— Невероятно! — поклати глава Гриф Рифт. — Във всичко друго цефеяните се представиха като добри планетографи. Грешка ли е това, или…
      — Рязко спадане на числеността — довърши Фай Родис. — Може би. Но тогава това е катастрофа, а ние не забелязахме нищо особено.
      — Катастрофата не е задължителна — възрази Тивиса Хенако.
      — От посещението на цефеяните са се минали повече от два века. Нека вземем средната продължителност на живота, характерна за началото на ЕСО — седемдесет години. През един период, равен на четворна продължителност на живота, населението на Торманс е могло да намалее още по-значително или, напротив, да нарасне по чисто вътрешни причини.
      — На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!
      Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.
      По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.
      Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.
      Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.
      Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.
      Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.
      — Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.
      Фай Родис мълчеше, наведена към екрана, както правеше всеки път, когато видяното я смайваше. Чеди Даан затули лицето си с длани и започна да повтаря набързо преведения напев, чиято мелодия отначало беше им се харесала:
      — «Висша мъдрост е да прегърнеш смъртта, докато си пълен със здраве и сили, и да избегнеш тъгите на старостта и неизбежните страдания, които ни дава жизненият опит…
      Така си отиват хората в топлата нощ, след като са се събрали вечерта с приятели…
      Така си отиват в свежата утрин след прекарана с любимите нощ, тихо затваряйки вратата на цъфналата градина на живота.
      А могъщите мъже — опора и закрила — излизат, затръшвайки вратата. Последният удар отеква в мрака на подземията на времето, които крият както бъдещето, така и миналото…»
      Чеди спря да превежда, погледна учудено Фай Родис и добави:
      — Те пеят, че дългът на смъртта идвал на двайсет и шестата година! Сега изпращат онези четиримата до Храма на нежната смърт.
      — Как може да съществува подобно общество? — с негодувание извика Ола Дез, забравила добрия тон. — На колкото по-високо стъпало са социалната структура и науката, толкова по-късно узрява човек.
      — Тъкмо затова ние, биолозите, още от древността на ЕРС преди всичко сме си поставяли за цел продължаването на живота, по-точно — на младостта — каза Нея Холи, без да откъсва поглед от изкачващата се по стъпалата тормансианска процесия.
      — У нас човек поради сложността на живота и огромния обем на информацията се смята за дете, докато не извърши Херкулесовите подвизи. Още двайсет години продължава младостта, зрелостта настъпва едва към четирийсетата година. След това ние имаме пред себе си седемдесет години или дори цял век зрелост, изпълнена с енергия, могъщ труд и опознаване на живота. Вместо десет-двайсет години — както в древността. Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.
      — И човекът е умирал, без изобщо да научи нещо за многообразието и красотата на света! — възмутено се обади Вир Норин. — Но за онази древност, когато деветдесет процента от хората не са можели дори да четат, това не е учудващо. Дългият живот е бил обременителен, просто ненужен. Умрелите на младини били наричани любимци на боговете. Но на Торманс има доста висока техническа цивилизация. В такъв случай как могат да секат дърветата, които още не са дали плод? Това е безумие и гибел!
      — Вир, забравяте, че имаме пред себе си не комунистическо и дори не социалистическо общество, а класова социална структура. Според мен чудовищният обичай на ранната смърт има пряка връзка с пренаселеността и с изтощаването на ресурсите на планетата — възрази Родис.
      — Разбирам — каза Чеди, — ранната смърт не е за всички!
      — Да. Онези, които движат техническия прогрес, трябва да живеят по-дълго, да не говорим вече за управляващата върхушка. Умират неспособните да дадат на обществото нищо друго освен живота си и елементарен физически труд, тоест негодните за високо равнище на образованието. Във всеки случай на Торманс има две класи: образовани и необразовани, над които стоят управниците, а някъде между тях са хората на изкуството — забавляващите, украсяващите и оправдаващите.
      — Те също не умират на двайсет и пет години! — възкликна Ола Дез.
      — Естествено. Но като че ли за артистите там, където се изискват младост и красота, пределът на живота не е доста по-висок.
      А по ТВФ на звездолета загърмя рязка, диво ритмична музика, прекъсвана от напевите на марша, тоест от съгласувания ритмичен вървеж на човешкото множество. Пискливите звуци на непознати инструменти пресичаха едва доловимата нишка на скокливата и неспокойна мелодия. Започваше филм на историческа тема.
      По просторните, обрасли с висока трева степи се точеха тромави каруци, запрегнати с рогати четирикраки, наподобяващи земните преживни — нещо средно между антилопи и волове. Яхнали по-дългокраки, приличащи на елени животни, през степите препускаха почернели от слънцето тормансиани и размахваха брадви или механизми, аналогични с огнестрелното оръжие от древността на Земята. Ездачите смело се бранеха от глутници пълзящи късокраки хищници, от гъмжила ужасни змии с високи, сплескани отстрани глави. В престрелката загиваше или пътуващият през степта керван, или нападателите, или и едните, и другите.
      Бързо разбраха, че гледат филм за разселването на тормансианите по планетата. Не им стана ясно само какви са нападащите разбойници. Те не можеха да бъдат сметнати за туземци, защото по нищо не се различаваха от преселниците.
      Екипажът на «Тъмен пламък» успя да види голям брой филми, постановки и картини на тема героичното минало и покоряването на новата планета. Яростните побоища, надпрепусквания и убийства се редуваха с удивително плоско елементарно разкриване на духовния живот. Навсякъде и винаги възтържествуваха младите мъже, надарени с качествата, които се смятаха за особено ценни в този въображаем свят на забавните илюзии. Това бяха свадливостта, силата, бързата реакция и умението да стрелят с примитивно оръжие във вид на тънка тръба, от която при силно разширяване на газовете изхвръкваше тежко късче метал.
      Подобни теми се разглеждаха в различни вариации и много бързо омръзнаха. Но те все пак продължаваха да ги гледат заради откъслеците автентична хроника на древните времена, често пъти вмъкнати в крайно глупав сюжет. В тези стари откъслеци прозираше лицето на една девствена и богата на живот планета, още недокосната от намесата на човека. Същата, само че с още по-могъщ животински и растителен свят, е била предисторическата Земя. Повтаряше се картината, известна в някогашната земна история по времето на заселването на Америка от бялата раса. В покрайнините — пионери волни, необуздани, зле спазващи законите, а в по-старите центрове — пазители на вярата и обществения ред. След това настъпваше обуздаване на пионерите, което завършваше с пълно смазване на свободното общество. И не случайно столицата на планетата се нарича Средище на Мъдростта. Това име е възникнало през пионерските времена на завладяването на планетата Торманс.
      На Торманс степите открай време са преобладавали над горите. Природата на планетата не е създала животни-гиганти като слоновете, носорозите или жирафите на Земята. За най-едри от сухоземните четириноги са се смятали рогатите създания, големи колкото среден земен вол, които вече бяха изчезнали. На времето колосални стада от бикоподобни и антилопообразни същества наводнявали огромните степи. Плитките, стоплени от лъчите на червеното слънце морета, обрасли с гъсталаци от водорасли, гъмжали от риба, поразително приличаща на земните.
      Липсата на силни ветрове на планетата се потвърждаваше от това, че по високите части на екваториалното крайбрежие едно време са расли дървета с немислими за Земята размери. В по-близките до полюсите зони някога са съществували обширни блата, покрити с гъсталаци от еднообразни дървета, приличащи на земните таксодии, само че с кафеникави дребни и тесни, подобни на сплескани борови игли листенца.
      Всичко това е съществувало на Торманс, както неоспоримо свидетелствуваха заснетите в далечни времена филми. Но сега земляните навсякъде виждаха или обработени ниви, или безкрайни площи с ниски храсталаци, напечени от слънцето и лишени от каквато и да било друга растителност. Дори слабите ветрове на Торманс вдигаха и въртяха над храстите гъсти облаци прах. По-приятна гледка представляваха сухите степи, но и там тревата изглеждаше ниска и рядка, напомняйки по-скоро полупустините, разпространени на времето в областта на пасатните пръстени на Земята.
      Може би филмите за миналото на планетата утоляваха естествената носталгия на тормансианите по някогашното разнообразие на родната им природа! Огромното мнозинство от населението живееше в грамадни градове, където, естествено, лесното надпрепускане и стрелбата в степните простори и редовните експедиции във вековните гори под ярките и чисти звезди бяха останали завинаги в невъзвратимото минало.
      Трудно се поддаваха на обяснение зрелищата от друг характер, в които красиви жени частично се разголваха, правейки еротични движения и замирайки в прегръдките на мъже в откровени до извратеност пози. В същото време земляните нито веднъж не видяха пълна голота или чистата непринуденост на Ерос, толкова обикновени на родната им планета. Тук непременно нещо оставаше скрито, изопачаваше се, потулваше се, намеквайки за някакви забранени или тайни качества, вероятно с цел да се възбуди слабото въображение или да се придаде пикантност на омръзналите и престанали да будят интерес отношения между половете.
      Този специфичен еротизъм се съчетаваше с неизвестна на Земята задължителност на облеклото. Никой не смееше да се появи на обществено място или да се намира у дома си в присъствието на други хора другояче освен с напълно покрито тяло.
      Жените най-често носеха свободни къси ризи с широки дълги ръкави и тясна права яка, стегнати с мек, обикновено черен колан и с широки панталони, а понякога с дълги до глезените поли. Приблизително същото беше и облеклото на мъжете, но с по-къси ризи. Само младите се появяваха с къси над колената панталони, много приличащи на земните. За обществени събрания или празненства те се обличаха с дрехи от ярки и пъстри платове и се намятаха с къси плащове или пелерини с великолепно везмо.
      Облеклото се стори на земляните удобно и просто за изработка, то отговаряше на топлия климат на планетата и на разнообразните трудови условия. Красивите съчетания на нюансите на червеното и жълтото, изглежда, се харесваха на повечето жени и отиваха на мургавия тен на кожата и на черните им коси. Мъжете предпочитаха сивовиолетовите и пурпурните цветове с контрастни гарнитури по яките и ръкавите. Една част от тормансианите носеха от лявата страна на гърдите си, над сърцето, нашивки във форма на удължен хоризонтален ромб с някакви знаци. Както беше забелязала Чеди, на онези. в чийто ромб блестеше нещо като око, се оказваше особена почит. А, общо взето, уважението един към друг като че ли липсваше. Безцеремонната блъсканица по улиците, неумението на хората да си правят едни на други път или да помогнат на спънал се минувач смайваха астронавтите. Дори нещо повече — дребните нещастия от рода на падане на улицата караха случайните свидетели да се смеят. Достатъчно беше някой да строши чуплив предмет или да разсипе това, което носи, и хората веднага се усмихваха, сякаш се радваха на малката беда.
      А ако се случеше голямо нещастие — телевизионните предавания понякога показваха катастрофирали коли или летателни апарати, — то веднага се струпваше голяма тълпа.
      Хората наобикаляха пострадалите и стояха мълчаливо, наблюдавайки с жадно любопитство как облечени с жълти дрехи мъже, очевидно лекари и спасители, помагат на ранените. Тълпата се увеличаваше, от всички страни прииждаха нови зрители със същото жадно, животинско любопитство на лицата. Това, че хората тичаха не да помогнат, а само да позяпат, най-много ги учудваше.
      Когато предаването се извършваше непосредствено от някой стадион, завод, съобщителна станция, градска улица или дори жилище, гласът на говорителя или музиката неизменно се съпровождаха от еднообразен глух рев, който астронавтите отначало сметнаха за дефект на предаването. Оказа се, че на Торманс никак не се грижат за премахването на шума. Моторите на колите ревяха и бучаха, небето се разтърсваше от шума на летателните апарати. Тормансианите разговаряха и крещяха, без да се стесняват ни най-малко от околните. Хиляди малки радиоапарати вливаха в общия рев нестройна смесица от музика, песни или просто висок и неприятно модулиран говор. Как можеха да издържат жителите на планетата неспиращия нито за минута, утихващ едва късно през нощта отвратителен шум, оставаше тайна за лекаря и биолога на «Тъмен пламък».
      Вниквайки постепенно в чуждия живот, екипажът откри една странна особеност в предаванията на общопланетните новини. Тяхната програма толкова се отличаваше по съдържание от общата програма на предаванията на Земята, че заслужаваше да бъде специално изучена.
      Нищожно внимание се отделяше на постиженията на науката, на представянето на изкуството, на историческите находки и открития, които заемаха основно място в земните предавания, да не говорим за новините от Великия пръстен, които изобщо липсваха на Торманс. Нямаше общопланетни обсъждания на каквито и да било промени в общественото устройство, на усъвършенствувания или проекти за големи строежи, на организиране на крупни изследвания. Никой не повдигаше никакви въпроси, не ги поставяше, както на Земята, пред съветите или лично пред някои от най-добрите умове на човечеството.
      Много малко място заемаше представянето и обсъждането на новите проблемни постановки на театъра, които се опитваха да доловят възникващите промени и поврати в общественото съзнание и в личните достойнства. Големият брой филми за кървавото минало, за покоряването (по-точно, за изтребването) на природата и масовите спортни игри заемаха най-много време. На хората от Земята им се струваше чудно как можеха спортните състезания да събират такова огромно количество неучаствуващи в състезанията зрители, които, неизвестно защо, невероятно се възбуждаха, когато съзерцаваха борбата на спортистите. Едва по-късно земляните проумяха същината на въпроса. В спортните състезания участвуваха грижливо подбрани хора, посветили цялото си време на настойчива и тъпа тренировка в своята спортна дисциплина. За всички останали нямаше място в състезанията. Слабите физически и духовно тормансиани съвсем като малки деца обожаваха своите видни спортисти. Това изглеждаше смешно и дори неприятно. Сходно положение заемаха артистите от стереопластиката и театъра, певците, танцьорите и акробатите. От милионите хора се подбираха единици. На тях се предоставяха по-добри условия за живот, правото да участвуват във всякакви постановки, филми и концерти. Техните имена служеха като примамка за безброй зрители, състезаващи се за места в театрите, а самите тези артисти, които се наричаха «звезди», бяха подложени на същото наивно обожествяване като спортистите. Постигнатото от «звездата» положение я лишаваше от всякаква друга дейност. Тук всеки друг човек, съумял самостоятелно да достигне върховете на изкуството, изглежда, не можеше, както на Земята, да се изявява като артист. Изобщо отпечатъкът на тесния професионализъм личеше върху целия живот на Торманс, обеднявайки чувствата на хората и стеснявайки кръгозора им. Възможно беше това да е само впечатление на астронавтите, възникнало в резултат от подбора на събитията и материалите в информациите. Едва прекият допир с народа на планетата можеше да реши този въпрос.
      В телевизионните предавания и в радиоинформацията извънредно голямо внимание се отделяше на една малка група хора, на техните изказвания и пътувания, съвещания и решения. Най-често се споменаваше името на Чойо Чагас, чиито мнения по различни въпроси от обществения живот, и на първо място по икономическите, будеха прекомерен възторг и се възхваляваха като висша държавна мъдрост. Но може би изказванията на Чойо Чагас, нямащи нищо общо с истинската прозорливост на гения, който обхваща цялата дълбочина и широта на проблемата, бяха с нещо много важни за обитателите на Торманс? Как можеха да съдят за това пришълците, които се рееха на височина шест хиляди километра?…
      Фай Родис и Гриф Рифт напомняха това на своите разпалени и резки в съжденията си млади другари. Странно беше, че независимо от постоянните съобщения за речите и пътуванията на Чойо Чагас и още трима души, най-близките му помощници, които образуваха Съвета на Четиримата — върховния орган на планетата Ян-Ях — още нито един астронавт не бе успял да ги види. Споменавани най-често, тези хора сякаш присъствуваха навсякъде и никъде.
      Само веднъж в едно предаване от град Средище на Мъдростта тълпата, която беше заприщила улиците и площадите, приветствуваше с възторжен рев пет автомобила, промъкващи се през навалицата тежко, като бронираните коли от древните времена на Земята. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но обзетите от масова психоза тормансиани крещяха и жестикулираха като на спортните си състезания.
      Земляните разбраха, че тези четиримата начело с Чойо Чагас са истинските господари на всички и всичко. Както при повечето древни народи, у жителите на Торманс преобладаваха еднообразните имена и затова всеки от тях трябваше да притежава по три имена. Понякога се срещаха хора с две имена. Изглежда, двуименните образуваха висшите класи на обществото на планетата. Тормансианските имена звучаха донякъде като земните, но в труден дисонанс на сричките. Чойо Чагас, Гентло Ши, Кандо Лелуф и Зетрино Умрог — така се наричаше четворката от върховните управници. Освен името на Чойо Чагас всички останали можеха да се съкращават. Ген Ши, Ка Луф и Зет Уг се повтаряха с натрапчиво еднообразие в неизменен ред след името на Чойо Чагас, което звучеше като магическо заклинание на дивите ни прадеди.
      Ола Дез на шега заяви, че всички земляни, с тяхната система от двойни безкрайно разнообразни имена, на Торманс трябва да спадат към върховната класа.
      — Но ти ще поискаш ли, няма ли да те е срам? — попита Чеди Даан.
      — Бих получила възможност да видя истинските господари на живота и смъртта на всеки човек. Още в училището от втори цикъл мен ме увличаха историческите фантазии. Най-много ме грабваха книгите за могъщите крале и завоевателите, за пиратите и тираните. С тях са пълни всички приказки на Земята независимо на коя от древните страни са принадлежали.
      — Това е несериозно, Ола — каза Чеди, — най-големите страдания на човечеството са причинени тъкмо от тези хора, които почти винаги са били прости и жестоки. Едното е тясно свързано с другото. В зле уреденото общество човек или трябва да развива в себе си здрава, безстрашна психика, служеща за самозащита, или, което се случва значително по-често. да се надява само на външна опора — на бога. Ако нямало бог, възниквала вярата в свръхчовеците, със същата потребност от прекланяне пред слънцеподобните вождове, пред всемогъщите монарси. Онези, които играели тази роля, обикновено били съмнителни политикани, те можели да дадат на човечеството само фашизъм и нищо повече.
      — Между тях също е имало мъдреци и герои — не се смути Ола Дез. — Аз бих искала да се срещна с подобни хора. — Тя отметна ръце зад главата си, опря гръб на облегалката на канапето и мечтателно присви очи.
      Фай Родис се загледа внимателно в инженера по съобщенията.
      — Чеди е права в един аспект — каза тя, — в действията на всички тези владетели освен обусловеността е имало и липса на разбиране на далечните последици. Това е пораждало безотговорност, която водела до трагичен резултат. И аз разбирам Ола Дез…
      — Как? — едновременно възкликнаха Чеди, Вир и Тивиса.
      — Всеки човек на Земята е толкова предпазлив в постъпките си, че съпоставянето му с властелините от нашата древност не е в негова полза. Той не притежава външни признаци на могъщество, макар в действителност да е като предпазливо стъпващия исполински слон пред летящия направо през гъсталаците наплашен елен.
      — Властелин — и наплашен? — разсмя се Ола. — Едното противоречи на другото.
      — И следователно образува диалектическо единство — заключи Фай Родис.
      Дискусиите от подобен род се повтаряха много пъти, но внезапно дойде краят на спокойното изучаване на планетата.
      Нощният дежурен по радиопредаванията — този път беше Ген Атал — вдигна по тревога Родис, Грифт и Чеди. И четиримата се събраха край тъмния екран, прорязан само от светещата индикаторна линия със зъберите на нейните осцилации. Преводната машина беше изключена, тъй като звучащите от обертонната фуния думи вече бяха разбираеми за астронавтите:
      «Съобщението на главната обсерватория на Юга е потвърдено от следящите станции. Около нашата планета се върти неизвестно небесно тяло, вероятно космически кораб. Орбитата му е кръгова, ъгъл спрямо екваториалната плоскост 45, височина 200, скорост…»
      — Те знаят да изчисляват и орбити — промърмори Гриф Рифт.
      «Размерите на космическото тяло по предварителни данни са значително по-малки, отколкото на звездолета, които ни е посетил през Века на мъдрия отказ. Вторият доклад на следящите станции ще бъде предаден в осем часа сутринта».
      — Ето че ни откриха — малко тъжно каза Гриф Рнфт на Фай Родис. — Какво ще предприемем?
      Родис не успя да му отговори, когато светна големият екран и на него се появи познатият им говорител.
      — Спешно съобщение! Всички да слушат! Да слушат град Средище на Мъдростта! — Тормансианинът говореше отсечено, рязко и по средата на изреченията сякаш излайваше: — В десет часа сутринта ще говори съратникът на Великия Чойо Чагас, самият Зет Уг. Всички да слушат град Средище на Мъдростта.
      — Какво ще правим? — повтори Гриф Рифт, след като намали звука на повторното съобщение.
      — Ще говорим с Торманс! След речта на Зет Уг ще прекъснем предаването и на всички екрани ще се появя аз с молба за кацане. Ола Дез се е подготвила за такава възможност. — По бузите на Фай Родис изби руменина от лекото вълнение.
      В определения час целият екипаж на звездолета се събра край екраните. Беше настъпил най-важният момент. Заради него те бяха изпратени от Земята и извършиха целия невероятен полет с прав лъч. Всичко зависи от това, какви отношения ще установят гостите, за съжаление неканени, с тормансианите, по-точно с техните управници. Защото решението на тази малка групичка хора, а може би дори и само на Чойо Чагас, ще определи «волята» на Торманс и успеха на експедицията на земните жители.
      Сигналният часовник над крилото на отражателя на стереоекрана беше сверен с времето на главния град на Торманс. фай Родис, която временно беше се отдалечила в каютата си, се появи приблизително четвърт час преди речта на Зет Уг. Вероятно тя предварително си беше приготвила рокля с любимия тормансиански цвят — червен със златистооранжеви примеси — от пухкав, придаващ дълбочина на тона плат. Подчертани от тази рокля, непознатите черти на Фай Родис бяха станали по-непреклонни и по-твърди, почти страшни, а плавните и? движения приличаха на лъчи от червеното слънце на Торманс. Тя беше отрязала косата си още по-късо и беше открила напълно гордата си шия. Грижливо сресана. с къдрици черна коса на страните, без нито едно украшение, Фай Родис седна в креслото пред екрана, без да размени нито дума със спътниците си. Тихата привична песен на приборите за ОЕВ не нарушаваше напрегнатата тишина на кораба.
      Кънтящи удари с метален тембър, сякаш някой удряше огромен боен щит, възвестиха началото на речта на един от управниците на планетата. За известно време екранът остана празен, след това на него се появи дребен човек с червено наметало, избродирано с причудливо нагърчени златни змии. Неговата кожа изглеждаше по-светла, отколкото на повечето хора на Торманс. Някаква болезнена подпухналост смекчаваше резките гънки около широката му уста с тънки устни, в малките му умни очи светеше решителност, но същевременно те се въртяха неспокойно, сякаш тормансианинът се страхуваше да не би да забрави нещо.
      Ола Дез сподави въздишката си на недоумение и разочарование и погледна крадешком към Фай Родис. Тя продължаваше да е безстрастна, сякаш външността на този човек не я изненадваше.
      Зетрино Умрог прокара малката си ръка по високото плешиво чело, набраздено от напречни бръчки. Някой услужливо му подаде лист с красиви писмени знаци.
      — Нагоре на Ян-Ях! Великият Чойо Чагас ми възложи да те предупредя за опасността. В нашето небе се е появил пришълец от мрака и студа на вселената. Управляем кораб на враждебни сили. Ние обявяваме по цялата планета извънредно положение, за да отблъснем врага. Нека последваме примера на нашите прадеди, нека проявим тяхната мъдрост от времето, когато управлявал Ино Кау, и мъжеството на народа, който прогони неканените пришълци през Века на мъдрия отказ. Да живее Чойо Чагас!
      — Може би му стига толкова? Управникът се изказа ясно — прошепна Ола Дез иззад пулта.
      Фай Родис кимна в знак на съгласие и Ола завъртя синьото топче докрай, включвайки на пълна мощност предварително настроената апаратура на ТВФ. Изображението на Зет Уг затрептя, разкъса се на цветни зигзаги и изчезна. За част от секундата Фай Родис успя да забележи израза на уплаха върху лицето на управника, стана и отиде в кръга на главния фокус. Тя не откъсваше очи от ромбчето на централния лъч, н със страничното зрение можеше да се вижда на екраните като в огледало.
      Вместо разкривеното и разкъсано изображение на Зет Уг, пред изумените тормансиани се появи удивително приличаща на тях прекрасна усмихната жена с нежен и силен глас.
      — Хора и управници на Ян-Ях! Ние идваме от Земята, планетата, която е родила и отгледала вашите прадеди. Случайността ви е запратила в доскоро недостъпна за нас дълбочина на пространството. Сега ние сме способни да я преодолеем и идваме при вас като кръвни преки сродници, за да обединим усилията си в постигането на по-добър живот. Ние никога не сме били ничии врагове и сме изпълнени с добри чувства към вас, с които нищо не ни разделя, а можем да постигнем абсолютно разбирателство. Ние молим за разрешение да кацнем на вашата планета, да се запознаем с вас, да ви разкажем за живота на Земята и да ви предадем всичко полезно и добро, което знаем. Екипажът на нашия кораб се състои само от тринайсет души, хора като вас; това е нищо в сравнение с многото жители на Ян-Ях. Ние няма да представляваме никаква опасност за вас, ако ни приемете като гости на вашата планета. Ние изучихме вашия език, за да избегнем грешките и недоразуменията.
      Екранът се покри със сива трепкаща мрежа, която го направи плосък и празен. От дълбините му се появи пресеклив виещ звук, с който се надвикваше с все сила познатият вече на земляните глас на говорителя от град Средище на Мъдростта:
      — Предаването… прекъсваме предаването… слушането се забранява… забранява!
      Фай Родис се спогледа с Гриф Рифт, отстъпи назад и седна на предишното си място. Ола Дез посегна към топчето на изключвателя, но Родис я спря с жест. Тя се наведе над приемника и заговори високо и звънливо, без да обръща внимание на воя и писъка на смущенията:
      — Звездолетът «Тъмен пламък» зове Съвета на Четиримата. Зове Съвета на Четиримата! Повтаряме молбата си — разрешете ни да кацнем! Молим това да се доведе до знанието на Чойо Чагас, председателя на Съвета на Четиримата. Чакаме отговор на косвената честота на вашите навигационни предавания. Чакаме отговор!
      Ола Дез изключи ТВФ. Грейна синята светлинка на елипсовидната антена. След воя на лаещите викове в кръглата зала настъпи мъртво мълчание. Наруши го самата Родис.
      — Не мога да смятам началото за успешно — загрижено каза тя.
      — Аз бих казал, че опитът да запознаем Торманс с нас се провали — сдържано се усмихна Гриф Рифт.
      — И това ми били управници! — възмутено възкликна Чеди. — Страх ги е.
      — От същото, от което са се страхували всички, възпитани при капитализма, пропити от завистта на принудителното неравенство. Страхуват се от конкуренция — тъжно отговори Фай Родис.
      — Искате да кажете, че ги е страх да не им отнемем властта ли? — попита Чеди.
      — Разбира се!
      — Но това е глупаво и безсмислено. За какво ни о власт в един чужд свят?
      — Това е ясно на нас, на цялата Земя, на Великия пръстен, но едва ли мнозина хора на Торманс го разбират.