Странното общество на планетата Ян-Ях като че ли изобщо не се замисляше над това, как да облекчи живота на всеки човек, да го направи по-спокоен, по-добър, по-щастлив. Всички най-добри умове се насочваха само към поевтиняването на производството, към увеличаване на броя на вещите — хората биваха принуждавани да ламтят за вещи и да умират от духовен глад още преди да е настъпила физическата им смърт.
      Поради това възникваха много неудобства и от необмисленото строителство, и от небрежната технология, и от неквалифицираната работа. Младите «кжи» получаваха само примитивна професионална сръчност — истинско майсторство не притежаваше никой. Неудобствата на живота предизвикваха милиони ненужни сблъсъци между хората, в които всеки беше прав по своему, а вината се криеше в общественото устройство на планетата, принуждаващо хората да затъват до шия в ежедневни неприятности, за чието премахване никой нищо не правеше. Тормансианите не се ръководеха нито от морал, нито от религиозни правила, да не говорим за висша съзнателност. Изцяло липсваше постоянна, строга и разработена във всички аспекти система за възпитаване на хората като членове на обществото. Нищо не те възпираше в стихийния стремеж да направиш нещо напук на другите, да излееш унижението си върху своя съсед. Идиотските критични забележки, оплюването и публичното опозоряване в производството или в сферите на изкуството и науката пронизваха целия живот на планетата, стягаха го с отровния обръч на инферното. Очевидно занапред при същата система на управление щеше да има все по-малко доброжелателност и търпимост, все повече злоба, подигравки и гаври, присъщи по-скоро на стадо павиани, отколкото на едно технически развито човешко общество.
      Преди повече от две хиляди години някои нации на Земята вярвали, че политическите програми, приложени в икономиката от тоталитарна власт, могат да променят хода на историята без предварителна подготовка на психологията на хората. Понеже не били способни да подобрят съдбата на народите, догматиците много силно влияели върху съдбите на отделните личности. Стрелата на Ариман се забивала право в целта, защото необоснованите промени нарушавали отколе постигнатата и скъпо платена устойчивост на обществото. Необходимото усредняване на социалните явления не се постигало. Напротив, засилвало се люшкането от една крайност към друга, без научен анализ и регистрация на щастието и благополучието на хората. Това беше главната беда на олигархическите режими и много нагледно проличаваше на Торманс.
      Дефектите на социалното устройство на Торманс, както ги познаваше по-рано Чеди Даан, я поставяха в позицията на изолиран, макар и благосклонен наблюдател. Непосредственият допир с «дефектите» започна още от първите дни от живота и? на улица «Цветя на щастието» и оттогава усещанията на Чеди станаха съвсем други.
      Изненадите започнаха още от първата им разходка с Цасор. Тормансианите вървяха срещу тях по улицата както им падне, без да се придържат към определена страна. По-силните нарочно пореха тълпата, разблъскваха вървящите насреща им минувачи или ги караха да отскачат настрана и грубо отвръщаха на упреците. Навсякъде, където някакъв проход забавяше тълпата — пред портите на парковете, на входовете на увеселителните дворци и магазините (на Торманс, както и навсякъде, където съществуваше неравенство в разпределението, беше запазена паричната система на заплащане на труда за двете низши класи от обществото), на столовете и в транспорта, — здравите мъже и жени разблъскваха по-слабите си съграждани, стремейки се да минат първи. Чеди вече знаеше всичко това и независимо от тренираната си воля често усещаше, че едва сдържа възмущението си. Задължителният стремеж да задминеш, да изпревариш макар и с една минута другите хора можеше да се възприеме от незапознат с инферналната психология човек като болезнен идиотизъм.
      Веднъж Цасор, пребледняла и изплашена, каза на Чеди, че са я повикали в местния Дом за събрания на «Среща със Змията». Такива срещи се провеждаха във всеки район на града по два-три пъти годишно. Колкото и да се опитваше Цасор да обясни смисъла и предназначението на тези срещи, същината на въпроса си остана неразбираема за Чеди. В края на краищата Чеди реши. че това е древен култов обред, превърнат в обичай на нерелигиозните хора на съвременната Ян-Ях. Ужасът, който вдъхваше на Цасор тази покана или, по-точно, заповед, накара Чеди да заподозре нещо нередно и да настои да отидат заедно при «Змията».
      Голямата, зле проветрена зала бързо се пълнеше с хора. Никой не обърна внимание на седналите на средния ред Цасор и Чеди. Събралите се седяха в нервно очакване. От вълнение по мургавите бузи на едни избиваше руменина, други, напротив, изпъкваха с жълтата бледост на лицата си. Някои ходеха развълнувано нагоре-надолу по широките пътеки между редиците, навели глави и шепнейки нещо. но не стихотворения, както помисли отначало Чеди. Тормансианите изобщо много рядко декламираха на глас стихотворения, защото се стесняваха от изразените в поезията чувства. Най-вероятно беше, че си мърморят някакви научени наизуст формули или правила.
      Залата побираше близо хиляда «кжи», тоест хора, не по-възрастни от двайсет и пет години по местното изчисляване на възрастта.
      Четири удара на гонг изпълниха залата с вибриращия кънтеж на медта. Събралите се замръзнаха в напрегнати пози, изправили гърбове и вперили очи в подиума на малката сцена, към която отиваха, стеснявайки се, линиите по стените, тавана и пода.
      От тъмния коридор зад осветената сцена се дотърколи кубично възвишение, изрисувано с преплитащи се черни и жълти ивици. На него стоеше «змиеносец» с дълга черна дреха, който държеше в ръката си малък фонопредавател.
      — Настана денят на срещата! — кресна той така, че гръмна цялата зала и Чеди забеляза как треперят пръстите на Цасор. Тя взе изстиналите ръце на момичето в своите спокойни и топли длани и ги стисна, внушавайки на тормансианката душевно спокойствие. Цасор престана да трепери и благодари на Чеди с поглед.
      — Днес властелините на великия и славен народ на Ян-Ях — «змиеносецът» се поклони — ви проверяват чрез непреодолимото знание на Змията. Онези, които се спотаят и сведат очи, са тайни врагове на планетата. Онези пък, които не могат да повторят химна на предаността и послушанието, са явни врагове на планетата. А онези, които се осмелят да противопоставят волята си на волята на Змията, безусловно подлежат на разпит от помощниците на Ян-Гао-Юар!
      Цасор трепна и съвсем тихичко помоли Чеди да подържи ръката и?, защото сега ще започне най-страшното. Поддавайки се на внезапна интуиция, Чеди накара Цасор да изпадне в каталептично състояние. И тъкмо навреме!
      На възвишението вместо изчезналия «змиеносец» се появи полупрозрачно кълбо. Шарките от вълнисти линии, които се преливаха при въртенето на кълбото, блестяха. В съответствие с препускането на многоцветните вълни вибрираше и повишаваше тоналността си мощен звук. Кълбото въртеше вертикален стълб от дъгоцветна светлина и действуваше хипнотично на събралите се. Чеди трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане безпристрастен наблюдател. Звукът секна. На възвишението с мудност, целяща да предизвика ефект, се надигна, размотавайки грамадните си пръстени, една гигантска червена метална змия. В зиналата и? уста блещукаше ален огън, а в страничните издатини на сплесканата глава злобно светеха виолетови очи. Лампите в залата угаснаха. Змията започна да върти глава на всички страни и да прокарва лъчите на очите си по редиците насядали тормансиани. Чеди кръстоса поглед с металната гадина и почувствува удар — за миг съзнанието и? се размъти. Обзе я слабост, която плъзна от краката нагоре към сърцето. Само силната нервна система, закалена чрез специално обучение, помогна на астронавтката да запази психическата си независимост. Змията се наведе по-ниско и започна да се люлее, като почти докосваше с глава, първия ред. В такт с нея се залюшкаха насам-натам и седналите в залата освен вцепенената Цасор и непокорената Чеди.
      Когато забеляза, че «змиеносецът» стои в ъгъла на сцената и зорко наблюдава публиката, Чеди притисна до себе си своята спътничка и започна да се люшка заедно с нея.
      Змията издаде проточен вопъл и той веднага бе подет от хилядата тормансиани. Те запяха тържествен и провлечен химн, възхвалявайки владетелите на планетата и своя щастлив живот, освободен от заплахата на глада. Докато гледаше лишените от мисъл лица и зиналите уста, Чеди се смая от безкрайната глупост на това, което ставаше. След като се позамисли, тя разбра, че намиращите се в хипнотичен транс хора независимо от волята си здраво затвърдяват в своето подсъзнание смисъла на песента, който ще води борба с всяко противно мнение, както вътрешно, така и дошло отвън, под влиянието на други хора или на книги.
      Но страшната метална змия беше само обикновена машина. Истинските господари на съдбините на «кжи» се намираха на заден план, Чеди се заплесна и забрави, че трябва да отваря уста заедно с всички и да се преструва, че пее. Пръстът на «змиеносеца» я посочи. Отзад се появи набитата фигура на един «лилав» страж, чиято изключителна тъпота не можеше да бъде пробита дори от хипнозата на червената змия. Той сложи ръка на рамото и?, но Чеди извади картата-«пропуск». «Лилавият» отскочи с нисък поклон и се затича в тръс към «змиеносеца». Те си размениха няколко фрази, заглушени от рева на тълпата. Сановникът разпери ръце, красноречиво изразявайки яда си. Чеди вече не трябваше да играе роля. Тя седеше неподвижно и се оглеждаше наоколо. Възбудата на тормансианите растеше. Неколцина мъже изтичаха по пътеката между предния ред столове и сцената. Там те паднаха на колене и започнаха да викат нещо неразбираемо. Моментално четирима «лилави» ги изведоха наляво, през една врата, скрита зад драпериите. Две жени запълзяха по колена, след тях няколко мъже… «Змиеносецът» ръководеше «лилавите» като изкусен диригент. С недоловим жест той нареди на стражите да измъкнат от креслата двама мъже и една жена. Хванатите се дърпаха, обръщаха се, казваха нещо, което не се чуваше в общия шум. Стражите грубо и безцеремонно мъкнеха хората към тъмния коридор зад сцената.
      Люшканията на змийското тяло намалиха амплитудата си, движенията му се забавиха и най-сетне змията застина, устремила нагоре триъгълната си глава, очите и? угаснаха. Хората млъкнаха и започнаха да се озъртат в недоумение, съвсем като стреснати насън. «Те не помнят какво е станало!» — досети се Чеди. Те са се научили да крият чувствата си на общите събрания, които постоянно се уреждат на работните им места. Там, както бяха разказвали на Чеди, от «кжи» се изисквало публично да одобряват и възхваляват мъдростта на олигархията. Вековната практика беше приучила хората да не придават никакво значение на тези изисквания и да се подчиняват само външно. Тогава олигарсите намерили нови методи да се вмъкнат в психиката и да разкриват тайните мисли.
      Чеди събуди скришно Цасор.
      — Не ми говорете и не се приближавайте до мен! — прошепна астронавтката. — Те знаят коя съм. Вървете си в къщи, аз ще намеря пътя сама.
      Още замаяната Цасор и? намигна с разбиране.
      Чеди стана бавно и излезе, вдишвайки с удоволствие прохладния въздух след задухата. Тя се спря до една тънка колона с квадратно сечение, направена от евтин изкуствен камък, и продължи да си мисли за сцената на всеобщо покаяние под хипноза. Внезапно тя почувствува върху себе си настойчив поглед, обърна се и се оказа лице срещу лице с един «кжи» с атлетическо телосложение, облечен със зелена дреха. За ръкава му беше пришита емблема във вид на стиснат юмрук. Една малка група хора измежду «кжи» достигаше до трийсет и дори повече години. Това бяха така наречените «спортни образци» — професионални играчи и борци, които не се занимаваха с нищо друго освен с мускулни тренировки и забавляваха огромните тълпи по стадионите със зрелища, приличащи по-скоро на масови сбивания.
      Спортният «образец» я гледаше упорито и безцеремонно, както и много други мъже, които Чеди беше срещала тук. Още в Градините на Цоам тя беше свикнала с навика на жителите на Ян-Ях да събличат с поглед. На Земята в голотата, в естествения вид на човека, никой не намираше нищо особено, поне нищо възбуждащо, а още по-малко срамно. Разбира се, всеки трябваше да бъде чист и да не заема неестетични пози, на което хората биваха приучвани още от първата година на своя живот. Подобни похотливи мъжки погледи можеха да предизвикат у жителките на Земята само неприятно чувство, като погледите на луди.
      «Образецът» попита:
      — Отдалеч ли си пристигнала? Отскоро ли си тук? Сигурно си от опашното полукълбо?
      — Как можахте… — Чеди се сепна — можа да познаеш?
      Тормансианинът се усмихна доволно.
      — Разправят, че там имало хубави гаджета, а ти… — той щракна с пръсти, — ходиш сама, макар да си по-хубава от всички. — Непознатият кимна към слизащите по стъпалата. — Аз се казвам Шот Ка-Шек, съкратено — Шотшек.
      — А аз — Че Ди-Зем или Чезем — в същия тон му отговори Чеди.
      — Чудно име. Впрочем вие там, в опашното, сте някак особени.
      — Ти бил ли си у нас?
      — Не — за облекчение на Чеди призна тормансианинът.
      — А ти на кого си?
      — Не разбрах.
      — Ами принадлежиш ли на някой мъж, или не? — разсмя се Шотшек, когато видя недоумението на Чеди. — Взема ли те някой?
      — Не, никой! — досети се Чеди и започна да се ругае мислено за тъпотата си.
      — Ела с мен в Прозореца на живота.
      Тормансианите наричаха така големите помещения за гледане на филми и артистични изпълнения.
      — Добре, да отидем — отговори му Чеди. — Ами ако имах мъж?
      — Щях да го повикам настрана и щяхме да си поприказваме с него. — Шотшек вдигна рамене пренебрежително. Стана ясно, че «преговорите» от този род винаги са завършвали успешно за него.
      Шотшек сграбчи ръката на Чеди. Те тръгнаха към сивата кутия на най-близкия Прозорец на живота.
      Задухата в него напомняше Дома за събрания. Седалките бяха още по-тесни. В горещата стая сияеше искрящ грамаден екран. Техниката на Ян-Ях позволяваше да се създават правдоподобни илюзии, които грабваха зрителите с пъстроцветната си лъжа. Чеди още от звездолета беше видяла много филми и този малко се различаваше от тях. Макар че планетата Ян-Ях много отдавна беше се превърнала в единна държава, действието ставаше през една от миналите войни. Героите действуваха с цялата хитрост и жестокост на древните времена. Убийствата и измамите се нижеха едни подир други. Красиви жени възнаграждаваха героите в леглата си или ги подлагаха на нечувани унижения. Едно от главните действуващи лица беше жена. В хода на действието тя убиваше и изтезаваше хора.
      Лудо надпрепускане с ездитни животни, преследване с громолещи механизми, плен, бягство, пак плен и бягство. Действието се развиваше по изпитания психологически шаблон. Когато героинята се озова в леглото, едва прикрита с одеялото (тормансианското табу относно някои части на тялото), с голия, но заснет откъм гърба герой, Чеди почувствува как горещите и влажни ръце на Шотшек я сграбчиха за гръдта и коляното. Съжалявайки, задето не притежава закалката и психическата сила на Фай Родис, Чеди направи опит да се отдръпне. Тормансианинът я държеше здраво. Тъй като не искаше да отвръща с насилие, Чеди рязко издаде лакътя си като клин, изскубна се, стана и тръгна към изхода, придружена от сърдитите подвиквания на онези, на които пречеше да гледат. Шотшек я настигна на пътечката, водеща към голямата улица.
      — Защо ме обиди? Какво лошо направих?
      Чеди го гледаше спокойно, дори тъжно, пресмятайки как да излезе от създалото се положение, без да разкрива своето инкогнито.
      — Ние не постъпваме така — тихо каза тя, — щом ще се прегръщаме от първия час на познанството ни, какво ще правим през втория?
      Шотшек се изсмя злобно.
      — Сякаш не знаеш! На колко си години?
      — На двайсет — излъга го Чеди.
      — Още повече! А аз мислех, че си на седемнайсет… ела!
      — Къде?
      — У дома. Имам стая с изглед към канала. Ще купя вино и динат и ще ни бъде добре. — И Шотшек пак прегърна здраво Чеди.
      Тя мълком се изтръгна от ръцете му и побърза да излезе на улицата. Минувачите не смутиха преследвача. Той настигна Чеди, дръпна я грубо за ръката и я накара да се обърне с лице към него.
      — Защо дойде с мен? — ядосано я попита той.
      — Не мислех, че така ще стане, извинявайте!
      — Няма «извинявайте»! Ела, добре ще прекараме. Или не ме харесваш? Ела, няма да съжаляваш!
      Чеди направи крачка настрана и тогава Шотшек я удари с длан по лицето. Ударът не беше особено болезнен или зашеметяващ. По време на тренировки Чеди беше получавала и много по-силни. Но за пръв път земното момиче от ЕСР бе ударено със специалното намерение да го унижат, да му нанесат обида. По-скоро учудена, отколкото възмутена, Чеди се обърна към многобройните хора, които бързаха покрай тях. Те гледаха с безразличие или боязън как силният мъж бие момичето. Никой не се намеси дори когато Чеди получи втори, по-силен удар.
      «Достатъчно!» — реши астронавтката и изчезна. Психологическата игра на изчезване е известна на всяко дете на Земята и се състои в умението да отвлечеш вниманието на съперника си и да го съсредоточиш върху нещо странично, да се промъкнеш безшумно зад гърба му и да не излизаш от сектора на невидимостта. Това можеше да се прави само на открито място, ако предугаждаш всички ходове на «противника».
      Шотшек се озърташе, вбесен и учуден, докато Чеди не се появи в полезрението му.
      — Пипнах ли те?! Няма да ми се изплъзнеш! — кресна тормансианинът и вдигна юмрук.
      Чеди се наведе мълниеносно и му нанесе парализиращи удари в два нервни възела. Шотшек рухна в краката и?. Той се гърчеше, правеше опити да застане на непослушните си крака и гледаше Чеди с безкрайно учудване. Тя го завлече до стената, за да може той да се подпре с гръб на нея, докато му мине вцепеняването. Една компания от момчета и момичета се спря край тях. Те безцеремонно сочеха с пръсти поваления Шотшек, смееха се и подхвърляха обидни забележки. Чеди за пръв път се сблъскваше с навика на хората от Ян-Ях да осмиват грубо всичко, което не разбират, да се подиграват с нещастието на собствените си съграждани. Чеди се засрами. Тя бързо тръгна надолу по улицата. В ушите и? продължаваше да звучи нахалният смях, а пред очите и? още стояха изумените очи на Шотшек. Завладя я странно, ново чувство. То приличаше на тъгата и притискаше сърцето и?. Но тъгата носеше със себе си усещане за откъсване от света, а сега Чеди сякаш беше се заплела в мрежите на неопределена вина. Тя още не разбираше, че изпитва съжаление — едно древно чувство, сега толкова малко познато на хората на Земята. Състраданието, съчувствието, желанието да помогне бяха характерни за човека от Ерата на срещналите се ръце. Но съжалението, което се ражда от безсилието да отблъснеш бедата, се оказа нещо ново за Чеди Даан и я накара тревожно да започне да анализира своето поведение. Недоволна от себе си, тя се стараеше да открие грешката, без да подозира, че двамата и? другари — Евиза и Вир — също се спъваха мъчително при първите крачки от своя живот в столицата.
      Чеди бързаше да се прибере в къщи, за да не би да направи в отсъствието на Цасор още някоя глупост. Срещайки смаяните погледи на минувачите, тя не подозираше колко се различава от обитателите на Ян-Ях с осанката си — с високо вдигнатата глава и гордо изпъкващата гръд. Мъжете свиреха силно подир нея, изразявайки възхищението си. Жените се обръщаха с негодувание и я наричаха безсрамница. Чеди не се досещаше, че това е само опит да се изтъкнат, опозорявайки красивата конкурентка. Чеди усещаше като физически измерима тежест обикновената за Торманс недоброжелателност на всички спрямо всички. Тя въздъхна с облекчение, когато прекрачи прага на малката квартирка. Изведнъж и? станаха близки чувствата на хората от древността, които се укривали в жилищата си от външния живот. Сега и? хареса дори учудилото я отначало безредие в жилището, навикът на тормансианите да разхвърлят нещата си, създавайки хаос от дрехи, измачкани брошури (тук четяха печатни издания), опаковки от храни и козметически принадлежности.
      Цасор се зарадва на връщането на гостенката, защото неочаквано беше си спомнила, че я е оставила без пари. Тя веднага принуди Чеди да вземе няколко изтрити пластмасови квадратчета с йероглифи и кодови знаци. Чеди отново се учуди на небрежната щедрост на «кжи», които изобщо не пазеха нито своята, нито чуждата собственост. Те не се опитваха да пестят парите, както е било прието едно време на Земята. Чеди едва по-късно разбра, че в краткото съществуване на «кжи», изцяло зависещо от произвола на управниците, които всеки момент можеха да ги лишат от всичко, дори от живота, липсва бъдещето. Нямаше смисъл да се пестят парите, да се пазят вещите… Дори децата не радваха хората без бъдеще. Непрекъснато се водеше глуха борба между жените, които не искаха да раждат, и държавата, която забраняваше средствата срещу забременяване и абортите. За да повишат падащата раждаемост, неотдавна властелините бяха удостоили майките с известни привилегии. Възникналата заплаха от намаляване на числеността на хората бе толкова осезаема, че властелините бяха започнали да се тревожат: покорните тълпи са опората на олигархията.
      Чеди послушно прие парите и разказа на Цасор приключенията си. Тормансианката много се изплаши.
      — Това е опасно! Да оскърбиш мъж! Ти още не ги знаеш колко са отмъстителни! Аз знам, той ти завижда, мъжете са много завистливи… както и жените — добави след кратка пауза Цасор. Чеди не можа да разбере веднага за какво трябва да и? завижда Шотшек и едва много по-късно проумя, че пак завистта заради богатството, този път не материално, а духовно, беше възбудила тази омраза, особено силна, защото този род богатство беше съвсем недостъпен за хората от типа на Шотшек.
      — Само че той ме оскърби!
      — Това няма значение. За мъжете не е важно какво чувствуваме ние, жените. Важното е тяхната гордост да бъде удовлетворена. И винаги виновните сме ние… Интересно, как ли е на Земята?
      Чеди започна да разказва за действителното равенство на жените и мъжете в комунистическото общество на Земята. За любовта, отделена и независима от всички други работи, за изпълненото с гордост и щастие майчинство, когато всяка майка ражда детето не за себе си и не като неизбежна разплата за миговете на страст, а слага този скъпоценен дар върху протегнатите ръце на цялото общество. Много отдавна през ЕРС и при зараждането на комунистическото общество привържениците на капитализма се надсмивали над етиката на свободата на брака и колективното възпитаване на децата, без да подозират колко е важно то за бъдещето и без да разбират на колко високо равнище трябва да се решават подобни въпроси.
      Цасор слушаше като омагьосана и Чеди и? се радваше. С ежедневната си дреха тормансианката приличаше на момче. Широкият колан, който поддържаше панталона от груба тъкан, лежеше косо върху тесните и? бедра, а под него беше натъпкана синя риза с дълбок разрез на разкопчаната яка и с навити ръкави. Острата, дълга до раменете коса беше разделена от небрежен път и падаше върху тревожните очи и веждите със страдалческа извивка. Отворените устни на голямата уста говореха за пределно внимание. Цасор беше се облегнала на рамката на вратата, пречупила тънката си снага и скръстила ръце.
      Поддавайки се на внезапното чувство (тя не започна да се бори с него или да се мъчи да го разбере), Чеди прегърна Цасор и замилва с майчинска нежност косата и бузите и?. Тормансианката трепна и се притисна към Чеди, която и? каза няколко нежни думи на земен език. Момичето скри горещото си чело на гърдите на Чеди, сякаш тя и? беше майка, макар че разликата във възрастта им съвсем не бе голяма.
      Те стояха прегърнати, докато не премина мимолетният здрач на планетата Ян-Ях. В тихата стаичка отведнъж настана мрак — уличното осветление беше твърде оскъдно. Цасор се отдръпна от Чеди и засрамена запали лампата. За да скрие смущението си, тя започна да си тананика и Чеди поразена от музикалната прозрачност и тъгата на нейните песни, които никак не приличаха на песните, които беше чула. по улиците или на местата за развлечения, с техните груби ритми, резки дисонанси и креслив начин на изпълнение. Цасор и поясни, че сановниците порицават меланхоличните песни на младежта, смятайки без основание, че те понижават и без това ниския тонус на живота. А старинните песни, харесвани от по-старото поколение «джи», съдържат излишни спомени за миналото и също пораждат тъга. Затова за общопланетните предавания властите одобряват само бодрите, възхвалителни и, разбира се, бездарни песни. Сега Чеди започна да разбира защо тормансианите пеят толкова малко. На нея самата непрекъснато и? се искаше да пее, но навън се страхуваше да не привлече вниманието на тълпата, а в къщи — на съседите. Чеди си спомни колко се стесняват хората на Ян-Ях да проявяват нежност, любов и уважение. Тя реши, че Цасор трябва да види другите земляни. Същата вечер Чеди очакваше среща с Родис по СДФ.
      Те се промъкнаха в стаичката на Чеди, без да палят лампата, затулиха грижливо прозореца и чак тогава издърпаха изпод кревата сребристосинкавия СДФ. Щом Чеди завъртя диска върху гривната, сигналът светна, деветоножката забръмча и се изправи на лапичките си. Тя изплаши малко Цасор, която беше я помислила за живо същество.
      Когато лъчът-носител бе насочен по известните координати, Фай Родис не се оказа там. Развълнуваната Чеди не видя веднага немите сигнали, тичащи по стената, върху която се фокусираше СДФ. Най-сетне тя забеляза веригата от движещи се кръгчета и разбра, че Родис е напуснала Градините на Цоам и е оставила там малък индикатор, който се включва от лъча на СДФ,
      Разтревожена, тя се опита да повика Евиза или Вир Норин. Мина се цял час, докато на екрана най-сетне се появи Евиза, облечена във вечерна, силно деколтирана и прилепнала рокля. Платът с аметистов цвят подчертаваше нейните топазови, раздалечени очи и яркочервените и? устни.
      Евиза Танет успокои Чеди: Фай Родис е напуснала Градините на Цоам и сега живее в стария Храм на времето, разположен във високата част на града и превърнат в хранилище на древни книги. Евиза живееше до Централната болница и свободно можеше да се свързва с Родис. Чеди и Евиза се споразумяха, че ще се срещнат четири дена по-късно, след като Евиза присъствува на междуградската лекарска конференция.
      — Елате от сутринта, Чеди — каза Евиза, — ще обядваме в стола на болницата. Между другото, къде се храните вие?
      — Където ме свари времето в моето скитане из града, в първия срещнат стол.
      — Трябва да си изберете постоянен стол, такъв, където хранят най-добре.
      — Навсякъде е еднакво лошо. «Кжи» не обичат работата си в столовете. Цасор казва, че те, как беше… крадат. Вземат за себе си най-хубавото.
      — Защо?
      — За да го изядат лично, да го занесат на семействата си или да го разменят срещу квадратчета… пари. Затова не им е вкусна храната!
      — Струва ми се, че вашата приятелка не е права. Тук, на Торманс, хората са толкова наплашени от Века на глада, че се стараят да произведат колкото може повече храна от всеки продукт, добавяйки в нея негодни за ядене вещества. По такъв начин те развалят натуралното мляко, масло, хляба и дори водата. Естествено, такава храна не може да бъде вкусна, а често пъти тя е направо вредна. Оттук идва грамадното количество болести на черния дроб и червата.
      — Ето защо тукашната вода не била вкусна. И я разливат без полза. Не е ли по-добре да я изразходват по-пестеливо, но да я правят по-вкусна? — каза Чеди.
      — Тук на всяка крачка се срещат неща, които противоречат на здравия разум. Вечер те включват с все сила телеекраните, музиката гърми; дерат си гърлата специалните възхвалители; показват филми, хроника на събитията, убийствени спортни зрелища, а хората си гледат работата, разговарят за съвсем други неща, стремейки се да надвикат предавателите.
      Евиза погледна въпросително Чеди, но тя не намери обяснение.
      Нима можеха да бъдат разбрани действията, произтичащи от чудовищен егоизъм: грубост в отношенията, небрежност в работата и говора, стремеж да тровиш и без това горчивия живот на ближния си? Шофьорите на тромавите транспортни средства смятаха например за доблест да профучат нощем по улиците с шум и грохот. И тук принципът на безчовечното поевтиняване превръщаше машините в смрадливи чудовища, изригващи димна отрова и измъчващи слуха.
      — Не се притеснявайте, Чеди! — каза Евиза от екрана на СДФ. — Ние не плащаме чак толкова скъпо, казано с думите на тормансианите, за да видим с очите си такова невероятно общество. Родис казва, че точно така си е представяла ЕРС на Земята!
      — Тогава какво невероятно има тук? То е само печално, като си помисли човек за излишните изпитания и жертви на нашите общи прадеди, които вече са минали през всичко това…
      — Дръжте се, Чеди! Предстоят ни още много изпитания. Всеки ден тук непременно се случва нещо неприятно и аз не бих искала да живея дълго на Торманс — призна си Евиза.
      Чеди чу зад стената гласовете на прибиращите се стопани и се сбогува с Евиза, СДФ сам се напъха под кревата. Чеди спусна одеялото и срещна погледа на Цасор. Тормансианката стоеше със скръстени ръце, страните и? пламтяха, а в очите и? се виждаха сълзи.
      — Могъща Змийо, колко прекрасна е Евиза! — каза тя. — Чак примирам като едно време, когато ми разправяха приказки.
      — Какво особено има в нея? — усмихна се Чеди.
      — Всичко! И ти си хубава, но тя!… Само че защо е толкова сурова, защо в нея има малко любов и състрадание?
      — Цасор! Как можа да откриеш толкова пороци в Евиза? На Земята няма такива хора.
      — А, не! Макар че — момичето се позамисли — отначало и ти ми се стори същата. Може би и тя е друга? Но е страхотно красива! — Цасор избърса неканените сълзи и се измъкна от стаичката.
      Чеди остана неподвижна, мислейки за трогателната безпомощност на децата и жените на Торманс. Развълнуваното двегодишно дребосъче, което чупи ръчичките си в смущение и очакване, девойката, цялата тръпнеща от първата грубост в нейната любов, жената, която се чуди какво да направи, за да угоди на злобния си възлюблен.
      Навсякъде сълзи, трепет, страх и пак сълзи — такава е съдбата на жената на Торманс, кротката и търпелива труженица, която се бори в домашния си живот с комплекса за унизеност.