Газовете, нефтът, солите и спорите на още живи бактерии, сигурно погребани под многокилометровите геологически пластове, били извлечени на бял свят и отново включени в кръговрата на биосферата, отравяйки водите на моретата, просмуквайки се в почвата, натрупвайки се във въздуха. И това продължавало хилядолетия наред. В сравнение с тази дейност опасната игра с радиоактивните вещества в Часа на Бика на родната му планета, преди изгрева на висшето общество, беше кратковременна и не чак толкова значителна. А тук, на Торманс, след като разрушили равновесието на природата, хората бяха се заловили за човешката психика и я разрушаваха с отвратителната неуреденост на живота. Също като нефта и солите от недрата на планетата, тук изпод свлеченото покривало на възпитанието и самодисциплината от дълбините на душите бяха се надигнали архаични останки от животинската психология — отживелици от първобитната борба за живот.
Но за разлика от първобитния звяр, чието поведение стриктно се определяло от железните закони на дивия живот, поведението на невъзпитания човек не е обусловено. Липсата на благодарност към всичко произтича от съзнанието: «Светът е за мен» — и представлява главната грешка във възпитанието на децата. За сметка на това от завист човек се старае да навреди на ближния си, а този «ближен» е свикнал да отмъщава с цялата сила на скотския си комплекс за непълноценност. По този начин в целия живот на Торманс се е натрупвало всеобщо и постоянно озлобление, усещането за което болезнено шибаше чувствата на израслите в добронамерената психическа атмосфера на Земята астронавти.
Толкова по-смайваща изглеждаше на Вир Норин Сю-Те, цялата излъчваща грижа, доброта и любов, които, кой знае как, се бяха породили в света на Ян-Ях. Момичето го уверяваше, че то не е само, че такива са хиляди жени по планетата.
Това плашеше астронавигатора, защото в жизнения си път такива хора страдат по-силно от другите. През очите на Сю-Те Вир Норин видя дълбочината на една душа, която бе надвила мрака в себе си и отчаяно се бранеше от заобикалящия я мрак.
Трудно покълваха в землянина бдителната нежност и нараняващото съжаление, чувства, които на времето били толкова характерни за неговите прадеди и които бяха изчезнали вече поради ненужността си през светлата епоха на комунистическите ери.
На третия ден по време на закуската Вир Норин забеляза, че Сю-Те е необикновено развълнувана от нещо. Четейки в разтворената и? душа, той разбра нейното страстно желание да види нещо, за което мечтае отдавна, но не смее да го помоли за това. Вир Норин и? се притече на помощ и заговори уж между другото, че тая сутрин е свободен и с голямо удоволствие би се разходил с нея, където тя пожелае. И Сю-Те си призна, че би искала да отидат до Пнег-Киру, което е близо до града; брат и? бил и? писал, че това е мястото на най-голямата битка на древността, в която загинал някакъв техен прадядо (на Торманс хората не знаеха родословието си), и обещал непременно да я заведе там. На нея и? се иска да посети това място в памет на брат си, но за само момиче, което не познава столицата, такава разходка е опасна.
Вир Норин и Сю-Те се вмъкнаха в претъпкания вагон на обществения транспорт, който се движеше сред дим, с рев и чести тласъци напред-назад поради нервния, а по-скоро груб нрав на водача. През напращелите прозорци се виждаха прекалено дълги еднообразни улици, тук-там покрай сградите бяха засадени ниски полуизсъхнали дръвчета. Във вагона беше непоносимо задушно. Много рядко, след шумна кавга, се отваряха прозорците, във вагона нахлуваше горещ прах, пак се чуваха ругатни и прозорците отново се затваряха. Вир Норин и Сю-Те стояха, притиснати от всички страни, вкопчени в проточените над тях пръчки. Астронавигаторът бе изблъскан настрана от спътничката си. Той забеляза как Сю-Те с всички сили се старае да се отмести от един младеж с широк нос и асиметрично лице, който безсрамно се притиска към нея. Друг един, застанал пред нея, още юноша, със скрити дълбоко под веждите очи на фанатик, натискаше с гръб момичето към своя приятел. Сю-Те срещна погледа на Вир Норин, изчерви се от срам и негодувание и изви лице, защото явно не искаше да забърква землянина в разправия с пътниците. Може би в нея още беше твърде жив споменът за нахалния дежурен от хотела, който тогава се видя принуден да целува унижено крака и?. Само за част от секундата астронавигаторът разбра всичко, протегна ръка и откъсна нахалния младеж от Сю-Те. Той се обърна, видя високия, силен човек, който го гледаше без злоба, изпсува и направи опит да се освободи. Но беше го хванала не човешка ръка, а стоманена машина — така поне му се стори. С животински страх тормансианинът почувствува, че пръстите се впиват все по-дълбоко в мускулите му, че прекъсват и парализират кръвоносните съдове и нервите му. Зави му се свят, колената му се подкосиха и младежът ужасено изпищя: «Вече няма, извинете, вече няма!» Вир Норин пусна нахалника. А той се развика, за да го чуе целият вагон, че насмалко не са го убили заради едно момиче, което не струва пукната пара.
За учудване на Вир Норин повечето пътници застанаха на страната на лъжеца. Всички започнаха да крещят, да заплашват, да размахват юмруци.
— Да слезем по-скоро! — прошепна пребледнялата Сю-Те.
И те разблъскаха хората, слязоха в пустинните, нажежени от слънцето покрайнини на града. Сю-Те предложи да продължат пеш. Малките и? крака вървяха бодро и неуморно. Тя пееше на землянина старинни песни и бойни химни от едно време, които рязко се различаваха от накъсаната мелодия на разпространените в столицата песни. Понякога Сю-Те се спираше, за да илюстрира с танц мелодията, и той се любуваше на нейната фигурка и на изящните и? движения. По сухата равнина в подножието на планината те неусетно изминаха оставащите дванайсет километра до каменната верига, обрасла със стари редколисти дървета, които почти не правеха сянка. Западната страна на веригата завършваше неочаквано в една широка падина — дъното на пресъхнало езеро. Слабият ветрец вдигаше там кафеникави стълбове прах.
Един обелиск от синкав камък, изписан с черни, дълбоко врязани знаци, стоеше на границата на полето на някогашната битка, а неодялани каменни плочи, пръснати навсякъде, означаваха местата на братските могили. Те бяха много. Обширното поле, което се простираше почти до хоризонта, на времето било нарязано от окопи и редути. Времето беше ги унищожило, бавно растящите дървета на Торманс много пъти бяха се сменяли на наторената с трупове почва и сега под тънката мрежа на сенките, на сухата, прашна земя стърчаха само камъните. Тъжна местност, полумъртви дървета, напукана земя…
Горещият вятър шумолеше в клоните, някакви зелени насекоми мързеливо пълзяха край корените. Сю-Те си избра един голям, пирамидално заострен очукан камък, оцветен в кафеникавочервения тон на засъхнала кръв, и коленичи пред него. Допряла пръсти до слепите си очи и свела глава, тя шепнеше молитви. Вир Норин я изчака да свърши обреда. Когато момичето се изправи, той попита:
— Кой се е бил тук и кой кого е победил?
— Преданието говори за сражение между владетелите на главното и опашното полукълбо. Загинали стотици хиляди хора. Победил владетелят на главното и по цялата планета била установена единна власт. Тази битка се нарича победа на мъдростта над дивите опашни народи.
— Вашите прадеди са участвували в сражението на страната на победените, нали?
— Да.
— Ами ако бяха победили те, а не главните? Щеше ли да се промени животът?
— Не знам. Защо трябва да се променя?! Столица сигурно щеше да е Кин-Нан-Те. Къщите щяха да се строят иначе, както е прието у нас, с кули. Може би моите прадеди са щели да станат «змиеносци»…
— А вие бихте ли искали да принадлежите към тази върхушка?
— О, не! Вечно да ме е страх, да се озъртам, да презирам всички и всички да ме мразят! Може би аз съм просто неука и глупава, но не бих искала да живея така. По-добре никак…
Това «по-добре никак» пронизваше цялото съзнание на младите тормансиани от класата на «кжи» и обуславяше неизкоренимия им фатализъм. «Защо?» за тях беше необорим аргумент.
Вир Норин още веднъж обгърна с поглед опърленото плато. Могъщото му въображение го изпълни с грохота на бойни машини, с воплите и стоновете на стотици хиляди ранени, с купища трупове по изровената камениста почва. На този фон вечните въпроси: «Защо? За какво?», ставаха особено безпощадни. И измамените хора, вярвайки, че се сражават за бъдещето, за «своята» страна, за своите близки, умирали, създавайки условия за още по-голямо издигане на олигарсите, за още по-висока пирамида на привилегиите и бездна на потисничество. Безполезни мъки, безполезна смърт…
Вир Норин с въздишка каза на спътничката си:
— Да вървим, Сю-Те!
Землянинът и тормансианката слязоха от хълмовете. Вир Норин предложи да тръгнат напреко и да избягнат завоя на стария път, като се ориентират по кръглия хълм със сивата ниска запустяла сграда, която се мержелееше в далечината. Те бързо стигнаха до хълма. Вир Норин забеляза, че Сю-Те се е изморила, и реши да си починат в сянката на развалините. Сю-Те легна на земята и подпря глава на дланите си. Вир Норин седна до нея и тъкмо се накани да я попита нещо, когато забеляза, че тя разглежда втренчено стената и бърчи чело. мъчейки се да си спомни нещо забравено. Сю-Те скочи и обиколи развалините. След това дълго разглежда надписите и барелефите, изобразяващи огромна ръка, протегната с жест на съчувствена помощ. Малко поуспокоена, тя пак седна до Вир Норин, обхвана коленете си с ръце, в поза, която живо му напомняше за Чеди, и дълго гледа мълком далечината, миражите на сините езера, затулени от прашния дим над град Средище на Мъдростта.
— На колко си години? — попита неочаквано Сю-Те.
— По вашите години, които са с един месец по-къси, отколкото на Земята, на четиридесет и две.
— У вас това много ли е, или малко?
— За предишната Земя, на вашето равнище на развитие, това е средна възраст, нито млада, нито стара. Сега тя се е приближила към младостта. Аз съм приблизително на двайсет и две — двайсет и три години, а Родис — на двайсет и пет. При нас детството е дълго. Не инфантилността, а именно удълженото детство — в смисъл възприемането на света. А вие на колко сте?
— На двайсет. Аз наближавам нашата средна възраст и ми остават пет години до времето, когато ще вляза в Двореца на нежната смърт. А теб отдавна щяха да са те изпратили там. Не, какви глупости приказвам, нали си учен, ти и тук щеше да живееш дълго, ти си «джи»!
— Никак не мога да си представя този ужас!
— Защо ужас? В това има дори нещо хубаво. Ние не прекарваме детството си в задушните училища като бъдещите «джи», които там се тъпчат с ненужни за живота знания. И не боледуваме, защото умираме в разцвета на силите си.
— Огорчена ли сте, Сю-Те? Погледнете ме в очите!
Сю-Те премести върху Вир Норин печалния си поглед, който сякаш казваше: «Виждам целия си жизнен път чак до края».
— Не — бавно каза тя, — добре ми е, просто днес за втори път се срещнах с древната смърт.
— Как? И това ли е паметник? Какво е имало тук?
— Не паметник, а храм. През Епохата на глада и убийствата е живял прочутият лекар Рце-Юти. Той изобретил средството за нежната смърт. Неговите последователи и помощници построили този храм на Ръката на Приятеля над един бездънен кладенец от незапомнени времена. Рце-Юти казал на всички слаби, неизлечимо болни, изморени от живота, преследвани и наплашени: «Елате тук и аз ще ви дам нежна смърт. Тя ще дойде при вас ласкава и прекрасна, млада и зовяща. На планетата сега никой не може да ви даде нищо по-добро и вие сами ще се убедите в лъжливостта на празните обещания».
И много хора идвали при него. В първата стая те се освобождавали от мръсотията, насъбрана из пътя, хвърляли дрехите си и голи влизали във втората сводеста зала, където, унесени в сладък сън, умирали неусетно и безболезнено… Бездънният кладенец поглъщал телата им. Но съсипаните от страданията хора, загубилите надежда, здраве и близки, не преставали да идват, възхвалявайки мъдрия лекар. Това било отдавна…
— И от това благодеяние е възникнало държавното задължение да се умира. Дворците на нежната смърт, разделянето на народа на «кжи» и «джи» — могъл ли е мъдрецът Рце-Юти да предвиди тези ужасни последици?
— Не знам — безпомощно му отвърна Сю-Те.
— Остави. — Вир Норин помилва разчорлената и? от вятъра коса.
А тя се пресегна към лицето му и нейната потреперваща предпазлива длан сякаш докосна самото сърце на Вир Норин. Той си представи гигантските тъмни стени на инферното, заграждащи Сю-Те, отвъд които за нея нямаше нищо, никаква опора за вярата и душата и?.
С усилие на волята той пропъди видението, усмихна се и и? каза, че е умна и очарователна и че я харесва.
Сю-Те го погледна, доверчива и сияеща, и се изправи чевръсто и бързо като жителка на Земята. Те тръгнаха към забуления в здрач град и звънливият глас на тормансианката се разнесе над пустинната равнина:
— «Догодина няма да съм жива, досега да срещна не можах мил приятел, нито бях щастлива…» — Звънливата и летяща мелодия напомни на Вир Норин за нещо много познато, чувано още през ранното му детство.
Глава тринадесета
Корабът да излети!
Вир Норин се раздели със Сю-Те на кръстопътя на улицата, която водеше към един малък завод за точни прибори, където работеха много приятели на Таел. Сю-Те искаше да се види с един от тях, за да постъпи на работа.
Тя се прибра в къщи възбудена — всичко се нареждаше в съответствие с мечтите и?. Но скоро радостта и? угасна, налегна я мъчителна тъга, когато разбра, че престоят на земляните на Ян-Ях наближава края си. Само двама от тях бяха още в град Средище на Мъдростта, а всички останали вече се намираха в звездолета.
Тази вечер Вир Норин дълго я чака да излезе от стаята си, но Сю-Те не се показваше. Понеже не разбираше настроението и? — психическата интуиция не му подсказваше нищо лошо, — накрая Вир Норин сам почука на вратата на момичето.
Сю-Те седеше, отпуснала глава върху сложените си на масата ръце. Изразът на лукава виновност, който и? беше присъщ, когато се чувствуваше неудобно или признаваше слабостта си, не се появи на лицето и? при влизането на Вир Норин. Да, Сю-Те наистина приличаше на тъжната птица гитау. Тя скочи, загрижена да настани по-удобно Вир Норин, а самата се отпусна направо на пода на една твърда възглавница и дълго гледа безмълвно земния си приятел. Вир Норин долови чувствата и?: тя мислеше за него и за скорошната раздяла.
— Скоро ли ще отлети твоят звездолет? — попита го тя най-сетне.
— Скоро. Искаш ли да отлетиш с нас? — изтръгна се от него един въпрос, който не биваше да задава.
Върху лицето на момичето спокойната тъга бе изместена от жестока вътрешна борба. Очите на Сю-Те се наляха със сълзи, дъхът и? секна. След дълго мълчание тя едва можа да произнесе:
— Не… Недей мисли, че съм неблагодарна като мнозина от нас или че… не те обичам. — Мургавите и? бузи потъмняха още повече. — Сега ще се върна.
Сю-Те се скри в стенния гардероб, който и? служеше вместо стая за преобличане.
Вир Норин гледаше пъстрата плетеница на килима и си мислеше за отказа и? да отлети на Земята. Природната мъдрост, която никога не е напущала Сю-Те, я предпазва от тази крачка. Тя разбира, че това ще бъде бягство, на Земята ще изчезнат целта и смисълът на живота и?, които току-що бяха се появили тук, там тя ще се чувствува много самотна.
Вратата на гардероба изскърца съвсем тихо.
— Вир! — чу той шепот, обърна се и замря.
Пред него в цялата чистота на искрения порив стоеше гола Сю-Те. Съчетанието на женската смелост и детската срамежливост беше трогателно. Тя гледаше Вир Норин със сияещи и печални очи, сякаш съжаляваше, че не може да му даде нещо по-голямо. Разпуснатата чернопепелява коса падаше от двете страни на кръглото полудетско лице върху слабичките и? рамена. Младата тормансианка стоеше тържествена и вглъбена в себе си, сякаш извършваше някакъв обред. Тя допря длани до сърцето си, а после ги протегна долепени към астронавигатора.
Вир Норин разбираше, че според каноните на Ян-Ях му даваха най-скъпото, най-голямото, което имаше в живота си една млада жена «кжи». Такава жертва Вир Норин не можеше да отхвърли, той не можеше да отблъсне този висш за Торманс израз на любов и благодарност. А той и не искаше да отхвърля нищо. Астронавигаторът вдигна Сю-Те и я притисна здраво към себе си.
Скоро щеше да се съмне. Вир Норин седеше до леглото на Сю-Те. Тя спеше дълбоко, мушнала и двете си длани под бузата. Вир гледаше спокойното и прекрасно лице на своята възлюблена. Любовта беше я издигнала над света на Ян-Ях, а силата и нежността на Вир Норин бяха я направили недостъпна за страха, срама или неясната тревога, бяха я изравнили със земните и? сестри. Той беше я накарал да почувствува собствената си красота, да разбира по-добре фините преходи на променливия си облик. А тя? Тя беше събудила в него спомена за прекрасните дни от живота му…
Пред Вир Норин се заредиха в непрекъсната върволица, отвеждайки го в безкрайната далечина, незабравимите образи от Земята. Резерватът в Каракорум, долината всред бастионите на лилавите скали, над които в непосредствена близост блестяха снежни върхове. Там, край реката с берилов цвят, която денонощно ромолеше по черните камъни, се издигаше леката, сякаш рееща се във въздуха сграда на изпитателната станция. Пътят слизаше на плавни завои през гората от исполински хималайски ели и стигаше до селището на научния институт за прослушване на дълбочинните зони на Космоса. Астронавигаторът много обичаше да си спомня годините, прекарани на строежа на новата обсерватория върху степното бразилско плато, ниските полети над безбрежните Високи Ляноси с огромните стада зебри, жирафи и бели носорози, докарани тук от Африка; пръстеновидните нови гори в Южна Африка със синкави и сребристи листа; сребърносините нощи в снежните гори на Гренландия; разтърсваните от страшния вятър сгради на единайсетия възел на астромрежата на брега на Тихия океан.
Още един възел на Азорските острови, където морето е толкова бездънно-прозрачно в тихите дни… Пътешествията за почивка до светите за всеки землянин древни храмове на Елада, Индия и Русия…
Ни най-малка тревога за бъдещето освен естествената грижа за възложената работа, освен желанието да станеш по-добър, по-смел, по-силен, да успееш да направиш колкото може повече в обща полза. Гордата радост да помагаш, да помагаш без край на всички и на всекиго, на времето възможна само за приказните халифи от арабските предания, съвсем забравена през ЕРС, а сега достъпна за всеки. Навикът да се опираш на също такава всеобща подкрепа и внимание. Възможността да се обърнеш към всеки човек по света, която се ограничаваше само от силно развитата деликатност, да говориш с когото си искаш, да молиш за каквато и да е помощ. Да чувствуваш около себе си доброжелателна насоченост на мислите и чувствата, да знаеш за изтънчената проницателност и всевиждащото взаимно разбирателство на хората. Мирните странствувания през периодите на почивка по безкрайно разнообразната Земя и повсеместното желание на хората да разделят с теб всичко: радост, знание, изкуство, сила…
Приведен над Сю-Те, Вир Норин изпитваше необикновено силно желание и тормансианската му възлюблена да посети всички прекрасни места на родната му планета.
Вътрешно младите жени са много повече скитнички от мъжете, повече се стремят към смяна на впечатления, затова теснотията на инферното повече им тежи. Той мечтаеше как на Земята безбройните рани, нанесени на тази нежна душа, ще бъдат излекувани безследно… И знаеше, че това никога няма да се сбъдне…
Сю-Те почувствува погледа му и още замаяна от съня и от щастливата умора, дълго лежа със затворени очи. Най-сетне тя попита:
— Не спиш ли, любими? Почини си тук, до мен. — От спането гласът и? беше станал тънък като на дете. — Сънувах един сън, светъл като никога! Уж ти си заминал от мен — о, за кратко! — за някакво малко градче. Аз дойдох да се видим. Това беше нашият град и в същото време не беше той. Хората, които срещах, излъчваха доброта, те бяха готови да ми помогнат да те намеря, канеха ме да си почина, придружаваха ме там, където можех да се заблудя. И аз вървях по една улица — какво странно име: улица «Любов»! — по пътечката през свежата и мека трева към една голяма пълноводна река и там беше ти! — Сю-Те намери ръката на Вир Норин, сложи я върху бузата си и пак заспа.
Вир не се помръдваше, една странна бучка заседна в гърлото му. Ако внушеният от мислите му сън беше за Сю-Те невъзможна мечта, тогава колко малко любов е разтворена още в океана на ежедневния живот на Торманс, в който ще преживее късичкия си живот това чисто същество, сякаш пренесено тук от Земята! Мисълта, която отдавна го измъчваше, стана непоносима. Той взе полека ръката на тормансианката и започна да целува късо изрязаните ноктенца с бели точици. Също като плетениците от сини жилки по тялото и? и лесно почервеняващите и? очи това бяха следи от незабелязано през детството слабо здраве, от лошото хранене, от трудния живот на майката. Без да се събужда, Сю-Те се усмихна и здраво стисна клепачи. Учудващо е как на тукашната бедна почва поникват такива цветя! Разрушено е семейството, което направило от дивия звяр човек, възпитало в него всичко най-хубаво и неуморно го закриляло от суровостта на природата. И без семейство, без майчино възпитание се появяват такива хора като Сю-Те! Още едно доказателство за правотата на Родис, за нейната вяра в първичната добра основа на човека! На Земята също е изчезнало семейството в неговото едновремешно разбиране, но ние не сме го унищожили, а просто сме го разширили до обсега на цялото общество…
Вир Норин стана безшумно, огледа драпираната с килими и завеси стая, заслуша се в трополенето и хлопането, които се дочуваха от всички краища на събуждащата се къща. Навън се разлая пискливо кученце, изгромоля транспортна кола.
Тъгата все по-силно завладяваше Вир Норин — тя идваше от осъзнаването на задънената улица, от която той, опитният, добре трениран психически пътешественик, не виждаше изход. Неговата привързаност към малката Сю-Те неочаквано и могъщо беше се превърнала в любов, съдържаща толкова силно и толкова нежно съжаление, каквото той никога не беше подозирал в себе си. В него, землянина, за когото беше истинско щастие да се раздава, съжалението неизбежно пораждаше стремеж към безгранична саможертва. Не, той трябва да се посъветва с Родис! Къде ли е Родис?
А Фай Родис беше прекарала тази нощ в обсъждане на проблемите на «кжи». Гзер Бу-Ям дойде още веднъж в Светилището на трите крачки заедно с неколцина приятели. «Кжи» започнаха първото посещение със спор и хвалби за предимствата си пред «джи» и най-вече за много по-голямата свобода във всичките си постъпки. Фай Родис ги срази, като каза, че това е мнима свобода. На тях им позволяват само онова, което не накърнява престижа и икономиката на държавата и не е опасно за «змиеносците», които са оградени от живота на народа със стените на своите привилегии.
— Замислете се малко над вашето понятие за свободата и ще разберете, че тя се състои в правото да вършите долни постъпки. Вашият протест срещу потисничеството се стоварва върху невинни хора, стоящи далеч от каквото и да било участие в тази работа. Владетелите постоянно ви повтарят, че трябва да се защищава народът. «От кого?» — задавали ли сте си този въпрос? Къде са тези мними врагове? Призраци, с чиято помощ ви заставят да жертвувате всичко и, което е най-лошото, подчиняват вашата психика, насочват мислите и чувствата ви по погрешен път.
Гзер Бу-Ям дълго мълча, после започна да разказва на Родис за нечуваното заробване на «кжи».
— Всичко това — каза той — е задраскано от историята и се е запазило само в устните предания.
Родис научи за масовите отравяния, които намалявали броя на населението по волята на властелините, когато изтощените производителни сили на планетата вече нямали нужда от предишното количество работници. И, напротив, за принудителното изкуствено осеменяване на жените през епохите, когато те отказвали да раждат деца, за скорошната смърт, за безстрашни мисионери — лекари и биолози — разпространявали сред тях нужните средства. За трагедията на най-прекрасните и най-здравите момичета, които били подбирани като добитък и затваряни в специални лагери — фабрики за производство на деца.
Опитът да се заменят изцяло хората с автоматични машини завършил с крах, започнала обратната вълна, отново с масов и тежък ръчен труд, тъй като от капиталистическа позиция хората се оказали значително по-евтини от всяка сложна машина. Тези мятания от една посока в друга били наричани мъдра политика на властелините и били изобразявани от учените като верига от непрекъснати успехи в създаването на щастлив живот.
Като историк Родис знаеше закона на Римгол за капиталистическата обществена формация: «Колкото по-бедна е страната или планетата, толкова по-голяма е ножицата в привилегиите и разединеността между отделните слоеве на обществото». Заможността прави хората по-щедри и по-сърдечни, но когато бъдещето не обещава нищо друго освен ниско жизнено равнище, настъпва всеобщо озлобяване.
Учените помагали на властелините във всяко отношение: те изобретявали страшни оръжия, отрови, ерзаци на храната и развлеченията, оплитали народа с хитри думи, изопачавали истината. Оттук идвали вкоренилите се в народа омраза и недоверие към учените, стремежът да бъдат обиждани, бити или направо избивани «джи» като лакеи на потисниците. «Кжи» не разбират езика им, едни и същи думи при тях означават съвсем друго нещо, отколкото при «джи».
— По отношение на езика сами сте си виновни — каза Родис. — У нас на Земята е имало време, когато поради големия брой различни езици и различни нива на културата еднакви думи са притежавали съвсем различно значение. Дори вътре в един език, в различните класи на обществото. И все пак тази огромна трудност е могла да бъде преодоляна след обединяването на земното човечество в едно семейство. От друго трябва да се страхувате: колкото по-ниско е културното равнище, толкова по-силно се отразява прагматичната бедност на всяко словесно понятие, което се раздробява на дребни нюанси, вместо да води до общо разбиране. Например при вас думата «любов» може да означава и нещо светло, и нещо най-отвратително. Борете се за яснота и чистота на думите и вие винаги ще можете да се споразумеете с «джи».
— За какво ще се споразумяваме? Тяхната правда е различна от нашата?
— Дали е така? Правдата на живота се извлича от хилядолетния опит на народа. Но бързите промени на живота при технически развитата цивилизация заплитат пътищата към правдата, правят я колеблива, като на прекалено чувствителни везни, на които не позволяват да се уравновесят. С помощта на точните науки не е могла да бъде намерена една правда, обща за болшинството, защото не са били установени критериите за нейното определение. Тези критерии, или мяра, през известни периоди от развитието на обществото са се оказали по-важни от самата правда. У нас на Земята това е било известно още преди няколко хилядолетия, в древна Елада, Индия, Китай… — Родис се замисли за миг и пак продължи: — Пориви към прозрението отдавна са се срещали в пророчествата на безумци, които интуитивно разбирали цялата огромна важност на мярата. В Апокалипсиса, или Откровението на Йоан — един от основателите на християнската религия, — е написано: «Аз погледнах и видях вран кон и на него ездач с мяра в ръката». Тази мечта за мяра за създаването на истинска правда за човечеството се осъществила след изобретяването на електронните сметачни машини. Появила се възможност да се прецени мъката и радостта за хармония на чувството и дълга. У нас има една огромна организация, която се занимава с това: Академия на мъката и радостта. Тук «джи» заедно с вас трябва да установят мярата и да намерят правдата, за която е необходимо да се борите съвместно, без да ви е страх повече от нищо…
Правдата се покрива с истината, лъжата е породена от страха. Но не бива да държите прекалено много на точността на истините, помнете, че те са субективни. Човек винаги иска да я направи обективна — нея, царицата на всички форми, но тя пред всекиго се появява в различни одежди.
Възпитанието в духа на истината не може да се облече в абстрактни формулировки. Преди всичко това е действен подвиг на всички стъпала на живота. Когато се откажете от злословието, от общуването с предателите на правдата и наситите ума си с добри и чисти мисли, вие ще се сдобиете с лична непобедимост в борбата със злото.
Така с бавно убеждаване, неотклонно и безпристрастно, Фай Родис прокарваше една подир друга нишките от «кжи» към «джи». Останалото довършваха личните контакти. За пръв път «кжи» и «джи» се срещаха като равни в подземията на стария Храм на времето.
Таел бе поразен от пъргавината на ума, от удивителната възприемчивост с ученето и от пълното разбиране на всичко ново на онези, които те бяха свикнали да смятат за тъпа и бездейна част от човечеството. «Кжи» усвояваха новите идеи дори по-бързо от умствено трениралите, но и по-закостенели «джи».
— Защо те не са се стремили към знание, защо развитието им е спряло отдавна? — питаше инженерът Родис.
— Та както се казва, те с нищо не са по-лоши от нас!
— В самата формулировка «тях», «те» се крие най-дълбоката ви грешка. Това са абсолютно същите хора, изкуствено подбрани от вашето общество и обречени да живеят в условията на примитивната борба за съществуване. Късият живот позволява да се развият само най-баналните чувства, «кжи» непрекъснато падат все по-ниско под тежестта на неуредения живот. И в първобитните гори на нашите тропици навлезлите в тях преди десетки хиляди години племена хвърляха всичките си сили само за едно — да оцелеят. Поколение след поколение те се израждали интелектуално, губели творческата си енергия. Дори могъщите степни слонове и гигантските хипопотами от големите реки на Земята в горите се превръщали в пигмейски дребни видове. При вас «гората» е късият живот с перспективата за скорошна смърт в задушната теснотия на пренаселените градове, с лошата храна и неинтересната работа.
— Да, общо взето, «кжи» са само евтини междинни звена за свързване на скъпите машини — каза Таел. — Те са лишени от майсторството, от радостта, че създават. Машината прави всичко по-добре, по-бързо, а ти само и? «слугуваш», както се изразява Гзер Бу-Ям. Аз се опитах да им обясня, че когато работи зле който и да било от нас, по този начин вреди на беззащитните си братя, родители и деца, а не на омразните потисници! Те си имат предпазни мерки. «Как можете да постъпвате така?» — попитах ги аз и те като че ли ме разбраха.
