Современная электронная библиотека ModernLib.Net

Великое Кольцо - Часът на Бика

ModernLib.Net / Ефремов Иван Антонович / Часът на Бика - Чтение (стр. 23)
Автор: Ефремов Иван Антонович
Жанр:
Серия: Великое Кольцо

 

 


      — Не ни се сърдете, задето ви спираме. Забелязахме, че искате да си отидете. Ние едва ли ще се срещнем още веднъж с вас! Имаме извънредно важни въпроси, нали няма да ни откажете…
      — Няма да ви откажа — също така весело отговори и Евиза, — стига да мога. Моите знания са много ограничени… Какво ви интересува?
      — Сексът! Разкажете ни как у вас на Земята се справят с тази причина за безброй беди, могъщ бич в ръцете на властта и призрак на най-висшето и лъжовно щастие. Разкажете или поне отговорете на въпросите, които ние не можехме да ви зададем в заседателната зала!
      Евиза забеляза една полянка, заградена от меридионална алея с високи и гъсти дървета и защитена от жегата. Нейното предложение да отидат там се прие с възторг. Ниската и жилава трева се изпъстри от дрехите на насядалите в сянката хора, а Евиза се настани пред тях на една височинка, с подвити крака. Досмеша я — тя пак беше станала проповедничка. Сега пред нея стоеше по-друга цел, отколкото на конференцията, и Евиза можеше да говори, без да се опасява, че ще травматизира някого с формулировките си, които винаги изглеждат резки при разлика в интелектуалното възприемане. Евиза погледна тъмното небе на Торманс, премести погледа си върху лилавите ивици на сенките и почувствува как я подема музикалната логика на мисълта.
      Тя се постара да предаде на тормансианите колкото може по-поетично стихотворението на древния руски поет:
      «Една мъка всичко живо мъчи — що върви, лети и плува в дълбините — глад и страст могъща неразлъчни…» И напевния финал: «Вдигнали на болката камшика, любовта с глада напред ги тикат!»
      — Човекът и на Земята, и у вас на Ян-Ях се е борил, за да премахне от живота си тези две сили, причиняващи болка. Отначало камшика на глада — и е получил масово затлъстяване. След това камшика на любовта, постигайки празнота и индиферентност на сексуалния живот. Човечеството на Ян-Ях ту отхвърля силата и значението на сексуалния живот, ту превъзнася това влечение, придавайки му доминантна тежест в живота. Това мятане от една крайност в друга вреди на половото възпитание.
      — А нима при вас то съществува? — последва въпрос.
      — Съществува и се смята за много важно. Човек трябва да се научи да владее тялото си, без да потиска своите желания и без да им се подчинява до разпуснатост.
      — Нима любовта и страстта могат да се регулират?
      — Понятието е неточно. Когато се пързаляте на гребена на вълна, трябва да балансирате изкусно, за да не паднете. Но когато искате да спрете, напущате вълната, изоставате от нея…
      Евиза забеляза недоумението на слушателите си и се досети, че в моретата на Торманс няма такива големи приливни вълни и на слушателите не е познато пързалянето на сърф.
      — На събранието аз споменах за двояката зависимост. Богатството на психиката идва от силното и здраво тяло, което от разностранната психика получава смелост, стремежи, неуморност и чувственост. Биохимията на човека е такава, че изисква постоянна алертност на мозъка до една пета от неговата мощност, а това се поддържа единствено от равнището на кетостероните — половите хормони в кръвта. Човекът плаща за това, ако се изразим с вашите думи, с постоянната еротична острота на чувствата. Ако сдържаме това чувство прекалено дълго, възникват нервни депресии и психически деформации, онова внезапно и поробващо влечение към случайни партньори, което на времето у нас е било наричано нещастна любов.
      — Следователно човек има нужда от успокояване и трябва да го постига импулсивно, отведнъж — каза тормансианката, която беше повела разговора.
      — Точно така.
      — А къде остава в такъв случай любовта? Нали импулсът не може да трае дълго?
      — Тази грешка е много древна! Човекът се е издигнал до истинската любов, но тук, у вас, продължават да смятат, както в пещерните времена, че любовта е само страст, а страстта — само полова връзка. Има ли нужда да ви говоря колко по-богата, по-ярка и по-продължителна е истинската влюбеност? Онова велико съответствие на всички стремежи, вкусове и мечти, което може да бъде наречено любов, и у нас, на Земята, не се намира лесно и просто. За нас думата «любов» е свещена, тя означава всеобхватно и разностранно чувство. Но и в най-тесния си смисъл чисто физическата, половата любов никога няма едностранен оттенък. То е нещо повече от наслада, то е служене на любимия човек и едновременно с него на красотата и обществото, понякога дори подчинявайки се на изискванията на генетичните закони в разрез с личните си вкусове, ако едните и другите не се покриват, при желание да се създават деца. А коварната сила на напрегнатите хормони ние сме се научили да пущаме на свобода, създавайки вътрешно спокойствие и хармония…
      — Нима на Земята не са се научили да регулират тази сила химически, с лекарства? — попита един познат на Евиза неврохирург.
      — По-добре е да не се намесваме в твърде сложната плетеница на хормоните, които крепят психофизиологическата основа на индивида, а да вървим по естествения път на еротичното възпитание.
      — И вие обучавате на еротика девойките и младежите? Нечувано! — възкликна неврохирургът.
      — На Земята това е започнало преди няколко хиляди години. Храмовата еротика на древна Гърция, Финикия и Индия, издигната до нивото на богослужение. Девадази — храмовите танцьорки изучавали и практикували ерос с такава интензивност, че напълно да изчерпят сексуалните стремежи на човека и да го насочат към други помисли. Такива са и тантрическите обреди за жените.
      — Значи на Земята винаги е съществувал култ към страстта и жената? — попита една по-възрастна слушателка.
      — У нас веднага биха заговорили за разюзданост и разврат…
      — Далеч не е така! В първобитните общества, които възникнали много преди комунистическите ери, жените били сведени до нивото на работен добитък. Съществували уж «свещените» обреди на специални операции, като например клиторотомията, за да бъде лишена жената от сексуалната наслада.
      — Защо? — уплашено възкликнаха тормансианите.
      — Така жената нищо не искала, а покорно изпълнявала задълженията си на слугиня и детераждащ механизъм.
      — А какви са били децата им?
      — Прости и жестоки диваци, но нима е могло да бъде другояче?
      — И вие сте се справили с това?
      — Нали виждате тук нас, потомците на всички раси на Земята…
      — Велика Змийо! Колко пречки има по пътя към истинската доброта в любовта! — помисли си гласно една млада тормансианка, седнала с кръстосани крака на първия ред.
      — Всичко може да се постигне при умен и сериозен подход към половите въпроси. Няма нищо по-унизително и по-отвратително за мъжа от една жена, която иска от него невъзможното. За жената е оскърбителна необходимостта да се самоограничава, задължението да «спасява любовта», както са казвали едно време. И двата пола трябва да се отнасят еднакво сериозно към сексуалната страна на живота…
      Раздаде се пренебрежително сумтене. Един висок лекар с някаква блестяща брошка на гърдите стана и се разходи пред редиците на слушателите, поглеждайки нахално Евиза.
      — Аз очаквах други откровения от пратеничката на Земята. Тези са стари като Белите звезди. Какво практикувате вие — може би, така да се каже, начално запознаване на всяка двойка?
      — Разбира се! За да станат двойка от трайно влюбени.
      — Ами ако излезе нетрайно?
      — И двамата ще получат разредка, тъй като владеят Ероса.
      — У нас това е абсолютно невъзможно! Да не би земляните да са лишени от главното чувство в любовта — ревността? Да кажеш на цял свят: тази жена е моя!
      — Такава ревност няма. Това е остатък от първобитния полов подбор — от съперничеството за самката или за самеца — все едно. По-късно, при установяването на патриархата, ревността процъфтявала на базата на инстинкта за собственост. Тя временно угаснала в еротично благоустроения живот на античното време и отново се възродила при феодализма, но тогава била свързана вече със страха от сравнението, с комплексите за непълноценност или унизеност. Между другото ужасната нетърпимост на вашата олигархия е явление от същата категория. Само някой да не бъде поставен по-горе, да не бъде смятан за по-добър! А нашите силни, спокойни жени и мъже не са ревниви, те приемат дори временното неразбиране. Но знаят, че висшето щастие на човека винаги се намира на края на неговите сили!
      Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.
      — Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.
      Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.
      Евиза се разсмя звънливо.
      — Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.
      Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.
      — Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…
      Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и? се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и? очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и? шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и? кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…
      Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.
      — Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.
      Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.
      Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и?. Искаше и? се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и? достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и? показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и? обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха Чеди, че тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.
      Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.
      А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.
      Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…
      Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и? се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и? код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.
      Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:
      — Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и? остана тук!
      — Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?
      — Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.
      — Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!
      — Аз… — жената изхлипа. По бузите и? рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и?.
      — Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?
      — Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.
      — Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.
      Сълзите на безпомощност и безнадеждност причиниха болка на душата на Чеди. Тя не умееше да се бори със съжалението, това ново, все по-силно завладяващо я чувство. Трябва да помоли Евиза да помогне на жената с някакво мощно лекарство. В морето от страдание на Торманс страданията на жената бяха само една капка. За морето е безразлично и безполезно дали ще помогнеш на капката. Така бяха учили Чеди на Земята и искаха от нея винаги да определя причините за бедствията и да действува, унищожавайки техните корени. А тук всичко излезе наопаки. Причините бяха ослепително ясни, но в бездната на инферното на Торманс не можеха да ги изкоренят нито Чеди, нито целият екипаж на «Тъмен пламък». Чеди седна до разплаканата жена, успокои я и едва тогава си тръгна към къщи.
      Стъмни се. По оскъдно осветените улици на столицата се мяркаха редки минувачи, които ту се появяваха в светлината на фенерите, ту се загубваха в мрака. От ниската луна с нейната слаба сива светлина падаха едва забележими призрачни сенки. Чеди като че ли беше единствената жена по опустелите улици на този район. Като всеки друг човек от Земята тя не се страхуваше. Едно време основа на безстрашието най-често е била безчувствената нервна система и самоувереността, дължаща се на невежеството. Комунистическото общество беше породило друго, по-високо стъпало на безстрашието: самоконтрол при пълно знание и изключителна предпазливост в действията.
      Чеди не бързаше да се прибере в килерчето си и си спомняше сребърните лунни нощи на Земята, когато хората като че ли се разтапят в нощната природа, уединявайки се за мечти, за любов или срещайки се с приятели за съвместни разходки. Тук с настъпването на тъмнината всички се втурваха към домовете си, под закрилата на стените, озъртайки се уплашено. Безпомощността на тормансианите пред Стрелата на Ариман беше отишла много далеч и се бе превърнала в същинска трагедия.
      Чеди вървя близо час, докато стигна добре осветената централна част на град Средище на Мъдростта. Вечерните развлечения привличаха тук много хора, предимно «кжи», които за по-сигурно идваха на компании от по няколко души. «Джи» избягваха да се появяват на посещаваните от «кжи» места.
      Чеди също се стараеше да избягва компанията на «кжи», а да не прибягва до измерителното психологическо въздействие и най-вече, за да не използува картата-закрилница на властелините. И този път, когато видя приближаващата се насреща и? група мъже, които ревяха ритмична песен под съпровода на звукопредавател, Чеди премина на противоположната страна на улицата и се спря пред една каменна порта. Нагоре-надолу покрай нея сновяха хора, чуваха се възклицания и гръмогласен смях, толкова характерен за обитателите на Ян-Ях. Приближиха се двама младежи и се опитаха да я заговорят. Ярка червенолилава светлина обливаше широкото стълбище, спускайки се като полегата каскада от фронтона на Двореца на вечерните удоволствия, който беше заграден с двойна редица от квадратни, синьо-златни колони. Внезапно младоците изчезнаха, сякаш ги отнесе вятърът, пред нея се изпречиха трима «кжи» — «образци». Те се приближиха, вглеждайки се в Чеди и говорейки си нещо. Изведнъж нечия груба ръка сграбчи Чеди отзад и я принуди да се обърне. Остро чувство за опасност и? подсказа да се отмести. Страшният удар, нанесен с нещо тежко, метално, засегна главата и?, раздра кожата на тила, разкъса мускула и надроби дясната раменна става заедно с ключицата и част от плешката. Докато падаше, Чеди инстинктивно се обърна на лявата си страна. Тежкият шок стисна гърлото и сърцето, замъгли очите и? и тя започна да губи съзнание. Тласъкът от падането я прониза с хиляди нажежени ножове в рамото, ръката и шията. С усилие на волята Чеди надигна глава и се помръдна, опитвайки се да се изправи на колене. Пред нея като отдалеч се появи познато лице. Шотшек я гледаше с уплаха, злоба и тържество.
      — Вие? — с безкрайно учудване прошепна Чеди. — Защо?
      Въпреки цялата си тъпота тормансианинът не прочете върху прекрасното лице на своята жертва нито страх, нито гняв. Само учудване и съжаление, да, именно съжаление, отнасящо се до него! Изключителната психологическа сила на момичето събуди нещо в примитивната му душа.
      — Защо спря? Удари я още веднъж! — извика един от приятелите му.
      — Махайте се! — Вбесеният Шотшек замахна към него. Всички побягнаха. Още преди това бяха се пръснали неволните свидетели на саморазправата и осветеното стълбище опустя.
      Чеди бавно клюмна на една страна и се просна на камъните в краката на Шотшек. В безпомощната сломеност на момичето от Земята в небитието отиваше толкова много чиста и безкрайно далечна красота, че Шотшек изведнъж почувствува непоносима скръб и разкаяние, сякаш бяха го разкъсали на две. «Кжи» не умееха да се справят с толкова необикновени преживявания. Шотшек можа да ги преодолее само по един начин. Той изскърца със зъби, измъкна дълга тристенна игла и я заби със замах в гърдите си; когато острието стигна до сърцето му, той рухна и се изтърколи на няколко крачки от Чеди. Чеди не видя нищо — нито самоубийството на Шотшек, нито как двамата «лилави» дотичаха, обърнаха я с лицето нагоре, претърсиха я и когато намериха картата, извикаха ужасени един човек с «око».
      — В Централната болница, бързо! — нареди той

Глава единадесета
Маските в подземието

      Фай Родис не можа да се види с властелина преди неочакваното си преселване в Хранилището на историята. Той избягна прощалната аудиенция. Високият слаб «змиеносец», който служеше за посредник между председателя на Съвета на Четиримата и Родис, и? съобщи, че Великият е извънредно зает с държавни работи. Съвпадението на заетостта с приключенията от предната седмица щеше да развесели Родис, ако не беше тревогата и? за нейните приятели, които бяха в града. Преди да напусне двореца на Цоам, тя все пак успя да монтира микропредавател на координатите.
      Новото жилище на Фай Родис въпреки мрачността на архитектурата и запустялостта си и? се стори по-уютно от двореца в Градините на Цоам. То не оправдаваше гръмкото си наименование Хранилище на историята, понеже беше най-обикновен стар храм, построен някога в чест на Всемогъщото време. Не на божеството, а по-скоро на символа, на който в древността се кланяли нерелигиозните тормансиани. Храмът на времето бе образуван от шест дълги сгради от големи сини тухли. Те бяха наредени успоредно и излизаха в една открита галерия, която минаваше на два метра от земята и бе обградена с ниска балюстрада от преплетени змии. Фронтоните на всяка от шестте сгради крепяха вити колони от груб чугун. Запустялата градина с ниски бодливи дървета и храсти беше избуяла между храма и високата червена стена, по гребена на която от време на време минаваха «лилави» стражи с фунии на гърдите. Напечената през деня пръст нощем излъчваше миришеща на прах топлина.
      Вътре в сградите нямаше нищо друго освен бали с книги.
      В центъра на всяка зала бяха изправени високи плочи от сив и червен зърнест камък, изпъстрен със сложните плетеници на старинни надписи. Пред плочите бяха сложени каменни табли за дарения.
      Страничните кораби на горните етажи бяха наблъскани с библиотечни шкафове и с рафтове, претъпкани с книги. Между тях до стените бяха отрупани купища полуизгнили ръкописи, вестници, репродукции или щампи. Родис вече достатъчно добре познаваше тази картина: на планетата Ян-Ях липсваха специално построени хранилища, там се задоволяваха с горе-долу приспособени пустеещи старинни сгради. Тук нямаше и истински музеи с широко разгърната експозиция, със специално създадени оптически диорами, изкуствено осветление и защита от праха и температурните промени.
      На горните етажи бяха се запазили многобройни стаи и стаички с неизвестно предназначение, тесни коридори, паянтови балкони и галерии.
      Когато «змиеносецът» поведе Родис да си избира жилище, Таел, който постоянно съпровождаше «владетелката» на земляните, успя да и? прошепне да настои за петата, броена откъм портата сграда. «Змиеносецът» очакваше, че Родис ще поиска да се настани по-близо до портата, и затова се зарадва, но от страхлива предпазливост попита защо и? е харесал именно петият храм.
      — Зданието се е запазило най-добре — отговори, без да се замисля, Родис — и освен това на стълбищната площадка там има великолепна змия.
      — Наистина, наистина! — съгласи се «змиеносецът». Фай Родис не си кривеше душата. Скулптурата на змията в петия храм наистина се различаваше от двата вида статуи. приети по цялата планета. Обикновено змията биваше изобразявана надигаща се от широките си пръстени в заплашителната поза на земната кобра. Или изправена на крайчеца на опашката си, развита нагоре като пружина, с устремена към небето зинала уста. И двата вида змии изразяваха злоба и бойна готовност.
      В петия храм незнаен скулптор беше изобразил огромната чугунена змия в поза на отчаяние; несиметрични, сякаш начупени от гърчове извивки на пръстените, мъчително отметната назад горна част на туловището, тясна уста, разтворена в ням вик. Змията също като хората чувствуваше пленничеството си и се мъчеше да се изскубне от него. Скулпторът безспорно беше доловил и загатнал концепцията за инферното.
      Родис щеше да живее в две набързо почистени, вмирисани на прах и стара хартия малки стаички в мецанина на петата сграда. Внесоха предварително приготвените мебели. Родис искаше да си избере две сравнително уютни квадратни стаи, свързани с балкон, който гледаше към обърнатата към планините страна на Храма. Таел още веднъж издебна подходящ момент и я посъветва да се настани в две асиметрични по очертанията си килийки, намиращи се близо до късата страна на стръмния покрив. «Змиеносецът» заповяда на «лилавите» да наредят мебелите (а целият багаж на Родис се състоеше, както знаем, от един СДФ и чанта с резервни батерии), сбогува се и каза, че от време на време щял да навестява владетелката на земляните, за да провери удобствата на нейното жилище и на обслужването.
      — Великият и мъдрият — «змиеносецът» се прегърна по навик — ми нареди да ви съобщя, че поради огромната опасност вие не бива да напущате Хранилището на историята. Тук има стража, която е способна да отблъсне всяко нападение. По улиците на града винаги съществува опасност, а властелинът — нов поклон — е убеден, че вие ще се откажете от лична охрана.
      — Ще се откажа!
      — Великият Чойо Чагас е предвидил всичко! А сега аз си отивам. Ще остане да ви помага, както и преди, инженер Хонтеело Толо Фраел.
      «Змиеносецът» кимна небрежно на инженера и си излезе.
      Дъсченият под на коридора и стълбата изскърцаха под тежките му стъпки. В стария храм стана тихо. Стоящият мълчаливо, с унесен вид Таел се оживи. Той даде на Родис знак да мълчи, бързо измъкна плоча за писане, надраска няколко знака и я подаде на Родис. Тя прочете: «Може ли СДФ да служи като детектор на електронни устройства и химически отрови?» — кимна утвърдително и задействува деветоножката. СДФ издаде напред мигащо зеленикаво фенерче, чийто лъч обиколи стаите, но не промени цвета си. За сметка на това черното топче с градуиран лимб веднага размърда мустачките си и засече две посоки в първата стая и четири във втората. Ръководейки се от показанията на прибора, Таел откри в мебелите, в гардероба и в нишата на прозореца шест кутийки от тъмно дърво. Родис послуша инженера и прониза всяка с разрушителен ултразвук. Операцията им отне само няколко минути. Таел въздъхна с облекчение и помоли Родис да включи защитното поле.
      — Сега можем да разговаряме свободно — каза той и се настани на канапето.
      — Защо бяха тези предпазни мерки? — усмихна се Родис. — Нека слушат и записват.
      — В никакъв случай! — възкликна тържествуващо инженерът. — Сега ще разберете всичко! Избирайки уединено място, Чагас направи първата си голяма грешка. В много старите храмове има лабиринти от тайни помещения, забравени с течение на времето и неизвестни на владетелите, защото далновидни изследователи, археолози и архитекти са можали да запазят тайната за нас, «джи». В две подобни сгради — Огледалната кула в опашното полукълбо и в Купола на белите пчелни пити, в столицата сега се размножават приборите за ДПО и ИКП… А този Храм на времето беше изследван неотдавна. Един мой приятел, архитект по възстановяването на старите сгради, можа, и то случайно, да намери някогашните му планове. Тук вие сте абсолютно свободна. Всеки момент под носа на «лилавите» можете да напуснете Хранилището на историята или да се срещнете тук с когото си поискате.
      — Второто е много по-важно — зарадвано каза Родис. — това е гаранция за сигурността на идващите при мен хора. Сега не ми е необходимо да излизам в града. Следят ме и това непременно ще навлече беда на някого. А иначе аз мога да мина през постовете на «лилавите» винаги, когато поискам.
      — Нима? — възкликна Таел учудено и благоговейно. — Как е възможно това?
      — Ще видите — обеща му Родис, — но има ли начин да разгледаме плановете?
      — Утре ще ви доведа архитекта, а сега ще ви покажа подземния тунел. Пък и трябва да си тръгвам, за да не събудя подозрения с прекалено дългия си престой при вас без свидетели… И така. вижте. — Инженерът влезе в задната стая, която беше избрана за спалня, коленичи до дебелата стена, хвана крака на Родис и сложи върха на обувката и? срещу една незабележима вдлъбнатинка до пода. С лек удар по петата той накара Родис да натисне скрития механизъм. Мощни пружини изтеглиха настрана една тясна и дебела плоча. От вертикалния отвор лъхна на застоял въздух на подземие. Инженерът влезе в черния мрак и даде знак на Родис да го последва. Там той запали едно фенерче и и? показа ръждясалия лост, с който процепът се затваряше.
      — Оттук може само да се влезе, а връщането става по друг път. По онова време автоматиката не е съществувала, пък и тя не би могла да оцелее в продължение на много векове — каза Таел.
      Те слязоха по тясната каменна стълба в дебелата стена, завиха два пъти и започнаха да се изкачват. На последното стъпало от стената стърчеше сърповидна дръжка. Родис я натисна и неволно зажумя от светлината, защото беше се озовала в спалнята си, само че откъм срещуположната страна.
      Таел подскочи, хвана се за края на корниза над прозореца и затвори стената, като се отпусна плавно на него.
      — Ако някой случайно натисне ръчката, стената, все едно, ще си остане затворена. — Тормансианинът сияеше като момченце, което е открило съкровища.
      — Утре ще ви чакаме зад тази стена по същото време. Ако възникне някоя пречка, дайте ни сигнал с инфразвука на СДФ. Храна ще ви докарват от Двореца на Цоам. Не яжте нищо, ние ще ви храним. Тъй като познавам непретенциозния ви вкус, не се съмнявам, че нашата храна ще ви се стори годна за ядене. Но днес ще трябва да попостите.

  • Страницы:
    1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32