Великое Кольцо - Мъглявината Андромеда

Още във Века на разцеплението е била открита вътрешноатомната енергия. Също тогава хората се научили да освобождават някаква си нищожна част от нея и да я превръщат в топлинно взривяване, чиито убийствени свойства били използувани за военно оръжие. Натрупали се големи запаси от ужасни бомби, които после, при настъпването на комунизма, учените се опитвали да употребят за произвеждане на енергия. Твърде голямата опасност от излъчване и влияние от негова страна върху живота била скоро разбрана и затворила в тесни граници старата ядрена енергетика. Почти едновременно с това астрономите открили чрез изучаване физиката на далечните звезди два нови начина за получаване на вътрешноатомна енергия — Ку и Ф, които са много по-действени и не оставят опасни продукти при разпадането.
      Тези два метода се прилагат от нас и сега, макар че за звездолетните двигатели се използува още един вид ядрена енергия — анамезонният, станал известен при наблюдаване на големите звезди от Галактиката чрез Великия пръстен.
      Веднага, щом бе измислен начинът за изхвърляне продуктите от разпадането на радиоактивните изотопи на урана, тория водорода, кобалта, лития извън пределите на земната атмосфера, се взе решение всички отдавна натрупани запаси от тия стари термоядрени материали да бъдат унищожени. Тогава във Века на преустройството бяха направени изкуствени слънца, «окачени» над полярните области. Ние чувствително намалихме ледените шапки, които са се образували на полюсите на Земята в четвъртичната епоха, и променихме климата на цялата планета. Водата в океаните се издигна със седем метра, в атмосферната циркулация рязко се скъсиха полярните фронтове и отслабнаха обръчите на пасатните ветрове, които изсушаваха пустинните зони на границата с тропиците. Почти се прекратиха и ураганните ветрове, изобщо всякакви бурни нарушения на времето.
      До шестнадесетия паралел северно и южно от екватора достигнаха топлите степи, а ливадите и горите от умерения пояс пресякоха седемдесет градуса географска ширина.
      Антарктическият континент, три четвърти от който бяха освободени от леда, се оказа рудна съкровищница на човечеството. Там непокътнати лежаха подземни богатства, по всички други континенти в значителна степен изчерпани след безразсъдното разпиляване на металите и повсеместните разрушителни войни от миналото. Именно през Антарктида се удаде да се затвори кръгът на Спиралната линия.
      Още преди това основно изменение на климата бяха прокопани огромни канали и прорязани планинските хребети за уравновесяване циркулацията на водните и въздушните маси на планетата. Вечните диелектрически помпи помогнаха за водоснабдяването даже на високопланинските пустини в Азия.
      Възможностите за произвеждане на хранителни продукти нараснаха многократно, нови земи станаха удобни за живеене. Хората започнаха да използуват топлите вътрешни морета за отглеждане на богати с белтъчно вещество водорасли.
      Старите, опасни и крехки планетолети все пак дадоха възможност да се стигне до най-близките планети от нашата система. Земята беше обкръжена с пояс изкуствени спътници, от които хората отблизо опознаха Космоса. И тогава, преди четиристотин и осем години, се случило събитие — толкова важно, че ознаменувало нова ера в съществуването на човечеството — Ерата на Великия пръстен, ЕВП.
      Отдавна хората са напрягали ума си над предаването на изображения, звуци, енергия на далечни разстояния. Стотици хиляди изключително талантливи учени са работили в специална организация, която и досега се нарича Академия за насочени излъчвания, докато не направили възможни далечните насочени предавания на енергия, без каквито и да било проводници. Това се оказало осъществимо, когато бил намерен обходният път на закона — потокът енергия е пропорционален на синуса от ъгъла на разклоняването на лъчите. Тогава паралелните снопове излъчвания осигурили постоянна връзка с изкуствените спътници, а следователно и с целия Космос. Защищаващият живота щит от йонизирана атмосфера е бил вечно препятствие за предаванията и приеманията от пространството. Много отдавна, още в края на Ерата на разединения свят, нашите учени установили, че потоци мощни радиоизлъчвания от Космоса се изливат върху Земята. Заедно с общото излъчване на съзвездията и галактиките до нас са достигали призиви от Космоса и предавания по Великия пръстен, изопачени и полузаглъхнали в атмосферата. Тогава не сме ги разбирали, макар че вече сме можели да улавяме тези тайнствени сигнали, които сме считали за излъчвания на мъртва материя.
      Ученият Кам Амат, индус по произход, съобразил да проведе на изкуствени спътници опити с приемници на изображения. С безкрайно търпение десетки години той усвоявал все нови комбинации от диапазони.
      Кам Амат уловил предаване от планетната система на двойната звезда, която от старо време се наричала 61 от Лебед. На екрана се появил неприличащ на нас, ала без съмнение човек и посочил надпис, направен със символите на Великия пръстен. Надписа съумели да прочетат едва след деветдесет години и той украсява на нашия земен език паметника на Кам Амат: «Привет вам, братя, влезли в нашето семейство! Разделени от пространството и времето, ние се свързахме чрез разума в пръстен с велика сила.»
      Езикът от символи, чертежи и карти на Великия пръстен се оказал лесен за разбиране на достигнатото от човечеството равнище на развитие. След двеста години ние вече можехме да водим разговори посредством превеждащите машини с планетните системи на най-близките звезди, да получаваме и предаваме цели картини от разнообразния живот на различни светове. Едва неотдавна приехме вест от четиринадесетте планети на големия център на живот в съзвездието Лебед — Денеб — колосална звезда със светимост четири хиляди и осемстотин слънца, която се намира на разстояние сто двадесет и два парсека от нас. Развитието на мисълта там е вървяло по друг път, обаче е достигнало нашето равнище.
      А от древните светове — кълбовидните струпвания в нашата Галактика и колосалната обитаема област около галактическият център — идват от безмерната далечина странни картини и зрелища още неразгадани, недешифрирани от нас. След като паметните машини ги запишат, те се предават в Академията на върховете на знанието — така се нарича научната организация, която работи над проблемите, едва-едва набелязани от нашата наука. Ние се опитваме да разберем отишлата надалеч от нас за милиони години мисъл, вероятно отличаваща се от нашата поради това, че пътищата на историческото развитие на живота от низшите органически форми към висшите, мислещи същества са други.
      Веда Конг отвърна очи от екрана, в който гледаше като хипнотизирана, и хвърли въпросителен поглед към Дар Ветер. Той се усмихна и кимна одобрително. Веда гордо вдигна глава, протегна напред ръце и се обърна към невидимите и непознатите, които след тринадесет години ще получат нейните думи и ще видят нейния образ.
      — Такава е историята ни, труден, сложен и дълъг път към висините на знанието. Ние ви зовем — обединявайте се с нас във Великия пръстен, за да разнасяме на всички краища на необятната Вселена могъщата сила на разума и да побеждаваме мъртвата материя!
      Гласът на Веда звънтеше тържествуващо, придобил силата на всички поколения земни хора, които сега се бяха издигнали дотолкова, че помислите им се насочваха вече извън пределите на собствената Галактика към другите звездни острови на Вселената.
      Чу се провлечен меден звън — Дар Ветер беше придвижил ръчката и изключил предаващия поток енергия. Екранът потъмня. На прозрачното табло отдясно остана светещият стълб на канала.
      Веда, уморена и тиха, се сви на кълбо в дълбочината на голямото кресло. Дар Ветер покани Мвен Мас да седне до масата за управляване, а той се наведе над рамото му. В пълната тишина само понякога едва чуто потракваха ограничителите на ръчките. Внезапно екранът със златната рамка изчезна и на неговото място се отвори невероятна глъбина. Веда Конг въздъхна силно — за първи път виждаше това чудо. Действително дори за човек, добре познаващ пътя на сложната интерференция на светлинните вълни, по който се постигаше такава широчина и дълбочина на обзора, зрелището винаги изглеждаше поразително.
      Тъмна повърхност на чужда планета се приближаваше отдалеч, като нарастваше с всяка секунда. Това е извънредно рядка система на двойна звезда, където две слънца се уравновесяват по такъв начин, че орбитата на планетата им се оказва правилна и върху него се зародил живот. Двете слънца — оранжево и алено, по-малки от нашето, осветяваха ледовете на застинало море, които изглеждаха червени. На края на плоски черни планини в загадъчно виолетови отблясъци се виждаше гигантско ниско здание. Зрителният лъч се опря в площадката на покрива му, сякаш го прониза, и всички видяха сивокож човек с кръгли като на кукумявка очи, заобиколени със сребрист пух. Ръстът му беше твърде голям; но тялото — много тънко, с дълги като пипала крайници. Човекът безсмислено бодна с глава, сякаш направи бърз поклон, и устремил към екрана своите безстрастни, като обективи очи, отвори уста, без устни, прикрита от подобна на нос клапа от мека кожа. Веднага зазвуча мелодичният и нежен глас на превеждащата машина:
      — Заф Фтет, завеждащ външната информация на 61 от Лебед. Днес ние предаваме за жълтата звезда СТЛ 3388+04ЖФ… Предаваме за…
      Дар Ветер и Юний Ант се спогледаха, а Мвен Мас за секунда стисна китката на Дар Ветер. Това бяха галактическите сигнали на Земята, по-точно на Слънчевата планетна система. Някога наблюдателите от другите светове я смятаха за единствен голям спътник, който прави обиколка около Слънцето за петдесет и девет земни години. Веднъж през този период се случва съвместно противостояние на Юпитер и Сатурн, отместващ Слънцето забележимо за астрономите от близките звезди. В същата грешка са изпадали и нашите астрономи по отношение на много планетни системи, чието присъствие край различни звезди е било открито още в стари времена.
      Юний Ант по-бързо, отколкото в началото на предаването, провери настройката на паметната машина и показанията на бдителните часовои на изправността — уредите на ОЕВ.
      Монотонният глас на електронния преводач продължаваше:
      — Ние приехме напълно добро предаване от звездата… — отново се посипаха редица цифри и резки звуци — случайно, не през време на предаванията на Великия пръстен. Те не са дешифрирали езика на Пръстена и напразно изразходват енергия, като предават в часовете на мълчанието. Отговорихме им в периодите на техните собствени предавания — резултатите ще станат известни приблизително след три десети от секундата… — Гласът млъкна. Сигналните уреди продължаваха да светят с изключение на угасналото зелено око.
      — Това са още неизяснени прекъсвания в предаването, може би от преминаване през легендарното неутрално поле на астронавтите — обясни Юний Ант на Веда.
      — Три десети от галактическата секунда — значи трябва да се чака около шестстотин години — мрачно измърмори Дар Ветер. — Интересно, защо ни е нужно това?
      — Доколкото разбрах, звездата, с която са се свързали, е Епсилон от Тукан, съзвездие в южното небе — обади се Мвен Мас, — отстояща на деветдесет парсека, което е близо до границата на нашата постоянна връзка. По-нататък от Денеб още не сме я установили.
      — Но ние приемаме и от центъра на Галактиката, и от кълбовидните струпвания, нали? — попита Веда Конг.
      — Нередовно, случайно или чрез паметните машини на другите членове на Пръстена, които образуват проточена в пространството на Галактиката верига — отвърна Мвен Мас.
      — Съобщенията, изпратени преди хиляди и десетки хиляди години, не се губят в пространството и в края на краищата стигат до нас — добави Юний Ант.
      — Но това значи, че ние съдим за живота и познанията на хората от другите, много далечните светове със закъснение, например за зоната на центъра на Галактиката — двадесет хиляди години?
      — Да, безразлично дали това се предава от паметните записи на близките светове, или се улавя от нашите станции, ние виждаме далечните светове такива, каквито са били в много древни времена. Виждаме твърде отдавна умрели и забравени в своя свят хора.
      — Нима ние, които сме постигнали толкова голяма власт над природата, тук сме безсилни? — по детски се възмути Веда. — Нима не може да се стигне до далечните светове по друг начин, с друго вместо с вълновия или фотонния лъч средство?
      — Как ви разбирам, Веда! — възкликна Мвен Мас.
      — В Академията на върховете на знанието се занимават с проекти за преодоляване на пространството, времето, притеглянето — намеси се Дар Ветер, — само че не са дошли до стадия на опитите и не са могли…
      Внезапно зеленото око пламна и Веда пак усети главозамайване от потъналото в бездната пространство на екрана.
      Рязко ограничените краища на изображението показваха, че това е запис на паметна машина, а не направо уловено предаване.
      Отначало се появи повърхността на планета, видима, естествено, от външната станция-спътник. Грамадно бледовиолетово, призрачно от неимоверното нажежаване слънце заливаше с пронизващи лъчи синьото облачно покривало на нейната атмосфера.
      — Точно така — това е светилото на планетата Епсилон от Тукан, високотемпературна звезда от клас В9, със светимост седемдесет и осем наши слънца — прошепна Мвен Мас.
      Дар Ветер и Юний Ант утвърдително кимнаха.
      Зрелището се измени — сякаш се стесни и спусна почти на самата почва на неизвестния свят.
      Високо се издигаха закръглени куполи на планини, като че ли излети от мед. Непознат минерал или метал със зърнеста структура аленееше като огън под удивително бялата ярка светлина на лазурното слънце. Дори в несъвършеното предаване на уредите незнайният свят блестеше тържествено, с някакво победно великолепие.
      Отблясъците от лъчите заобикаляха контурите на медните планини със сребристорозова корона, която се отразяваше във вид на широк плат върху ленивите вълни на виолетовото море. Водата с цвят на ярък аметист изглеждаше тежка. От дълбините й припламваха червени светлини, като стотици живи малки очи. Вълните лижеха масивното подножие на исполинска статуя, която стоеше далеч от брега в гордо усамотение. Жена, изваяна от тъмночервен камък, беше отметнала назад глава и сякаш в екстаз протягаше ръце, устремена към пламтящата глъбина на небето. Тя напълно би могла да бъде дъщеря на Земята — абсолютната прилика с нашите хора вълнуваше не по-малко, отколкото поразителната красота на скулптурата. В нейната фигура, сякаш изпълнена мечта на ваятелите от Земята, се съчетаваха могъща сила и одухотвореност на всяка линия на лицето и тялото. Полираният ален камък на статуята излъчваше пламъка на непознат и поради това тайнствен и привлекателен живот.
      Петимата земни жители безмълвно гледаха изумителния нов свят. Само от широките гърди на Мвен Мас се изтръгна дълга въздишка — още при първия поглед към статуята всеки негов нерв се напрегна в радостно очакване.
      Срещу статуята, на брега, назъбени сребърни кули отбелязваха началото на широка бяла стълба, прехвърлена свободно над гъсталак от стройни дървета с тюркоазени листа.
      — Те трябва да звънят! — пошепна Дар Ветер в ухото на Веда, като сочеше кулите, и тя наведе глава в знак на съгласие.
      Предавателният апарат на новата планета продължаваше непрекъснато и беззвучно да разгръща нови картини.
      За секунда се мярнаха бели стени с широки изпъкналости, в които бе прорязан портал от небесносин камък, и на екрана се откри високо помещение, залято от силна светлина. Матовобисерният цвят на набраздените с жлебове стени придаваше необикновена отчетливост на всичко в залата. Вниманието бе привлечено от група хора, които стояха пред полирана изумрудена ламперия.
      Огненочервеният цвят на кожата им съвпадаше с оттенъка на статуята в морето. В него нямаше нищо необикновено за Земята — някои индиански племена от Централна Америка, ако се съди по запазените от древността цветни снимки, са имали почти същата, с малко по-светъл тон, кожа.
      В залата се намираха две жени и двама мъже. Те носеха различно облекло. Застаналите по-близо до зелената ламперия се отличаваха със златистите си къси дрехи, подобни на изящни комбинезони, снабдени с няколко закопчалки. Другите двама бяха обгърнати от глава до пети с еднакви плащове със същия като на стените бисерен оттенък.
      Застаналите до ламперията правеха плавни движения — докосваха полегати струни, опънати при левия край. Стената от полиран изумруд или стъкло стана прозрачна. В такт с техните движения в кристала плуваха и се сменяваха ясни картини. Те изчезваха и възникваха бързо, така че дори на тренираните наблюдатели — Юний Ант и Дар Ветер — беше трудно да разберат напълно смисъла им.
      В редуването на медните планини, виолетовия океан и тюркоазените гори се долавяше историята на планетата. Верига от животински и растителни форми, понякога съвсем неразбираеми, понякога прекрасни, минаваха като призраци от миналото. Много животни и растения изглеждаха подобни на онези, чиито останки са запазени в летописа на пластовете в земната кора. Дълго се проточваше възходящата стълба на формите на живота — усъвършенствуващата се жива материя. Безкрайно дългият път на развитието се чувствуваше още по-дълъг, труден и мъчителен, отколкото известното на всеки жител на Земята негово собствено родословие.
      В призрачното сияние на уреда се замяркаха нови картини: пламъци от големи клади, натрупвания от каменни блокове върху равнини, битки със свирепи зверове, тържествени погребални и религиозни обреди. По цялата височина на ламперията израсна фигура на мъж, прикрит с наметало от пъстра кожа. Той беше стъпил с крак върху шията на повалено чудовище с твърда грива по гърба и оголени дълги зъби. С едната си ръка се опираше на копие, а другата бе вдигнал към звездите с широк прегръщащ жест. На заден план — редица от жени и мъже, които се бяха хванали по двама за ръце и като че ли пееха нещо.
      Картината изчезна, след живите видения се появи тъмната повърхност на полиран камък.
      Тогава двамата със златистите дрехи отстъпиха надясно, а тяхното място се зае от втората двойка. С неуловимо пъстро движение плащовете бяха отхвърлени и на бисерния фон на стените като жив пламък се очертаха тъмночервени тела. Мъжът протегна ръцете си към жената, тя му отвърна с усмивка, озарена от такава горда и ослепителна радост, че жителите на Земята се откликнаха с неволни усмивки. А там, в бисерната зала на неимоверно далечния свят, двамата започнаха бавен танц. Вероятно това не беше танц заради самия танц, а по-скоро ритмично позиране. Танцуващите очевидно си бяха поставили за цел да покажат съвършенството, красотата на линиите и пластичната гъвкавост на своите тела. Но от ритмичната смяна на движенията се долавяше тържествена и същевременно тъжна музика, сякаш възпоминание за неизчислимите безименни жертви, изградили великата стълба на развитието на живота, довело до прекрасното мислещо същество — човека.
      На Мвен Мас се стори, че чува мелодия — ветрило от високи чисти ноти, опиращо се върху звънливия и отмерен ритъм на ниските звуци. Веда Конг стисна ръката на Дар Ветер, който не обърна внимание на това. Юний Ант гледаше, без да се помръдва и без да диша, а по широкото му чело избиха капки пот.
      Жителите на Тукан така приличаха на земните, че постепенно се губеше впечатлението за друг свят. Но аленокожите притежаваха такава съвършена красота на тялото, каквато още не всички хора на Земята имаха. Тая красота живееше в мечтите и творенията на художниците, като се въплъщаваше в малък брой необикновено красиви образи.
      «Колкото по-труден и дълъг е бил пътят на сляпата животинска еволюция до мислещото същество, толкова по-целесъобразни и усъвършенствувани и следователно толкова по-прекрасни са висшите форми на живота — мислеше Дар Ветер. — Още отдавна земните жители са разбрали, че красотата е инстинктивно възприемана целесъобразност на структурата, на приспособяването към определено предназначение. Колкото по-разнообразно е предназначението, толкова по-красива е формата — тия аленокожи вероятно са по-разностранни и ловки от нас. Може би цивилизацията им е вървяла повече по линията на развитието на самия човек, на неговото духовно и физическо могъщество и по-малко по линията на техниката? Нашата култура дълго е била изцяло техническа и едва с настъпването на комунистическото общество окончателно е поела пътя на усъвършенствуването на самия човек, а не само на машините, домовете, храната и развлеченията му.»
      Танцът свърши. Младата аленокожа жена излезе в средата на залата и зрителният лъч на уреда се съсредоточи единствено върху нея. Протегнатите й ръце и лицето й се вдигнаха към тавана.
      Неволно очите на хората от Земята последваха нейния поглед. Таван изобщо нямаше или вследствие твърде изкусно създадената оптическа илюзия там се намираше звездно небе с така ярки и едри звезди, че вероятно това беше само изображение. Съчетанията от чужди съзвездия не извикваха познати асоциации. Девойката замахна и на показалеца на лявата й ръка се появи синя топчица. От нея бликна сребрист лъч, който стана грамадна показалка. Кръглото светещо петънце в края на лъча се спираше ту на една, ту на друга звезда по тавана. И веднага изумрудената ламперия даваше неподвижно изображение в много широк план. Бавно се преместваше сочещият лъч и също така бавно възникваха видения от пустинни или населени планети. С тягостна безотрадност горяха каменисти или пясъчни пространства под червени, небесносини, виолетови и жълти слънца. Понякога лъчите на странното оловносиво светило извикваха към живот на своите планети плоски куполообразни и спиралообразни същества, наситени с електричество и плаващи, подобни на медузи, в яркооранжева атмосфера или океан. В света на червеното слънце растяха невъобразимо високи дървета с хлъзгава черна кора, устремили към небето, сякаш в отчаяние, милиарди криви клони. Другите планети бяха изцяло залени с тъмна вода. Грамадни живи острови, от животни или растения — не можеше да се разбере, плаваха навсякъде, като поклащаха в спокойната гладка водна повърхност безброй мъхнати пипала.
      — Наблизо до тях няма планети с висши форми на живот — изведнъж каза Юний Ант, който неотлъчно следеше картата на непознатото звездно небе.
      — Не — възрази Дар Ветер, — от едната страна край тях лежи плоска звездна система, едно от най-късните образувания в Галактиката. Ала ние знаем, че плоските и сферичните системи, нови и древни, често се редуват. И наистина, откъм Еридан край тях има система с мислещ живот, която влиза в Пръстена.
      — ВВР 4955+МО 3529… и тъй нататък — вметна Мвен Мас. — Но защо ли те не знаят за нея?
      — Системата е влязла във Великия пръстен преди двеста седемдесет и пет години, а това съобщение е изпратено по-рано — отговори Дар Ветер.
      Аленокожата девойка от далечния свят отърси синята топчица от пръста си и обърна лице към зрителите, разперила ръце, сякаш се готвеше да прегърне някого, който стоеше невидим пред нея. Леко отметна глава и рамене назад — така би направила и жена от Земята в страстен призив. Полуотворените й устни изговаряха думи, които не се чуваха. Така тя замря, зовяща, като хвърляше в ледения мрак на междузвездните пространства своята гореща човешка молба за другарите — хората от другите светове.
      И отново сияйната й красота вцепени наблюдателите. В нея липсваше рязката бронзова суровост на земните червенокожи. Кръглото лице с неголям нос и огромни, раздалечени сини очи, с малка уста по-скоро напомняше северните народности на Земята. Гъстата вълниста черна коса не беше корава. От всяка линия на лицето и тялото прозираше весела и лека увереност, която несъзнателно се възприемаше като усещане за голяма сила.
      — Нима те нищо не знаят за Великия пръстен? — почти простена Веда Конг, като скланяше с уважение глава пред очарователната сестра от Космоса.
      — Сега навярно знаят — обади се Дар Ветер, — та нали това, което виждаме, е станало преди триста години.
      — Осемдесет и осем парсека — ниско избоботи Мвен Мас, — осемдесет и осем! Всички, които ние видяхме, отдавна вече са мъртви!
      И сякаш за да потвърди думите му, видението от чудния свят изчезна; угасна и зеленият показател на връзката. Предаването по Великия пръстен завърши.
      Близо минута всички бяха вцепенени. Пръв се опомни Дар Ветер. Прехапал устна от досада, той бързо помести гранатовата ръчка. Изключването на стълба насочена енергия предизвика силен меден шум, който предупреждаваше инженерите от енергоцентралите за това, че е необходимо могъщият поток отново да се разлее по неговите постоянни канали. Чак когато извърши всичките операции с уредите, завеждащият външните станции се обърна към своите другари.
      Високо вдигнал вежди, Юний Ант сортираше издрасканите листчета.
      — Част от мемонограмата (паметния запис) със звездната карта на тавана трябва още сега да се изпрати в Института за южното небе! — каза той на младия помощник на Дар Ветер.
      Помощникът погледна Юний Ант учудено, сякаш беше се събудил от необикновен сън.
      Суровият учен скри усмивката си — нима видението не бе действително блян за един чудно хубав свят? Блян, излъчен в пространството преди три века, който сега така осезателно ще видят милиарди хора от Земята и от станциите на Луната, Марс и Венера!
      — Вие бяхте прав, Мвен Мас — усмихна се Дар Ветер, — като обявихте още преди да започне предаването, че днес ще се случи нещо изключително. За първи път, осем века след включването ни във Великия пръстен, из глъбините на Вселената се ви планета с братя не само по разум, но и по тяло. Цял съм изпълнен с радост от откритието! Добро е началото на вашата дейност! Древните хора биха сметнали това за щастливо предзнаменование или както ще кажат психолозите ни, случи се съвпадане на обстоятелствата, което благоприятствува увереността и подема в по-нататъшната работа.
      Дар Ветер се сепна, нервната реакция го беше направила многословен. Разточителността при говорене в Ерата на Великия пръстен се смяташе за един от най-позорните недостатъци на човека. Завеждащият външните станции млъкна, без да е завършил фразата си.
      — Да, да! — разсеяно се обади Мвен Мас.
      Юний Ант долови нотка на вглъбеност в гласа му и съсредоточи вниманието си върху него. Веда Конг тихо прокара пръст по китката на Дар Ветер и кимна с глава към африканеца.
      «Може би е твърде впечатлителен?» — блесна в ума на Дар Ветер и той вторачено погледна приемника си.
      Но Мвен Мас, почувствувал скритото недоумение на своите събеседници, се изправи и стана предишният внимателен специалист в работата си. Движещата се стълба го отнесе горе, при широките прозорци и звездното небе, отново също така далечно, както и през тридесетте хилядолетия съществуване на човека — по-точно на неговия вид, който се нарича хомо сапиенс — мислещ човек.
      Мвен Мас и Дар Ветер трябваше да останат.
      Веда Конг пошепна на Дар Ветер, че никога не ще забрави тая нощ.
      — Пред самата себе си изглеждах така жалка! — заключи тя, като се усмихваше не в унисон с тия тъжни думи.
      Дар Ветер разбра нейната мисъл и отрицателно поклати глава.
      — А пък аз съм уверен, че ако аленокожата жена видеше вас, Веда, тя щеше да се гордее със своята сестра. Наистина нашата Земя не е по-лоша от техния свят! — Лицето на Дар Ветер светна от любов.
      — Ала това е във вашите очи, мили приятелю — усмихна се Веда. — Вие попитайте Мвен Мас!… Тя закачливо притули очи с длан и се скри в извивката на стената.
      Когато Мвен Мас най-после остана сам, настъпваше утрото. В хладния неподвижен въздух се разливаше пепелява светлина, морето и небосводът придобиваха еднаква кристална прозрачност: сребриста при морето, с розов оттенък при небосвода.
      Мвен Мас дълго стоя на балкона на обсерваторията, загледан в познатите контури на зданията.
      Върху ниско плато малко встрани се издигаше гигантска алуминиева арка, по която се очертаваха девет паралелни реда алуминиеви ивици, разделени от междините на опаловокремави и сребристобели пластични стъкла — зданието на Съвета за астронавтика. Пред него стоеше паметник на първите хора, излезли в просторите на Космоса. Склон на извънредно стръмна планина в облаци и вихри завършваше със звездолет старинен тип — рибообразна ракета, насочила своя заострен нос към още недостъпната висота. Върволица от хора, подкрепящи се взаимно, с неимоверни усилия се катереха нагоре, като обвиваха спирално подножието на паметника — летци от ракетни кораби, физици, астрономи, биолози, смели писатели-фантасти… Зазоряването вече аленееше по корпуса на древния звездолет и върху леките прозрачни контури на зданията, а Мвен Мас все още измерваше балкона с широки крачки. Нито веднъж досега той не беше изпитвал такова силно и дълбоко вълнение. Възпитан в духа на общите правила на Ерата от Великия пръстен, той премина сурово физическо закаляване и с успех извърши своите подвизи на Херкулес. Така в памет на прекрасните митове от древна Елада се наричаха трудните дела, които се изпълняваха от всеки младеж в края на училищния период. Ако юношата се справеше с подвизите, смятаха го за достоен да пристъпи към най-високото стъпало на образованието.
      Мвен Мас уреди водоснабдяването на рудник в Западен Тибет, възстанови араукариева гора на платото Нахебта в Южна Америка и изтребваше акули, появили се отново край бреговете на Австралия. Жизнената му закалка и забележителните му способности позволиха да издържи през многото години упорито учение и да се подготви за тежка и отговорна дейност. Днес, още в първия час на новата му работа, стана среща с близък на Земята свят и в душата му се зароди нещо непознато досега. С тревога Мвен Мас чувствуваше, че в него е зеела някаква бездна, над която той е ходил през всичките години на своя живот, без да подозира съществуването й. Така непоносимо силна е жаждата за нова среща с планетата на звездата Епсилон от Тукан — със света, който сякаш е възникнал по волята на най-хубавите приказки на земното човечество. Не ще забрави той аленокожата девойка, нейните протегнати зовящи ръце, нежните й полуотворени устни!…
      И това, че от чудния свят го отделяше огромното разстояние двеста и деветдесет светлинни години, недостъпно за възможностите на земната техника, не отслабваше, а само усилваше горещата му мечта.
      В душата на Мвен Мас израсна нещо, което сега живееше самостоятелно и не се подчиняваше на контрола на волята и спокойния разум. Потънал почти отшелнически в занятия, африканецът още никога не беше обичал и не беше изпитвал нищо, подобно на тревогата и небивалата радост, възбудена в душата му от днешната среща пряко необятните поля на пространството и времето.