсъждането на най-близките планове — бяха се появили «те» и «ние».
      В отговор на сигнала за готовност на звездолета от главната обсерватория на Стражите на небето бе посочено мястото за кацане. «Тъмен пламък» трябваше да кацне на един широк полегат нос на южния бряг на екваториалното море, приблизително на триста километра от столицата. Увеличените снимки на това място показаха унил, обрасъл с високи тъмни храсти клин, забит в сивозеленото море. И местността, и морето изглеждаха безлюдни, което породи опасения сред оставащите в звездолета.
      — Безлюдността беше главното условие за кацането на ЗПЛ. Ние предупредихме за това Съвета на Четиримата — напомни на другарите си Гриф Рифт.
      — Те можеха да изберат някое място по-близо до града — каза Ола Дез. — Все едно, те не разрешиха на всички ни да слезем.
      — Вие забравяте, Ола — мрачно каза Родис, — че близо до града би било много трудно да се удържат любопитните. А тук ще сложат наоколо охрана и никой жител на Торманс няма да се доближи до нашия кораб.
      — Ще се доближат! Аз ще се погрижа за това! — с неочаквано настървение се намеси Гриф Рифт. — Ще пробия храсталаците с екраниращ коридор, който ще се отваря със звукова парола. Ще съобщя мястото на входа на Фай чрез видеолъч. И вие ще можете да ни изпращате гости, желани, разбира се.
      — Ще има и нежелани — отбеляза Родис.
      — Не се съмнявам. Нея замества Атал. И ние двамата ще отблъснем всеки опит. Трябва да бъдем нащрек. След неуспеха с ракетите те ще опитат нещо друго.
      — Но не преди да се убедят, че вторият звездолет, за който им споменах, няма да дойде. Дотогава вие ще бъдете в безопасност — три-четири месеца, а може би и повече. Както и ние — по-тихо добави Родис.
      Гриф Рифт сложи ръка върху облеченото с топъл черен метал рамо, надникна в тъжните и безстрашни очи.
      — Вие сама определихте срока за завръщането си на кораба, Родис. И е по-добре да го съкратите, отколкото да го удължавате.
      — Разбирам тревогата ви, Рифт…
      — Представете си, че се натъкнете на стена от безнадеждно, абсолютно неразбиране и че не можете да я пробиете. Нима по-нататъшният престой ще бъде оправдан. Рискът е прекалено голям.
      — Не съм в състояние да повярвам, че знанието на Земята може да бъде отхвърлено. През тази врата те могат да излязат от техния къс, мъчителен и, страхувам се да го кажа, мрачен живот — възрази му Родис.
      — Чувството за необходимостта от жертва е най-архаичното у човека; то преминава през всички религии в историята на древните общества. Да се умилостиви незнайната сила, да се спечелят симпатиите на божеството, да се придаде трайност на неустойчивата съдба. От принасянето на човешки жертви на олтарите преди бой и тръгване на лов, за берекет или при полагане основите на постройки, от колосалните хекатомби на вождовете, царете и фараоните до невъобразимите кланета в името на налудничави политически и религиозни идеи, на национална вражда. Но нима ние, открилите мярата, творците на великите предпазни механизми на обществото, още не сме се разделили с тази древна психическа черта?
      Фай Родис нежно прокара пръсти през косата на Гриф.
      — Щом нахлуваме в живота на Торманс. прилагайки древните методи — сблъсъка на сила със сила, щом слизаме до равнището на техните представи за живота и мечтата… — Родис млъкна.
      — Значи приемаме и необходимостта от жертва. Така ли?
      — Така е, Рифт…
      Щом Родис влезе в каютата си, сигналната и? гривна светна — Чеди Даан, която от известно време избягваше да се срещне насаме с нея, молеше за разрешение да дойде.
      — Сигурно съм много тъпа — заяви Чеди още като прекрачи прага, — аз толкова малко знам за голямата сложност на живота…
      Фай Родис стисна горещите ръце на момичето, стегнати в китките от сребърните пръстени на скафандъра, като се любуваше на започналото да мургавее лице, заградено от пепеляворуса коса.
      — Не бива да се тормозите, Чеди! Главното винаги и навсякъде е да не извършваш постъпка, продиктувана от погрешно мнение. Кой не се е заплитал в неразрешими на пръв поглед противоречия? Дори боговете на древните религии не са можели да избягнат това. Само природата притежава неограничена жестокост да решава противоречията със сляп експеримент за сметка на всичко живо!
      Те седнаха на канапето. Чеди погледна въпросително Родис.
      — Разкажете ми за теорията на инферното — помоли тя след известно колебание и побърза да добави: — За мен е много важно да я знам.
      Родис се разходи замислена из каютата, спря се пред лавиците на микробиблиотеката, прокара пръсти по зелените пластинки на кодовите означения.
      — Теория за инферналността — този термин се употребява отдавна. А всъщност това не е теория, а съвкупност от статистически наблюдения, извършени на нашата Земя над стихийните закони на живота и най-вече на човешкото общество. Инферно идва от латинската дума «долен», «подземен» — тя е означавала ад. До нас е достигнала великолепната поема на Данте, който, макар и да е писал само политическа сатира, е създал с въображението си мрачната картина на едно многостъпално инферно. Пак той обяснил разбираемата преди това само за окултистите страшна същина на наименованието «инферно», неговата безизходност. Надписът «Надежда всяка тука оставете» над вратата на ада отразява главното свойство на измислената от хората обител на мъките. Това интуитивно предчувствие за действителната скрита причина на историческото развитие на човешкото общество — в еволюцията на целия живот на Земята като страшен път на мъките и смъртта — било намерено и взето под внимание след появяването на електронните машини. Прословутият естествен подбор на природата бил осъзнат като най-ярък израз на инферналността, като метод да се постига подобрение слепешката, като в игра на зарове, чрез безброй хвърляния. Но всяко хвърляне коства живота на хиляди, които загивали в страдания и безизходица. Жестокият подбор формирал и тласкал еволюцията по пътя на усъвършенствуването на организма само в една, главна посока — на най-голямата свобода и независимост от околната среда. Но това неизбежно изисквало повишаване на остротата на чувствата — дори просто на нервната дейност — и влечало след себе си задължителното увеличаване на сумата на страданията по жизнения път.
      С други думи, този път довеждал до безизходица. Извършвало се умножаване на незрялото, хипертрофия на еднообразието, като пясъка в пустинята, нарушаване на уникалността и неповторимата скъпоценност посредством неизброимото повторение… Преминавайки през трилиони превръщания от незнайните морски гадини до мислещия организъм, животинският живот в продължение на милиардите години геологическа история се намирал в инферното.
      На човека като мислещо същество започнало да му се струва, че той се спасява от всички несгоди на живота чрез бягство в природата. Така се създавали приказките за първобитния рай. Когато станал по-ясен строежът на човешката психика, учените определили, че инферно за душата са първобитните инстинкти, затворът, в който човек се хвърля сам, мислейки, че запазва индивидуалността си. Като говорели за съдбовната непреодолимост на инстинктите, някои философи съдействували за тяхното развитие и по такъв начин затруднявали излизането от инферното. Едва създаването на условия за превес не на инстинктивните, а на самоусъвършенствуващите се индивиди спомогнало да се направи великата крачка към издигането на общественото съзнание.
      Религиозните хора започнали да проповядват, че природата, която способствува за развитието на инстинктите, идела от въплъщението на злото, отдавна известно под името Сатана. Учените възразявали, защото смятали, че процесът на сляпата природна еволюция е насочен към освобождаване от външната среда и следователно към излизане от инферното.
      С развитието на мощни държавни апарати на властта и потисничеството, със засилването на национализма в здраво затворени граници инферно започнало да се създава и в обществото.
      Така хората се заплитали и в естествените, и в обществените противоречия, докато Маркс не формулирал простата и ясна теза за скока от царството на необходимостта към царството на свободата по единствения възможен път — по пътя на преустройството на обществото.
      Изучавайки фашистките диктатури от ЕРС, философът и историкът от петия период Ерф Ром формулирал принципите на инферналността, които по-късно бяха разработени подробно от моя учител.
      Ерф Ром констатирал тенденцията на всяка несъвършена социална система да се самоизолира, да огражда своята структура от контакт с други системи, за да се запази. Естествено, стремеж към запазване на несъвършеното са можели да имат само привилегированите класи на дадената система — потисниците. Затова инферналността неизбежно била тяхна рожба. Така неочаквано се реализирало наивно-религиозното учение на Мани за съществуването на целенасочено зло в света — манихейството. Но в действителност това била чисто материална борба за привилегии в един свят, където нищо не достигало.
      Ерф Ром предупреждавал човечеството да не допуща световното господство на олигархията — фашизма или държавния капитализъм. Тогава над нашата планета би се захлопнал ковчежният капак на пълната безизходица на инферналното съществуване под петата на абсолютната власт, въоръжена с цялата мощ на страшното оръжие на онези времена и на не по-малко убийствената наука. Според Кин Рух произведенията на Ерф Ром са спомогнали за изграждането на новия свят при преминаването към Ерата на световното обединяване. Между другото именно Ерф Ром пръв забелязал, че цялата природна еволюция на живота на Земята е инфернална. По-късно тази тема бе разработена толкова ярко от Кин Рух.
      Родис сръчно набра шифъра и малкият квадрат на библиотечния екран светна. Познатият образ на Кин Рух се появи в жълтата дълбочина и впери в зрителките поразително острите си и белезникави очи. Ученият вдигна ръка за поздрав и се скри, продължавайки да говори зад кадъра.
      А на екрана се появи измореното, печално и вдъхновено лице на един стар мъж с квадратно чело и сресана назад побеляла лека коса. Кин Рух поясни, че това е древният Алдис, който до едно време бил отъждествяван с изобретателя на морския сигнален фенер. Човек трудно се ориентира в имената на народите, при които фонетиката не съвпада с правописа, а произношението било загубено през по-късните векове, което се е отразило най-вече на разпространения през ЕРС английски език.
      Доста развълнуван и задъхвайки се от явна сърдечна болест, Алдис каза: «Вземам за пример един млад човек, загубил любимата си жена, която току-що е починала от рак. Той още не е почувствувал, че представлява жертва на особена несправедливост, на всеобщия биологичен закон, който е не по-малко безмилостен, чудовищен и циничен от зверските фашистки „закони“. Този непоносим закон гласи, че човекът трябва да страда, да загубва младостта и силите си и да умира. Той е позволил да бъде отнето на този млад човек всичко най-скъпо и не му е осигурил нито безопасност, нито закрила, оставяйки го завинаги изложен на всякакви удари на съдбата от сянката на бъдещето! Човекът винаги е мечтал до полуда да измени този закон, отказвайки се да бъде биологичен несретник в играта на съдбата, по правила, които са били установени преди милиарди години. Защо трябва да приемаме съдбата си без борба?… Хилядите айнщайновци в биологията ще помогнат да бъдем измъкнати от тази игра, ние отказваме да сведем глава пред несправедливостта на природата, да сключим примирие с нея». Кин Рух каза: «Трудно е да се формулира по-ясно понятието инферно за човека. Виждате ли колко отдавна хората са разбрали неговите принципи? А сега…»
      На екрана се появи модел на земното кълбо — многослоен прозрачен сфероид, осветен отвътре. Всеки участък от неговата повърхност представляваше мъничка диорама, която изпращаше стереоскопично изображение право към зрителя съвсем като от неизмерима далечина. Отначало светваха долните слоеве на кълбото, оставяйки горните прозрачни и неми. Постепенно проекцията се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре към повърхността. Пред зрителите нагледно преминаваше историята на Земята така, както е записана в геологичните пластове. Този обикновен демонстрационен модел беше наситен със съдържание, каквото Чеди не бе виждала досега. Кин Рух обясни, че е изградил схема на еволюцията на животните по данни на Ерф Ром.
      Всеки животински вид беше приспособен към определени условия на живот, екологична ниша, както бяха я нарекли биолозите още в древността. Приспособяването затваряше изхода от нишата, създавайки отделно огнище на инферното, докато видът не се размножаваше дотолкова, че повече не можеше да съществува в пренаселената ниша. Колкото по-съвършено беше приспособяването, колкото повече преуспяваха отделните видове, толкова по-страшна разплата ги чакаше.
      На различни участъци от глобуса светваха и угасваха като в калейдоскоп картини на страшната еволюция на животинския свят. Многохилядни стада от крокодилоподобни земноводни, които гъмжаха в лепкавата тиня на блатата и лагуните; езерца, препълнени със саламандри, със змиеподобни и гущероподобни гадини, които измираха с милиони в безсмислена борба за съществуване. Костенурки, исполински динозаври и морски чудовища, които се гърчеха в отровени от разложението заливи, издъхваха на изтощените от недостиг на храна брегове.
      По-нагоре по земните слоеве на геологическото време се появяваха милиони птици, след това гигантски животински стада. Неизбежно растеше развитието на мозъка и чувствата, все по-силен ставаше страхът от смъртта, грижата за потомството, все по-осезаеми — страданията на изяжданите тревоядни, в чието мъгливо светоусещане огромните хищници би трябвало да представляват подобие на демоните и дяволите, създадени по-късно от въображението на човека. И царствената мощ, великолепните зъби и нокти, които будеха възхищение с първобитната си красота, имаха едно-единствено предназначение — да късат, да раздират живата плът, да трошат костите.
      И никой и нищо не можеше да помогне, не можеше да се излезе от оня затворен кръг на инферналността, от блатото, степта или гората, където животното се е появило на бял свят в слепия инстинкт за размножаване и запазване на вида… А човекът, с неговите силни чувства и памет, с умението му да разбира бъдещето, скоро осъзнал, че също като всички други земни създания, и той е осъден още от раждането си на смърт. Въпросът е само кога ще умре и какво количество страдания ще изтърпи определен индивид. И колкото по-издигнат, по-чист и по-благороден е човекът, с толкова повече страдания ще го дари «щедрата» природа или общественото битие — до времето, когато мъдростта на хората, обединили се в титанични усилия, не ще сложи край на тази игра на слепите стихийни сили, продължаваща вече милиарди години в гигантското общо инферно на планетата…
      Ето защо първото осъзнаване на инферналността на живота едно време водело до толкова много психически травми и самоубийства в най-прекрасната възраст — осемнайсет-двайсет години.
      — Аз съпоставих два откъса от лекцията на моя учител — каза Фай Родис, — и сега ви е вече ясна прословутата теория за инферналността.
      — О, да! — възкликна Чеди. — Но ще може ли да чуя за изпитанията, на които са се подлагали някои историци?