Грамадната зала, изобщо лишена от естествена светлина, ниска, подпряна с четири квадратни колони, щеше да прилича на изчерпан хоризонт на подземен рудник, ако не бяха ивиците на синкавите светещи тръби по тавана и сребристосивата облицовка на гладките стени. Тъжно еднообразие: редици еднакви маси и пултове, мъже и жени с жълти престилки и кепета, приведени над масите в крайно съсредоточени пози. Вир Норин успя да забележи, че хората заеха тези пози, щом в коридора се появи заместник-директорът. Тормансианинът се изкикоти доволно.
      — Удобно измислено! Ние, администраторите, на минаване оттук наблюдаваме всеки работещ. Много безделници има, трябва да ги стряскаме от време на време!
      — Други методи не знаете ли? — попита Вир Норин.
      — Този е най-добрият и най-хуманният.
      — Такъв ли е редът във всички лаборатории?
      — Във всички, ако институтът е настанен в нова сграда. Старите са обзаведени много по-зле и на нас, началниците, ни е по-трудно. По време на работа учените непрекъснато си приказват за всевъзможни глупости, не скъпят времето, което принадлежи на държавата. Там човек трябва по-често да ги проверява.
      Очевидно беше, че науката на Ян-Ях, както и всички други видове дейности, имаше принудителен характер. Раздробеното на ситни късченца знание интересуваше хората не повече от всяка друга работа, в която не виждаш смисъл и цел. Имаха значение само научната степен и длъжността, която им даваше привилегии. Откъслеците от научни сведения, получени в обикновените институти, се обработваха и използуваха от учени от по-висока класа, които работеха в по-добре обзаведени и недостъпни като крепости институти, охранявани от «лилавите». Всички горе-долу талантливи учени бяха събрани в столицата и в два-три големи града на двата бряга на екваториалния океан. Тъкмо в такова учреждение от по-висока категория беше дошъл Норин, за да открие истински интелигенти, търсачи на знанието в името на щастието на човечеството на Ян-Ях, подобни на инженер Таел и неговите другари.
      Астронавигаторът и заместник-директорът обиколиха зданието. Всички лаборатории бяха построени еднотипно, те се различаваха само по апаратурата и по броя на работещите.
      — Нека се върнем в секцията с изчислителните машини — предложи Вир Норин, — заинтересува ме апаратът, който пресмятаха. Ако разрешите, ще поразпитам биофизиците.
      — Те не ще могат да ви кажат кой знае какво. Сега са заети с характеристиката на потоците на входа и изхода. На пръв поглед проста работа, но все още не могат да хванат количествените съотношения.
      — А вие знаете ли предназначението на прибора?
      — Разбира се. Нямам данни за вашата компетенция, но ще се опитам да ви го обясня — важно отбеляза заместник-директорът. — Мрежестата или ретикуларната структура на главния мозък прехвърля в съзнанието устойчивите асоциации…
      — Извинявайте, но на Земята това отдавна е известно. Мен ме интересува само предназначението на апарата. Ние използуваме нещо подобно за подбиране на най-ефективното съчетание на хора в работните групи с тясно предназначение.
      — Много е сложно това! На нас ни трябва прибор за разпознаване и отсяване на възвратните асоциации, които неизбежно се повтарят у всички хора без изключение. При мнозина те са толкова силни, че създават устойчива съпротива срещу внедряването на мъдростта и култивирането на любов към Великия. — Заместник-директорът автоматично се прегъна във вежлив поклон.
      — Всичко ми е ясно — каза с леден тон Вир Норин, — благодаря ви. Наистина е безсмислено да ходя в лабораторията.
      — Нашите учени искат да се видят с вас — побърза да каже заместник-директорът, — но сега са пръснати по работните си места. Ще трябва да почакате, докато се съберат всички. Защо не дойдете в нашата «работилница»? Така се наричат нашите вечерни сбирки, където ние се забавляваме, провеждаме дискусии или уреждаме представянето на някакви зрелища.
      — Добре — усмихна се астронавигаторът, — изглежда, аз ще ви бъда и развлечение, и зрелище, и дискусия.
      — Какво говорите, какво говорите! — смути се заместник-директорът. — Нашите хора искат да поприказват със земния си колега, да ви поразпитат и да отговорят на вашите въпроси.
      — Добре — съгласи се Вир Норин и реши да не отнема повече времето на администратора с въпросите си, защото разбра, че той трябва да проведе съответната подготовка, — ще дойда довечера.
      Той тръгна към централната поща. Там, както с гордост разказваха жителите на столицата, действуваха съвременни машини. Те раздаваха писмата по шестозначни символи и мигновено сортираха пристигналата кореспонденция за онези, които не искаха да използуват видеомрежата от страх, че ще бъдат разгласени личните им тайни. Хората не знаеха, че при най-малкото подозрение писмата се прехвърляха в съседната машина, която с помощта на проникващи лъчи ги преснемаше на лента. При избирането на кода получателят автоматично се фотографираше на същата лента…
      Други машини правеха всевъзможни справки и дори определяха способностите и даваха съвети при избирането на нужен в столицата вид работа.
      Старинната, добре построена сграда на пощата се състоеше от гигантска зала, покрай стените на която бяха наредени пултовете на автоматичните машини. Леко светещите йероглифи над всеки пулт подробно обясняваха какви манипулации трябва да се извършат, за да се получи кореспонденция, съвет или справка. Очевидно в тормансианските училища децата не се обучаваха да боравят с машините за обществено ползуване. Из залата се разхождаха инструктори с кафяви униформи, готови да се притекат на помощ на посетителите на пощата. Те крачеха с надменно недостъпен вид, подражавайки на двамата «лилави», застанали в срещуположните краища на залата. Вир Норин не забеляза някой посетител да се обърне към тези високомерни и сърдити консултанти. Чеди беше права, когато казваше, че те и? правят отблъскващо впечатление, че от тях лъха злоба и душевна пустота.
      Това са «вампири» от древните руски приказки, външно с човешки образ, но с душа, която изцяло е разрушена с помощта на специална подготовка. Те вършат всичко, което им бъде заповядано, без да мислят и без да усещат нещо.
      Вир Норин се приближи към машината за определяне на способностите, стремейки се да се проникне от чувствата на тормансианин, пристигнал в столицата отдалеч (с отдалечаването от центъра спадаше и равнището на образованието и бита), за да намери тук обнова на своя живот. Той направи изброените в таблицата манипулации. В горното прозорче пламна оранжева светлина и един безстрастен глас изрева така, че се чу в цялата зала: «Умствени способности ниски, психическо развитие под средностоличното, тъп и глупав, но с превъзходна мускулна реакция. Съветвам те да търсиш работа като шофьор в местния транспорт».
      Вир Норин погледна автомата учудено: индикаторите на високия пулт угаснаха, изчезна и светлината в горното прозорче. Зад него се чу смях, астронавигаторът се озърна. Неколцина души се приближаваха към автомата. Когато забелязаха объркването на Вир Норин, те го изтълкуваха по своему.
      — Какво стоиш като ударен? Шофьорската работа ли не ти харесва, я се виж какво яко говедо си! Разкарвай се, не ни бави! — развикаха се те и започнаха да избутват астронавигатора. Вир Норин поиска да им каже, че подобна характеристика не отговаря на представата му за самия него, но разбра, че е безполезно да им обяснява, и се дръпна в почти безлюдната част на залата, където се продаваха книги и вестници.
      Впрочем той бързо разбра мнимата безсмисленост на изводите на автомата. Машината е програмирана в съответствие с нормите на Торманс, тя не е в състояние да разбере показатели, надхвърлящи най-горното равнище, и неизбежно ги е сметнала, че стоят под най-долното равнище. Същото би се случило и с тормансианин с изключителни способности — това е закономерност на капиталистическото общество, водеща към Стрелата на Ариман. В тукашната литература пишат много повече за лошото, отколкото за хубавото. Една дума за лошото и тъмното носи повече информация, отколкото за хубавото и светлото, понеже ежедневният опит количествено набира повече от лошото. По същата причина по-лесно се вярва на лошото и злото: злото е по-убедително, по-осезаемо, повече действува на въображението. Филмите, книгите и стиховете на Торманс говорят несравнимо повече за жестокости, убийства и насилия, отколкото за доброто и красотата, които освен това по-трудно се описват поради бедността на думите, отнасящи се за любовта и прекрасното.
      Стълкновенията и насилието бяха станали основа, съдържание на всяко произведение на тукашното изкуство. Ако те липсват, жителите на Торманс не проявяват интерес към книгата, филма или картината. Наистина съществува едно задължително условие. Всичко ужасно, кръвта и страданията трябва или да се отнасят за миналото, или да се изобразяват стълкновения с нахлули от Космоса врагове. Прието беше настоящето да се изобразява като спокойно и невероятно щастливо царство под мъдрото управление на властелините. Само така и не иначе! За тормансианина изкуството, отнасящо се за днешния ден, е лишено от всякакъв интерес. «Пълната скука от това изкуство е плъзнала по цялата планета» — беше казала веднъж много точно Чеди.
      Причината за всички тези явления е една: лошото в този свят винаги е било повече от доброто. Според приблизителните пресмятания на земната Академия на мъката и радостта през ЕРС количеството на трудностите, нещастията, отчаянието и мъката са надхвърляли щастието, любовта и радостта от петнайсет до осемнайсет пъти по диагоналния разрез на средното ниво на духовните потребности. Вероятно на Торманс сега е същото. Опитът на поколенията, който се натрупва в подсъзнанието, е предимно негативен. В това именно се състои силата на злото, мощта на Сатаната, както са казвали в древността религиозните хора. Колкото по-древен е бил един народ, толкова повече негативен опит се е натрупвал в него, също като ентропията. Тормансианите — потомци и братя на земляните — бяха преживели в повече две хилядолетия в един неуреден свят под ударите на Стрелата на Ариман и в отричането на доброто те са къде по-древни от земното човечество…
      Вир Норин въздъхна огорчено, огледа се и срещна погледа на някакво момиче, облегнато на една издатина на стената близо до книжарския щанд: грамадни очи, тънка като на дете шия и много малки ръце, които нервно си играеха с листчетата жълта хартия, очевидно писма. Нейното чувство на тревожна мъка се предаде на Норин. Редките едри сълзи се отронваха една след друга изпод дългите ресници на момичето. Остро, неизпитвано досега състрадание прободе астронавигатора. Той не се решаваше да заговори направо непознатата и започна да мисли как да и? помогне в нейното нещастие. Кожата и?, по-мургава, отколкото на столичните жители, подсказваше, че тя е обитателка на опашното полукълбо. Късата и лека рокля откриваше стройни силни крака. Странният цвят на косата — черен с пепеляв оттенък — изпъкваше сред обикновените черни с червеникав отблясък глави на тормансианите и хармонираше със сивите очи на момичето. Наоколо сновяха посетителите на пощата. Мъжете понякога я оглеждаха с нахални погледи. Момичето се извръщаше или навеждаше глава, преструвайки се на задълбочено в писмото.
      Колкото повече Вир Норин наблюдаваше непознатата, толкова повече чувствуваше в нея душевна дълбочина, каквато рядко беше срещал в тормансианите, обикновено лишени от самовъзпитание и психическа култура. Той разбра, че тя явно е изправена пред голямо нещастие.
      Вир Норин знаеше, че тук не може просто да се доближиш до човек, който ти е харесал, и да го заговориш. Душевната нежност, толкова естествена на Земята, на Торманс пораждаше само подозрителност и студенина. По-възрастните «джи» се страхуваха, че заговорилият ги човек може да се окаже таен шпионин на държавата, провокатор, издирващ мними антиправителствени заговорници между онези, които са минали през изпитанието на «Срещата със змията». По-младите жени се страхуваха от мъжете. Докато размишляваше, Вир Норин пак срещна погледа на непознатата и и? се усмихна, влагайки в тази усмивка цялата внезапно породена симпатия и готовността да и? се притече на помощ.
      Момичето трепна, за миг лицето му стана сериозно и в очите му падна непроницаема завеса. Но добротата, която излъчваха очите на землянина, излезе по-силна. В отговор момичето се усмихна печално и слабо и на Вир Норин му се стори, че вижда героиня от историческите фрески в музея на Последна Елада на остров Хиос. Сега пък тормансианката го гледаше внимателно и учудено.
      Вир Норин се приближи до нея толкова бързо, че момичето отстъпи уплашено и протегна ръка, сякаш се канеше да го отблъсне.
      — Кой си ти? Изглеждаш съвсем друг. — Тормансианката отново погледна астронавигатора и повтори: — Съвсем друг.
      — Няма нищо чудно — усмихна се Вир Норин, — аз пристигнах отдалеч. От много далеч! Но тук аз съм в безопасност, а какво заплашва вас? Каква беда ви е сполетяла? — и той посочи листчето на писмото.
      — Колко смешно говориш, аз да не би да съм от столичните големци — усмихна се момичето и борейки се с напиращите сълзи, добави: — Всичко рухна. Трябва да се връщам, а пък… — То млъкна, извърна се и вдигна глава към летия чугунен фриз, преструвайки се, че разглежда сложната плетеница от йероглифи и змии.
      Вир Норин хвана малката изпръхнала ръка. Тормансианката погледна собствената си длан, сякаш се чудеше защо тя се е озовала в такава голяма ръка.
      Много скоро Вир Норин научи всичко. Сю Ан-Те, или Сю-Те, беше пристигнала от опашното полукълбо, от неизвестен на астронавигатора град, където по някакви важни причини (той не я попита какви) тя не можела да остане повече. Беше дошла в столицата при брат си, който работел в един леярски завод. Братът бил единственият човек, когото си имала Сю-Те на този свят, той мечтаел да я нареди в столицата, да я изучи за певица и танцьорка. В случай на успех тя би могла да стане «джи». Това била стара мечта на брата и?, който беззаветно обичал сестра си — едно доста рядко явление в семействата на тормансианите. Кой знае защо, братът много искал Сю-Те да живее дълго, въпреки че самият той се оказал неспособен да получи необходимото образование, за да стане «джи».
      Докато Сю-Те пътувала за столицата, брат и? получил сериозно нараняване в производството и предсрочно бил изпратен в Двореца на нежната смърт. Жалкото му имущество и най-важното — спестяванията, които той правел, очаквайки пристигането на Сю-Те, били разграбени от съседите. Преди да умре, той изпратил на Сю-Те прощално писмо, защото знаел, че с пристигането си тя ще отиде на пощата, за да получи инструкция как да го намери в столицата. И ето… — Сю-Те протегна жълтите листчета.
      — Какво смятате да правите сега? — попита Вир Норин.
      — Не знам. Първата ми мисъл беше да отида в Двореца на нежната смърт, но там ще сметнат, че съм твърде млада и здрава, и ще ме изпратят някъде, където ще е по-зле от там, откъдето идвам. Особено защото… — тя се запъна.
      — Защото сте красива ли?
      — По-добре кажете: будя желание.
      — Нима е трудно да се намери един добър човек в толкова голям град и да се помоли за помощ?
      Сю-Те погледна землянина с известно съжаление.
      — Ти наистина трябва да си много отдалеч, може би от горите, които казват, че растели по склоновете на Червените планини и Напречната верига.
      Когато видя учудването на Вир Норин, Сю-Те поясни:
      — Мъжете на драго сърце биха ми дали пари, които аз ще трябва веднага да отработя.
      — Да отработите?
      — Ами да! Нима не разбираш! — нетърпеливо възкликна момичето.
      — Да, да… Ами жените?
      — Жените само биха ме оскърбили и биха ме посъветвали да отида да работя. Нашите жени не обичат младите момичета, по-привлекателни за мъжете от самите тях. Жена за жената винаги е враг, докато не се състари.
      — Сега ви разбирам. Чужденец съм и затова ме извинете за глупавия въпрос. Но може би вие ще се съгласите да приемете помощ от мен?
      Момичето се напрегна цялото, размишлявайки и изучавайки лицето на Вир Норин, след това слаба иронична усмивка разтегли детската му уста.
      — Какво разбираш ти под «помощ»?
      — Сега ще отидем в хотел «Лазурен облак», където живея аз. Там ще ви намерим стая, докато се настаните в града. Ще обядваме заедно, ако искате да ми правите компания. След това вие ще се заемете с вашите работи, а аз — с моите.
      — Ти трябва да си голям човек, щом живееш в горната част на града, в хотел, и аз просто не знам защо разговарям толкова смело с теб. Може би ме бъркаш с някоя друга? А аз съм най-обикновена глупава «кжи» от забутан край! И нищо не мога да правя…
      — А да пееш и да танцуваш?
      — Малко. И да рисувам, но това кой не го може?
      — Три четвърти от град Средище на Мъдростта!
      — Странно. У нас в затънтената провинция пеят старинни песни и много танцуват.
      — И въпреки всичко аз не ви бъркам с друга. Аз не познавам нито една жена в столицата.
      — Не може да бъде! Ти си такъв… такъв…
      Вместо отговор Вир Норин хвана момичето подръка, както имаха обичай да правят жителите на столицата, и го поведе стремително към хотела. Сю-Те беше чевръста, сръчна и веднага се нагоди към походката на астронавигатора. Те се изкачиха на хълма при жълтобялата сграда на «Лазурен облак» и влязоха в ниския вестибюл, който беше затъмнен толкова силно, че дори и денем се осветяваше със зелени лампи.
      — Сю-Те има нужда от стая — обърна се Вир Норин към дежурния.
      — Тая ли? — безцеремонно посочи с пръст момичето младият тормансианин. — Документите!
      Сю-Те покорно и развълнувано порови в малката чантичка на колана си и извади една червена хартийка.
      Дежурният чак изсвири с уста и не поиска да я вземе.
      — О-хо, ами къде ти е картата за приемане в столицата?
      Девойката смутено започна да му обяснява, че картата е трябвало да бъде приготвена от брат и?, но той…
      — Все едно! — грубо я прекъсна дежурният. — Никой хотел в град Средище на Мъдростта няма да те пусне! Изобщо недей ми се моли, безполезно е!
      Сдържайки накипялото си възмущение, което беше съвсем неприлично за един земен пътешественик. Вир Норин се залови да убеждава дежурния. Но дори и всесилната му карта на гостенин на Съвета на Четиримата не помогна.
      — Ще си загубя службата, ако пусна човек без документи. Особено жена.
      — Защо «особено жена»?
      — Не бива да се поощрява развратът.
      Вир Норин за пръв път изпита на собствения си гръб робската зависимост на тормансианите дори и от най-дребните началници, обикновено отвратителни хора.
      — Но аз нали мога да приемам приятели?
      — Разбира се. Във вашата стая — моля! Но през нощта «лилавите» могат да дойдат на проверка и тогава ще си имате неприятности — впрочем не вие, а тя! Но къде е тя?
      Вир Норин се озърна. В разгара на спора той не беше забелязал кога е изчезнала Сю-Те. Чувството за огромна загуба го накара да изхвръкне мигновено на улицата, с което смая дори отракания дежурен. Изострената нервна чувствителност тласна Вир Норин наляво. След една минута той видя Сю-Те пред себе си. Тя вървеше с наведена глава и продължаваше да стиска в юмручето си своя безполезен червен «документ».
      Никога досега Вир Норин не беше изпитвал такъв срам за неизпълнено обещание. Към това се прибавяше още нещо — неясно и крайно неприятно, може би древното чувство за мъжко достойнство, което е било потъпкано пред очите на прелестна жена, изпаднала на всичко отгоре в беда.
      — Сю-Те! — повика я той.
      Момичето се обърна, мигновена радост се мярна по лицето му и вдигна леко крайчетата на скръбно стиснатите устни, само при вида на които сърцето на землянина се сви. Той и? подаде ръка.
      — Елате!
      — Къде? Аз вече ти създадох достатъчно неприятности. Виждам, че тук ти си също толкова чужд, колкото и аз, и не знаеш кое може и кое е забранено. Сбогом!
      Сю-Те говореше с дълбока убеденост. В големите и? очи грееше мъдра тъга, непоносима за земния човек, който от рождение беше възпитан да се бори против страданието.
      Астронавигаторът не искаше да прилага психическа сила, за да подчини момичето на волята си, но той нямаше с какво да го убеди.
      — Ще се отбием в стаята ми. За малко! Докато поговоря с моите приятели и намеря стая за вас, а същевременно и за мен. Досега хотелът ми беше безразличен, но вече ми стана отвратителен.
      Сю-Те се покори. Те пак влязоха във вестибюла, където дежурният ги посрещна с цинична усмивка. Вир Норин реши да го накаже: след няколко секунди дежурният допълзя до Сю-Те и и? подаде ключа от стаята на Вир Норин. На Торманс всички обществени учреждения и стаи се заключваха грижливо — слаб опит за борба с чудовищно разпространената крадливост. С ласкателна физиономия дежурният целуна прашния крак на девойката. Тя се слиса и хукна да бяга. Вир Норин я хвана за ръката и я заведе в своя двустаен апартамент, който се смяташе от гостите на столицата за разкош.
      Той настани своята изморена и потресена до дълбините на душата си гостенка на мекото кресло. Като забеляза, че тя нервно облизва пресъхналите си устни, даде и? да пие; сложи ръка на горещото чело на Сю-Те, успокои я и едва след това повика изпод кревата деветоножката. Тъмносиният СДФ тихо забръмча и Сю-Те скочи, местейки поглед от машината към Вир Норин със смесено чувство на уплаха и възторг.
      Вир Норин поиска да се свърже с Таел, но намери само дежурния за връзка със земляните, един от съмишлениците на инженера. Вир помоли дежурния да му намери подслон сред «джи».
      След привършване на разговора той превключи СДФ на приемане, седна до Сю-Те и започна да я разпитва, докато не почувствува, че тя се е успокоила и се бори само с тежката умора. На него не му струваше нищо да потопи в дълбок сън момичето, което послушно беше се свило на кълбо в креслото. Самият Вир търпеливо чакаше да заговори СДФ и също си почиваше преди посещението на «работилницата» на медикобиологичния институт. Минаха се повече от два часа. Раздаде се едва доловим сигнал за повикване и на екрана се появи разтревоженият Таел, който винаги се страхуваше от нещастия.
      Вир Норин веднага получи адрес. В кварталите, застроени с къщи на «джи», където живееше един самотен професор от Обединението на архитектите, бяха предоставени на разположение на земляните две удобни стаи. Районът беше заселен предимно с представители на техническата интелигенция, сред която значителна роля играеха съмишлениците на Таел, числящи се към зрителите на филмите от «Тъмен пламък».
      Сю-Те се събуди. Тя започна да се озърта и да смъква върху колената си измачканата рокля.
      — Вървете се измийте — весело и? предложи астронавигаторът — и ще отидем да обядваме, а после — в квартирата. Намериха ви стая, само че тя ще е до моята. Нали това няма да ви пречи?
      Сю-Те радостно плесна с ръце.
      — Никак! Толкова бързо? Ох, колко дълго съм спала!
      Последните две нощи пътувах права в коридора, бях си свършила парите…
      — Но тогава вие сте много гладна! Хайде да вървим!
      Те се отбиха в един голям Дворец за хранене, добро според представите на Ян-Ях здание със стъклени врати в железни рамки и облицовка от полиран камък.
      Сю-Те се смущаваше от леката си евтина рокля — в тези часове жените обикновено ходеха с панталони, — затова се свря в един ъгъл и оттам с любопитство наблюдаваше непознатата обстановка и поведението на столичаните. Вир Норин също обичаше да прави това през свободните си минути. Поднесоха им обеда. Поглеждайки крадешком спътничката си, той се учудваше колко красиво, без лакомия и без превземки ядеше това без съмнение много гладно момиче. Съвсем като жителка на Земята. Вир Норин едва по-късно научи, че Сю-Те не е получила възпитание и че приятните и? маниери се обясняват с вродена душевна деликатност.
      Близо до тях край полираната колона от сив изкуствен мрамор една шумна и разпасана компания от младежи беше се разположила на няколко съединени маси. Вир Норин и Сю-Те можеха свободно да разменят впечатления, без да привличат ничие внимание. Между масите с танцуваща походка се движеше едно момиче с червенокафява рокля и с толкова хубава фигура, че чак не приличаше на тормансианка. Тя вървеше изправено и гордо, умното и? лице със замислен и тъжен израз бе гримирано предизвикателно. Сред посетителите и сервитьорките тя правеше впечатление за нещо рядко, но един лек нюанс на вулгарност прикриваше изящните и? маниери.
      Краката на момичето със златни обувки на висок ток стъпваха леко и безшумно.
      — Вижте какви красиви крака! — възкликна Сю-Те.
      Астронавигаторът крадешком погледна малките ходила на своята спътничка, обути със сандали-подметки с две каишки, които се срещаха между палеца и втория пръст. Равните като на дете крака на Сю-Те изглеждаха боси и беззащитни. Тя ги скри под масата и повтори:
      — Погледнете я колко е тъжна. Това е участта на всички красиви момичета. Може би трябва и нея да я утешите като мен?
      Астронавигаторът не каза нищо и си помисли, че Сю-Те не случайно беше обърнала внимание именно на това момиче. И едната, и другата изпъкваха със сериозността си сред другите млади жени с тяхната нервна кресливост и префърцуненост, които се смятаха за модерни в столицата на Торманс.
      — Чувствувам, че ти си съвсем необикновен човек. Може би — в очите на Сю-Те се мярна уплаха — си преоблечен «змиеносец».
      — Вие чували ли сте някога поне един «змиеносец» да е помагал на първия срещнат? — усмихна се Вир Норин.
      — Никога! — зарадва се момичето. — Но защо не ми говориш на «ти», както е прието у нас? Защо?
      — После ще ви обясня.
      Краят на обеда премина в мълчание. Притихналата Сю-Те тръгна подир Вир Норин да търсят къщата с обещаното жилище. Те се заблудиха в старата част на града, с тесни, криви улички. Вир Норин спря един минаващ «кжи».
      — Поеми надясно — каза му той, — ще видиш квартали от сиви къщи като от тухли. Щом те залаят кучета, смятай, че си стигнал.
      В кварталите с къщи на «джи» Вир Норин и преди това беше виждал доста кучета, разхождани на верижки от жени. Другаде из града той не беше забелязал никакви домашни животни. За землянина нямаше съмнение, че кучетата са били докарани тук от неговата родна планета, тяхната поразителна прилика със земните не можеше да е случайна.
      — Колко много кучета! — учуди се Сю-Те. — За какво са?
      — Сигурно дългоживеещите имат време да се занимават с животните. На мен кучетата винаги са ми се стрували пленници на тесните къщи и стаи, подходящи може би само за котки…
      — И за хора — добави Сю-Те.
      — Да, за съжаление. Най-възторжени любители на кучетата понякога са самотните неврастеници или обидените от нещо хора. За тях привързаността на кучетата представлява опора, тя сякаш ги убеждава, че и те са за някого висши същества. Странно, колко многолик е този стремеж да си висше същество! Една опасност, подценена от психолозите на древността.
      — От нашите психолози в древността? Ти знаеш ли историята?
      — Горе-долу.
      — Колко би ми се искало да я знам по-добре! За мен историята беше най-интересният предмет в училище…
      Стопанинът на апартамента си беше в къщи. Високият стар «джи» се поклони ниско на астронавигатора, стисна предпазливо ръката на Сю-Те. В тъмното тясно антре Вир Норин обърна внимание на масивната входна врата с няколко сложни ключалки.
      — Това не е срещу крадци — поясни стопанинът, — ако поискат, те, все едно, ще се вмъкнат.
      — Нима?
      — Разбира се. Аз мисля, че малцина си дават сметка колко безпомощни сме ние, «джи», пред хулиганите и крадците, Ние не можем да се отбраняваме. Дори ако имаме оръжие! Карат ни да отговаряме за раните, които сме нанесли, даже ако ни нападат с нож. Учудва ме, че «кжи» толкова малко използуват предоставените им от държавата възможности: да нахлуват в квартирите, да бият, да обиждат.
      — Но какъв интерес има държавата да поощрява безобразията?
      — Много просто. Това представлява отдушник за недоволните от живота и някаква привидна свобода. Крадците не са толкова страшни, те ще се ограничат с някой и друг предмет. Много по-опасни са «Очите на властелина»! Те подбират ключове, тършуват по апартаментите ни с надеждата да намерят забранени книги, песни, лични дневници, писма.
      — Всичкото това забранено ли е?
      — Вие да не сте паднал от небето! Ах, извинете, наистина!… — Стопанинът се смути.
      Вир Норин го помоли да ги заведе в стаите им. Квадратни, драпирани с килими и завеси, те се сториха на Сю-Те много уютни. Когато избра по настояване на стопанина стаята, издадена във вид на еркер към улицата, тя едва сдържаше своите сълзи от благодарност.
      — Знам, че младите момичета обичат да мечтаят, наблюдавайки минаващия покрай тях живот — неочаквано ласкаво каза професорът.
      — Имате ли дъщеря? — попита Сю-Те.
      — Имах… Умря в Двореца на нежната смърт: излезе «кжи» по способности и не поиска да се възползува от моето право.
      — Какзо е то? — тихо попита Вир Норин.
      — Правото да запазя един човек от моето семейство дори ако той е «кжи». Да се грижи за бъдещия старец, който още е нужен на държавата. И ето че не ми остана никой…
      Вир Норин промени темата на разговора, като помоли за разрешение да доведе СДФ по-късно, за да не привлича вниманието.
      Стопанинът одобри тази предпазливост.
      — А вас, Сю-Те — каза Вир Норин, — ще ви помоля да не излизате никъде, преди да получите необходимите за пълноправен живот в столицата документи и карти.
      — Не се тревожете! Аз ще се погрижа за нея и никъде няма да пусна вашата птичка. Нали тя прилича на гитау?
      Вир Норин си призна, че няма представа за това същество.
      — Мъничка, с чернопепелява главичка и опашка, с вишневи гърдички, а гърбът и крилата и? са яркосини, лазурни. Нима не сте я виждали?
      — Не.
      — Моля да ме извините, стар човек съм. Все забравям, че не сте наш.
      Вир Норин забеляза как трепна Сю-Те.
      До института Вир Норин стигна едва след като се стъмни. «Работилницата» току-що беше се събрала. Както винаги идването на землянина предизвика нескривано любопитство, което сред учените беше особено остро.