Великое Кольцо - Часът на Бика

      Родис толкова беше се задълбочила в своите размисли, че не чу дрънкането на бронираната врата, която Чойо Чагас предпазливо отвори. Горното осветление продължаваше да е изключено. Само бледите лъчи на виолетовите газови лампи се кръстосваха в полумрака на подземната зала. Чойо Чагас не можа да разбере веднага, че вижда гостенката си по прилепнал като собствената и? кожа скафандър, и започна да я разглежда алчно. Фай Родис се върна към настоящето, леко скочи от масата и под втренчения поглед на Чойо Чагас се запъти към стола, на който беше оставила дрехата си. Чойо Чагас вдигна ръка, за да спре Родис. Тя го изгледа учудено и оправи косата си.
      — Нима всички жени на Земята са толкова прекрасни?
      — Аз съм най-обикновена — усмихна се Фай Родис и го попита: — Доставя ли ви удоволствие да ме гледате по скафандър?
      — Разбира се. Вие сте толкова необикновено красива.
      Фай Родис усука тънката си дреха във вид на пухкаво въже и я нави около главата си също като широк тюрбан. Сложен малко накриво, тюрбанът придаваше на правилните и твърди черти на земната жена безгрижен и лукав израз.
      Чойо Чагас запали горното осветление и застана неподвижен, гледайки гостенката си с нескривано възхищение.
      — Нима в звездолета има жени, по-хубави и от вас?
      — Да. Ола Дез например, но тя няма да се появи тук.
      — Жалко.
      — Аз ще я помоля да ви потанцува.
      Те се върнаха в зелената стая, която Родис беше напуснала преди три дена. Чойо Чагас и? предложи да си почине, но Родис отказа.
      — Аз бързам. Виновна съм пред моите спътници. Приятелите ми сигурно се тревожат. Филмите за земното минало ме накараха да забравя за това. Но аз съм ви толкова признателна за откровеността! Не е трудно да си представите колко важна е за един историк тази среща с документи и произведения на древното изкуство, които у нас, на Земята, са се загубили.
      — Вие сте една от малцината, които са ги видели — сурово каза Чойо Чагас.
      — Обвързвате ме с обещание да не казвам нищо на жителите на вашата планета?
      — Точно така!
      Фай Родис му подаде ръка и Чойо Чагас пак се опита да я задържи в своята, но се раздаде лекото изсвирване на съобщителното устройство. Властелинът се обърна към масичката, каза няколко неясни думи. Скоро в стаята влезе развълнуван инженер Таел. Той се спря до вратата в почтителна поза и се поклони на Чойо Чагас, без да забележи веднага Родис, която бе застанала в дъното на стаята.
      — Гостите от Земята търсят своята владетелка. Те се явиха в Залата за осъждане и доведоха със себе си един от деветокраките апарати. Какви нареждания ще последват?
      — Никакви. Владетелката им е тук, тя сега ще отиде при тях. А вие останете за съвета!
      Инженер Таел се обърна и се вцепени. Металната Родис, увенчана със закачливия черен тюрбан, под който грееха необикновените и? зелени очи, му заприлича на могъщото създание на някакъв незнаен свят. Тя стоеше независимо и свободно, което беше немислимо за една жена от Ян-Ях, съвсем гола и в същото време толкова далечна и недостъпна, че инженерът почувствува отчайваща болка.
      Фай Родис му се усмихна приветливо и се обърна към председателя на Съвета на Четиримата.
      — Ще ми позволите ли скоро да ви видя пак?
      — Разбира се. Недейте забравя за вашата Ола и танците!
      Фай Родис излезе. Сега тя вървеше по пустинните коридори и безлюдните зали без придружител. В първата зала с роговите стени, с клинописа на черните стрели и начупените линии стоеше една жена. Родис позна съпругата на властелина, която беше дала името си на цялата планета. Красивите устни на Янтре-Яхах се изкривиха в надменна усмивка, по-рязка стана злобната чупка на веждите и?.
      — Аз отгатнах вашата игра, но не очаквах от една учена представителка на пришълците такова безсрамие и нахалство!
      Фай Родис мълчеше, защото си спомняше семантиката на забравените на Земята ругатни, с които беше и? се наложило да се запознае на Торманс. Това още повече ядоса тормансианката.
      — Аз няма да ви позволя да се разхождате тук в такъв вид! — кресна тя.
      — В какъв вид? — учудено се погледна Родис. — А, да, мисля, че ви разбирам. Но вашият мъж каза, че този вид му доставял удоволствие.
      — Каза! — задушаваше се от гняв Янтре-Яхах. — Вие не разбирате, че сте неприлична! — Тя изгледа Родис с подчертано отвращение.
      — При вашите нрави това облекло е неподходящо за улиците — съгласи се Родис. — Но в жилищата? Вашата дреха например ми се струва и по-красива, и по-предизвикателна.
      Тормансианката, която беше облечена с рокля с нисък корсаж, разкриващ гърдите и?, и къса, разрязана на тесни ленти пола, откриваща бедрата и? при всяко движение, наистина изглеждаше по-гола.
      — Освен това — по устните на Родис се плъзна едва забележима усмивка — в този метал аз съм напълно недостъпна.
      — Вие, земляните, сте или безкрайно наивни, или много хитри. Нима не разбирате, че сте красива като никоя друга жена на моята планета? Красива, необикновена и опасна за нашите мъже… Дори само като ви гледат… — Янтре-Яхах нервно стисна ръце. — Как да ви обясня? Вие сте свикнали със съвършенството на тялото, при вас то е станало норма, а при нас това е толкова рядък дар.
      Фай Родис сложи ръка на голото рамо на Янтре-Яхах и тя се отдръпна, млъкна.
      — Простете ми — поклони се леко Родис. Тя размота тюрбана си и се облече за един миг.
      — Но вие обещахте на мъжа ми някакви танци?
      — Да, и ще трябва да го изпълня. Не мисля, че това може да ви бъде неприятно. Впрочем отношенията ми с властелина на планетата са нещо по-особено, засягащо контакта между нашите светове.
      — И аз не бива да се бъркам, така ли? — пак избухна тормансианката.
      — Да! — потвърди Фай Родис и Янтре-Яхах се скри, просто онемяла от ярост.
      Фай Родис постоя малко замислена и тръгна бавно през залата. Силната умора беше притъпила постоянната острота на чувствата и?. Тя прекоси втората, жълтокафява зала и едва когато навлезе в последната, слабо осветена галерия, свързваща покоите на властелина с определената за земляните част от двореца, почувствува нечий поглед. Родис мигновено се напрегна в психическо усилие, което се наричаше хватка за отблъсване на злонамереността. Сподавен звук, подобен на вик, изразяваш. учудване и недоумение, се чу от тъмното. Родис напрегна цялата си воля и отмина, а зад нея, ниско приведен, притича един човек, насочвайки се натам, откъдето беше дошла тя.
      И в тоя миг долу рухна нещо тежко. Крясъкът на СДФ, който викаше Родис, проникна във всички кътчета на двореца. Край нея минаха тичешком стражи. Това беше точно в момента, когато «спасителната» кампания се провали през пода на Залата на мрака или Залата за осъждане, както я наричаха официално.
      Хората от Земята още не разбираха, че на охраната на двореца и низшите началници не бива да се гледа като на нормални, макар и недостатъчно образовани и възпитани, но отговарящи за постъпките си хора. Не, «лилавите» бяха морално увредени, психологически прекършени същества, неспособни да разсъждават и съвсем безотговорни в своите действия, предани без остатък на висшите началници. До такова заключение стигнаха астронавтите, когато обсъдиха случилото се след краткия отчет на Фай Родис.
      — Всички направихме много грешки. — Родис огледа другарите си със засмени очи, — Как мога да ви укорявам, когато самата аз изпитвам желание да размърдам, да разкъртя някак си това чугунено упорство, този стремеж към запазване на чудовищните порядки?
      — Ние сме съвсем отчаяни от хранилищата на информация — каза Чеди. — Това са старинни храмове и други изоставени помещения, натъпкани с плесенясали, понякога полуизгнили вързопи книги, книжа, карти и документи. За да се проучи едно-единствено такова хранилище, са необходими стотици усърдни работници, а приблизителният брой на хранилищата по цялата планета е около триста хиляди.
      — Не е по-добро положението и с произведенията на изкуството — отбеляза Ген Атал. — В домовете на Музиката, Живописта и Скулптурата е изложено само онова, което се харесва на Съвета на Четиримата и на най-близките им хора. Всичко останало, старо и ново, е струпано в заключени, непосещавани от никого здания. Аз надникнах в едно от тях. Там има купища сплъстени платна и хаотични пирамиди от статуи, покрити с дебел слой прах. Сърцето ми се сви, когато видях тези гробища на колосален творчески труд, мечти и надежди, «реализирани» по такъв начин от човечеството на Ян-Ях!
      — Общо взето, всичко е ясно — каза Евиза Танет. — Докато стоим тук, ние няма да видим нищо друго освен онова, което искат да ни покажат. И следователно ще отнесем на Земята чудовищно изопачена картина на живота на Торманс и нашата експедиция ще допринесе твърде малка полза!
      — И какво предлагате? — попита Вир Норин.
      — Да навлезем в кипежа на обикновения живот на планетата — убедено му отговори Евиза. — Тези дни ще можем да свалим скафандрите си и нашият метален облик няма да смущава околните.
      — Да свалим скафандрите си? А оръжието на убийците? — възкликна Ген Атал.
      — И въпреки всичко това ще се наложи — спокойно каза Родис, — иначе хората на Торманс ще странят от нас. А единствено чрез тях ние ще получим истинска представа за живота тук, за целите и смисъла му. Смешно е да разчитаме, че нашата седморка ще разкопае огромните залежи от изоставена информация и ще може да се ориентира в нея. На нас ни трябват хора от различни места, от различни обществени слоеве и професии. Тук професията е много важна, те не я сменят през целия си живот.
      — И независимо от това работят зле — отбеляза Чеди. — Тивиса и Тор разглеждаха биологичните институти на планетата и са поразени от невероятната занемареност на резерватите и парковете: изтощени, измиращи гори и напълно изродена фауна. Час по-скоро ни свалете скафандрите, Евиза!
      — Ще трябва да потърпите още пет-шест дена.
      Астронавтите започнаха да се разотиват по стаите си, за да подготвят поредното предаване за «Тъмен пламък».
      — Нали искахте да видите Веда Конг? Тогава елате — неочаквано се обърна Родис към Чеди.
      Дълго мълчалият черен СДФ заситни от ъгъла към канапето. Фай Родис извади от него една «звездичка» за паметна машина с още непокътната обвивка и разгъна станиола. Рубиненочервеният цвят говореше за биография с лирична насока. Няколко манипулации на Родис — и пред високата, драпирана в синьо стена се появи живо видение. Стереофилмите от ЕВП по нищо не отстъпваха на съвременните. От отдавна отминалите векове се появи Веда Конг и седна пред Родис и Чеди на едно изящно изплетено метално кресло от онова време.
      — Сложих я на пета писта — каза шепнешком развълнуваната Родис. — Нещо, което и аз самата още не съм виждала — последното десетилетие от живота и?. Когато приключила разшифроването на военната история на четвъртия период от ЕРС.
      Чеди беше се настанила в отсрещния ъгъл на канапето и виждаше пред себе си едновременно Веда Конг и Фай Родис, съвсем като две седнали една срещу друга жени, жената от Ерата на Великия пръстен и жената от Ерата на срещналите се ръце… Всяка ученичка на Земята знаеше за Веда Конг, изследователка на страшните подземия на ЕРС, героиня от древни приказки, възлюбена на двама прочути хора от своето време — на Ерг Ноор и Дар Ветер, приятелка на легендарния Рен Боз. Чеди сравняваше познатия образ с живата продължителка на нейното дело. На Фай Родис не и? се беше наложило да се промъква през дебели каменни стени и през опасностите на предпазните устройства. В бездната на Космоса на разстояние, невъобразимо дори за хората от епохата на Веда Конг, тя бе намерила цяла планета, сякаш оцеляла от онези критични времена на земното човечество. Чеди с детско възхищение разглеждаше финото лице на Веда, нежно, с ласкави сиви очи и мечтателна усмивка. Главата и? беше леко приведена под тежестта на огромните плитки. Годините не бяха се отразили върху моминската стройност на нейната фигура, но като я сравняваше с филмите от младините на Веда, Чеди остана с чувството, че скрита тъга пронизва цялото същество на тази жена.
      Огромното разнообразие на човешкия облик на Земята, особено през Ерата на общия труд, когато започнали да се сливат най-различни раси и народности, надминаваше всяко въображение. Всевъзможните нюанси на косите, очите, цвета на кожата и особеностите на телосложението се съчетаваха в потомците на кхмероевенко-индусите, испано-русо-японците, англо-полинезо-зулусо-норвежците, баско-итало-арабо-индонезийците и т.н. Изброяването на тези безбройни комбинации заемаше цели ролки с родословни дървета. Широтата на подбора на генетични съчетания гарантираше безкрайност на живота без израждане, тоест безкраен възход на човечеството. Щастието на Земята се състоеше в това, че човечеството бе възникнало от различни отдалечени групи и бе създало през историческия си път безброй културни и физически обособени единици. До Ерата на Великия пръстен човешкият тип на Земята беше станал по-съвършен и беше изместил многоликите типове от Ерата на общия труд. До края на тази ера хората се делели на две главни категории: неандерталоидна — здрава, с масивни кости и грубо телосложение — и кроманьоидна, с по-тънък скелет, с висок ръст, по-крехка психически и по-изтънчена в чувствата. Работата на генетиците беше да вземат от всяка най-хубавото и да ги слеят в едно, което те бяха направили през ЕВП. А до ЕСР чистотата на облика беше станала още по-ясно изразена, както забелязваше Чеди, сравнявайки аскетичната твърдост на сякаш изсеченото от камък лице на Фай Родис и по-мекия лик на Веда Конг.
      Фай Родис отразяваше още едно стъпало от повишаването на енергията и универсалността на човека, съзнателно изработвана в едно общество, което избягва гибелната специализация. Фай Родис във всяко отношение изглеждаше по-яка, по-твърда от жената от ЕВП — и по очертанията на силното си тяло със здрав скелет, и по стойката на главата и? върху високата, но не тънка шия, и по непреклонния поглед на очите, които бяха по-раздалечени, отколкото на Веда, и по съответно по-голямата ширина на челото и брадичката.
      Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.
      Веда Конг заговори на невидимата аудитория:
      — Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.
      Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите и? изтръгваха протяжните звънтящи звуци на една проста и тъжна като капещи сълзи мелодия.
      — «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.
      Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.
      — «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?
      Другата песен и? се стори още по-невероятна:
 
Мъртвецът само щастие намери!
Гърмят топове, танкове вървят,
куршуми свирят, живите треперят
и купищата трупове растат…
 
      Веда Конг пееше, приведена над тъжно и страшно кънтящите струни. Една непозната болезнена бръчка загрозяваше създадените и? за искрена усмивка устни.
 
Вълните на морето под трупове се крият…
 
      Щом изображението изчезна, Фай Родис стана и каза с болка:
      — Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.
      — Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.
      — За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»
      — Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?
      — Джобно огнестрелно оръжие.
      — Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.
      — Най-сериозно.
      — И докъде е довело всичко това?
      Вместо да и? отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.
      Чеди неволно се сви.
      Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:
 
Земя, кажи най-сетне «да»,
тез дрипи просяшки свали,
стани каквато си — звезда,
сияеща от светлини!
 
      Изведнъж се зачу оглушително свирене и вой като експлозия на атомен пламък и музиката секна.
      — Какво беше това? Откъде? — попита задъхана Чеди.
      — «Раздяла с планетата на скръбта и гнева», пети период от ЕРС. Стиховете са по-древни и аз подозирам, че на времето поетът е вложил в тях друг, лиричен смисъл. Желанието за пълно унищожаване на живота върху планетата, което обзело неговите потомци, се е реализирало например в бягството на прадедите на тормансианите.
      — И независимо от това нашата Земя се е възродила светла и чиста.
      — Да, но не цялото човечество. Тук, на Торманс, всичко се повтаря.
      Чеди се притисна към Фай Родис като дъщеря, която търси подкрепата на майка си.

Глава седма
Очите на Земята

      «Тъмен пламък» се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.
      Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.
      Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.
      Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на «Тъмен пламък», денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше седемте зелени светлинки на горната ивица на наклонената плоскост на пулта. Нощем обикновено дежуреха мъжете заради древната привичка на този пол да бди през нощта, останала от онези незапомнени времена, когато с настъпващата тъмнина около жилището или катуна на човека бродели опасни хищници.
      Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.
      — Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.
      Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.
      Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.
      — Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?
      — Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.
      — Че нали се заехте с опаковането на получената информация?
      — Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.
      — Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.
      — Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.
      — Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.
      — Какво говорите, Сол!
      Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.
      — Може би това е неизбежно в нашите условия?
      — Какво имате предвид, Сол?
      — Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…
      — Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.
      — И кое според вас е най-важното?
      — Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.
      — И оръжието ли?
      — Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.
      — УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?
      — А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?
      — Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.
      Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.
      — Много ли я обичате, Рифт? — Сол Саин докосна ръката на Гриф Рифт, — Не ви питам от любопитство — твърдо каза той, — защото и аз…
      — Кой? — отсечено попита Рифт.
      — Чеди! — отговори Сол Саин, долови сянка на учудване, мярнала се в погледа на командира, и добави: — Да, малката Чеди, а съвсем не великолепната Евиза!
      Рифт гледаше лявата горна светлинка и предпазливо докосваше с пръсти външния ред бутони по таблото, сякаш се поддаваше на изкушението да поиска връзка със столицата на Торманс.
      — Обречеността на Родис я отделя от мен, а зад гърба ми също стои сянката на смъртта — Рифт стана, разходи се няколко пъти из кабинета и се приближи до Сол Саин с едва забележимо смущение.
      — Има една древна песенчица: «Не знам какво ме чака в тъмното отпред, но ме е страх да се обърна и назад!»
      — И вие, който ме упреквате в слабост, правите такова признание?
      — Да, защото упреквам и себе си. И си прощавам.
      — Но ако те се осмелят…
      — Казах и?, че ще разкопая цялата планета на километър дълбочина, за да я намеря.
      — И тя ви забрани, нали?
      — Разбира се! «Рифт, нима сте способен да направите такова нещо с хората?» — Командирът се стараеше да предаде укоряващите и тъжни интонации в гласа на Фай Родис. — «Вие няма да предприемете дори незначителни насилствени действия…»
      — А прякото нападение срещу «Тъмен пламък»? — попита Сол.
      — Това е друга работа. Те вече усвоиха третия закон на Нютон от опит. И жалко, че в това общество той не се осъществява при индивидуалното насилие. Целият им живот би станал много по-щастлив и по-прост…
      — Ето за какво ви било оръжието!
      — Именно!
      — Но ако всички се сдобият с него?
      — Нищо. Всеки ще знае, че рискува главата си, и двайсет пъти ще си помисли, преди да приложи насилие. А щом си помисли, едва ли ще го приложи.
      Горното ляво око угасна за миг, светна и мигна няколко пъти.
      С облекчена усмивка Рифт се хвърли към пулта, включи системата на периферните честоти. Малкият екран на спомагателния ТВФ послушно светна и зачака импулса. Гриф Рифт изключи обратната връзка и се обърна към Сол Саин.
      — Разтревожи ме, стори ми се… Но аз си спомних за нашата уговорка с Фай Родис. Когато поиска да се посъветва, да даде сигнал в часовете на моето дежурство.
      Сол Саин тръгна към изхода.
      — Останете! Аз не очаквам тайни, онези вечни и мили тайни, които все още са оцелели на нашата Земя — тъжно каза Рифт.
      Сол Саин се подвоуми.
      — Може би с нея ще бъде Чеди — пророни Рифт…
      Инженер-изчислителят се върна в креслото.
      Не им се наложи да чакат дълго. Екранът пламна с виолетовия цвят на газосветните лампи на планетата Ян-Ях. На фокус беше малката квадратна градина върху една тераса в обърнатата към планините част от двореца. Гриф Рифт знаеше, че тази градина е определена за земните гости и не се учуди, когато видя Фай Родис само по скафандър. До нея вървеше един тормансианин с гъста черна брада — по описанието Рифт позна инженер Таел. Сол Саин подбутна леко командира и му показа двата СДФ, оставени в срещуположните ъгли на градината. «Екранирано за разговор насаме — досети се Рифт, — но тогава за какво съм аз?» Отговорът на този въпрос не дойде веднага. Фай Родис не поглеждаше към звездолета и изобщо се държеше така, като че ли не подозираше за включения от нея предавател на СДФ.
      Тя вървеше с наведена глава и слушаше замислено инженера. Тъй като им липсваше практика в говоренето на езика на Ян-Ях, астронавтите разбираха думите му само отчасти. Високата трева шумолеше на вятъра, чудноватите разтворени като ветрила храсти се люлееха и тежките дискове на тъмночервените цветя се навеждаха на гъвкавите си стъбла. Малката градина беше пълна с безпокойството на крехкия живот, което се долавяше особено силно в недостъпната дори за космическите сили пилотска кабина на кораба.
      Пръстен от мрак заобикаляше градината. На Торманс нощното осветление се съсредоточаваше в големите градове, на важните транспортни възли и в заводите. По цялото останало пространство на планетата през половината от денонощието цареше тъмнина. Малкият и отдалечен спътник на Торманс едва разпръсваше мрака. Редките звезди откъм галактичния полюс подчертаваха чернотата на небето. По посока към центъра на Галактиката слабо светеше компактното петно звезден прах, което тъжно гаснеше в космическата бездна.
      Фай Родис разказваше на тормансианина за Великия пръстен, който помагаше на земното човечество вече близо хиляда и петстотин години, като поддържаше вярата в могъществото на разума и радостта от живота, разкриваше необятността на Космоса и го избавяше от слепите търсения и от задънените разклонения по пътя. А сега онова, което по-рано преминаваше зримо, но безплътно по екраните на външните станции на Земята, беше станало близко — с разкриването на тайната на спиралното пространство и със звездолетите с прав лъч.
      — Настъпи Ерата на срещналите се ръце и ето ни тук — завърши Родис. — Ако не беше Великият пръстен, можеха да минат милиони години, преди ние да се намерим, двете планети, заселени с хора от Земята.
      — Хора от Земята! — извика смаян инженерът.
      — Нима не знаете? — намръщи се Родис. Смятайки Таел за човек на Съвета на Четиримата, тя мислеше, че на него му е известна тайната на трите звездолета и на подземието в двореца. Инженер Хонтеело Тало Фраел беше първият от триименните тормансиани, който научи тайната на Съвета.
      Таел беззвучно мърдаше устни.
      Родис допря длани до слепоочията му и той въздъхна облекчено.
      — Аз наруших обещанието, което дадох на вашия властелин. Но аз не можех да си представя, че завеждащият информацията на цялата планета не знае истинската и? история.
      — Виждам, че вие не разбирате докрай каква пропаст разделя нас, обикновените хора, от онези, които са горе и които им слугуват.
      — Същата както между джи — дългоживеещите и кжи — късоживеещите, онези, които не получават образование и са длъжни да умрат бързо, нали?