Великое Кольцо - Мъглявината Андромеда

      Дар Ветер отблъсна от пясъка прозрачната лодка и застана край водата пред Евда, още по-масивен и могъщ от Мвен Мас. Евда се надигна на пръсти и го целуна за сбогом.
      — Аз ще бъда с Веда — отговори тя на мислите му. — Ще се върнем заедно в нашата зона и там ще дочакаме пристигането. Съобщете, когато се настаните! Винаги с радост бих ви помогнала…
      Евда дълго следи с очи лодката, плъзгаща се по сребърната вода…
      Приятелят й заплува до втория сал, където механиците още работеха — бързаха да приключат монтирането на акумулаторите. По негова молба те запалиха три зелени светлини във вид на триъгълник.
      След час и половина първият прелитащ спиролет увисна над сала. Дар Ветер се качи в спуснатия подемник, за миг се показа под осветеното дъно на кораба и се скри в люка. На разсъмване той влезе в своето постоянно жилище, недалеч от обсерваторията на Съвета. Отвори продухвателните кранове в двете стаи и подир няколко минути всичката натрупана прах изчезна. Измъкна леглото от стената и щом в стаята повея мирис на море, с който напоследък привикна, заспа дълбоко.
      Събуди се с впечатление, че е изгубил прелестта на света. Веда е далеч и ще бъде далеч, докато… Но нали той трябва да й помогне, а не да заплита положението!
      Въртящ се стълб от наелектризирана прохладна вода се изсипа върху му в банята. Дар Ветер стоя под него толкова дълго, че измръзна. Освежен, той се приближи до апарата ТВФ, отвори огледалните му вратички и повика най-близката станция за разпределяне на вакантните места. На екрана се очерта младо лице. Юношата позна Дар Ветер и го поздрави с едва доловим оттенък на почит, което се смяташе за признак на изтънчена вежливост.
      — Иска ми се да получа тежка и продължителна работа — започна Дар Ветер, — свързана с физически труд; например в антарктическите рудници.
      — Там всичко е заето — в тона на говорещия се чувствуваше огорчение, — заето е и в месторожденията на Венера, Марс, даже Меркурий. Вие знаете, че младежта с по-голямо желание се стреми натам, където е по-трудно.
      — Да, но аз вече не мога да се причисля към тази хубава категория… А какво има сега? Необходимо ми е веднага…
      — Има за находищата на елмази в Среден Сибир — бавно подхвана юношата, като гледаше невидима за Дар Ветер таблица, — ако се стремите към минни работи. Освен това има места на океанските салове-заводи за храна, в слънчевата помпена станция в Тибет, ала това е вече леко. Другите места също не представляват нещо особено трудно.
      Дар Ветер благодари на информатора и го помоли да му даде време да си помисли, а засега да запази работата в елмазените находища.
      Той изключи станцията за разпределяне и се свърза с Дома за Сибир — център за географско информиране в тая област. Неговия ТВФ включиха в паметната машина с най-нови записи и пред Дар Ветер бавно заплуваха обширни гори. Простиращата се някога тук мочурлива и рядка иглолистна тайга върху вечно замръзнала почва бе изчезнала — отстъпила мястото си на величествени сибирски кедри и американски секвои, в миналото почти измрели. Исполински червени стъбла се издигаха подобно на великолепна ограда около хълмове, покрити с бетонни шапки. Стоманени тръби с десетметров диаметър изпълзяваха изпод тях, прегъваха се през вододелите и се отправяха към най-близките реки, като ги поглъщаха изцяло в зиналите гърла на фуниите си. Глухо бучеха чудовищните помпи. Стотици хиляди кубически метра вода се устремяваха към промитите дълбини на елмазоносните вулканически кладенци, с рев се въртяха, разрушаваха скалата и пак се изливаха навън, оставили в решетките на промивачните камери десетки тонове елмази. В дълги, облени в светлина помещения край движещите се циферблати на сортиращи машини седяха хора. Блестящите камъни като поток от дребни зърна се сипеха в калибрираните отверстия на приемателните сандъци. Операторите в помпените станции непрекъснато следяха показателите на машините, които изчисляваха постоянно изменящото се съпротивление на скалата, налягането и разхода на вода, удълбочаването на забоя и изхвърлянето на твърдите частици. Дар Ветер си помисли, че радостната картина на огрените от слънцето гори сега не е за неговото настроение, и изключи Дома за Сибир. Мигновено се разнесе призивен сигнал и на екрана се появи информатор от станцията за разпределяне.
      — Исках да уточня вашите размишления. Току-що е получена заявка — освободило се е място в подводните титанови рудници на западното крайбрежие на Южна Америка. Това е най-трудното от всичко, което имаме днес… Но там трябва да се пристигне срочно!
      Дар Ветер се разтревожи:
      — Няма да успея да премина психо-физическото изследване в най-близката станция на АПТ — Академията за психофизиология на труда.
      — Като се взема предвид сборът от ежегодните изследвания, задължителни във вашата предишна работа, за вас проверка сега се се налага.
      — Изпратете съобщение и дайте координатите! — тутакси каза Дар Ветер.
      — Западен клон от Спиралната линия, седемнадесето южно разклонение, гара 6Л, точка КМ40. Изпращам предупреждение.
      Сериозното лице на екрана изчезна. Дар Ветер събра всички дребни вещи, които му принадлежаха лично, подреди в кутия лентите с изображения и гласове на свои близки и с твърде важни записи на собствени мисли. От стената той свали хроморефлексната репродукция на древна руска картина, от масата — бронзовата статуетка на артистката Белло Гал, приличаща на Веда Конг. Всичко това с малкото количество дрехи се помести в алуминиев сандък с кръгове от изпъкнали цифри и линейни знаци върху капака. Дар Ветер набра съобщените му координати, отвори люка в стената и тикна там сандъка. Той изчезна, подхванат от безконечния конвейер. После Дар Ветер провери стаите си. Вече много векове на планетата нямаше специални чистачки на помещенията. Техните функции се изпълняваха от всеки обитател, което беше възможно само при абсолютна акуратност и дисциплинираност на всеки човек, а също и благодарение на автоматите за почистване и продухване.
      Щом завърши проверката, той придвижи надолу лоста пред вратата — отправи сигнал в станцията за разпределяне на помещенията, че заеманите от него стаи са освободени, и излезе. Външната галерия, покрита с млечнобяло стъкло, се беше нагряла от слънцето, обаче на плоския покрив, както винаги, подухваше прохладният морски ветрец. Леките пешеходни мостчета, прехвърлени високо между решетъчните здания, сякаш се рееха във въздуха и примамваха за бавна разходка, ала Дар Ветер отново не принадлежеше на себе си. По тръбата за автоматично спускане той се озова в подземната магнитоелектрическа поща и малко вагонче по понесе към гарата на Спиралната линия. Дар Ветер не замина на север, към Беринговия пролив, където бе разположена съединителната дъга на Западния клон. Тоя път до Южна Америка отнемаше около четири денонощия. Но по паралелите на северната и южната обитаеми зони минаваха линиите на тежките товарни спиролети, които опасваха планетата пряко океаните и съединяваха по най-краткия път клоновете на Спиралната линия. Дар Ветер потегли по централния клон до южната зона — разчиташе да убеди завеждащия въздушните превози да го сметне за срочен товар. Освен това, че пътят се съкращаваше до тридесет часа, Дар Ветер можеше да се види със сина на Гром Орм — председател на Съвета за астронавтика; Гром Орм го беше избрал за наставник на своя син.
      Момчето израсна и от следващата година щеше да пристъпи към извършване дванадесетте подвизи на Херкулес, а засега работеше в Патрулната служба в блатата на Западна Африка.
      Кой юноша не се стреми към Патрулната служба — да следи появяването на акули в океана, вредоносни насекоми, прилепи и влечуги в тропическите блата, болестотворни микроби в обитаемите райони, епизоотии или горски пожари в степната и горската зона, да открива и унищожава отвратителните вредни гадини, останали от миналото на Земята, които по тайнствен начин отново и отново се появяваха от глухите кътчета на планетата.
      Борбата с пакостните форми на живот никога не се е прекратявала. На новите средства за изтребление микроорганизмите, насекомите и гъбичките отговаряха със зараждане на нови, устойчиви и срещу най-страшните химикали форми и родове. Едва след ЕРС — Ерата на разединения свят, хората се научили правилно да използуват силните антибиотици.
      «Щом Дис Кен е получил назначение в блатните патрули — мислеше си Дар Ветер, — той още съвсем млад ще стане сериозен работник.»
      Синът на Гром Орм, както и всички деца от Ерата на Пръстена, беше възпитан в училището на морския бряг в северната зона. Пак там той премина първите изследвания в психологическата станция на АПТ.
      При възлагане работа на младежи винаги се вземаше предвид психологическите особености на младостта с нейните пориви към далечното, с повишеното й чувство за отговорност.
      Грамадният вагон се носеше безшумно и плавно. Дар Ветер се изкачи на горния етаж с прозрачен покрив. Далече долу и встрани от Линията прелитаха сгради, канали, гори и планински върхове. На границата между земеделската и горската зона ослепително заблестя на слънцето с куполите си от «лунно» стъкло пояс от автоматични заводи. През стените на кристалните здания смътно се виждаха огромни машини.
      Мярна се паметник на Жин Кад, който разработил метод за евтино производство на изкуствена захар. По-нататък аркадата на Линията разсичаше горите в тропическата земеделска зона. Към необгледната далечина се простираха пояси и гъсталаци с разни отсенки на листака и кората, с различна форма и височина на дърветата. По тесните гладки пътища, разделящи отделните масиви, бавно пълзяха машини за прибиране на реколтата. Като паяжина бляскаха безброй жици. Някога символ на изобилие е било златистото житно поле. Но още в ЕСО — Ерата на световното обединяване, разбрали икономическата неизгодност на едногодишните култури, а с пренасянето на земеделието изключително в тропическата зона отпаднало поглъщащото много труд едногодишно отглеждане на тревисти и храстовидни растения. Дълголетните дървета, по-слабо изтощаващи почвата, устойчиви срещу неблагоприятни климатични условия, станали основни селскостопански растения още стотици години преди Ерата на Пръстена.
      Дървета — житни, дървовидно плодови, орехови, с хиляди сортове богати на белтъчини плодове, дървета, които дават по стотина килограма хранителна маса на корен. Колосални масиви от плодоносни горички в два пояса от стотици милиони хектари обхващаха планетата, истински пояс на Церера — митическа богиня на плодородието. Между тях се намираше горската екваториална зона — океан от тропически влажни гори, който снабдяваше планетата с дървесина — бяла, черна, виолетова, розова, златиста, сива с копринени оттенъци, твърда като кост и мека като ябълка, потъваща във вода, подобно камък, и лека, сякаш корк. Десетки видове смоли, по-евтини от синтетичните и същевременно с ценни технически лечебни свойства, се добиваха тук.
      Върховете на горските гиганти се издигаха до равнището на платното на Линията — сега от двете страни шумолеше зелено море. В тъмните му глъбини, посред уютни поляни, се гушеха къщи върху високи металически греди и грамадни паякообразни машини, които превръщаха осемдесетметровите стъбла в покорни камари от трупи и дъски.
      Вляво се показаха куполовидните върхове на знаменитите екваториални планини. На една от тях — Кения — се намираше уредбата за съобщения на Великия пръстен. Морето от гори остана наляво — отстъпи мястото си на каменисто плато. Встрани изникнаха кубически небесносини постройки.
      Влакът спря и Дар Ветер излезе на широк площад, павиран със зелено стъкло — гара Екватор. Край пешеходния мост, прехвърлен над тъмносивите плоски корони на атласките кедри, се извисяваше пирамида от бял порцеланоподобен аплит от река Луалаба. На отсечения й връх стоеше скулптура на човек с работен комбинезон от Ерата на разединения свят. В дясната си ръка той държеше чук, с лявата високо издигаше нагоре, към бледото екваториално небе, блестящо кълбо с четири израстъка на предавателни антени. Това беше паметник на създателите на първите изкуствени спътници на Земята, извършили тоя труден, изобретателски, героичен подвиг. Цялото тяло на човека, отметнал глава назад, като че ли за да изтласка кълбото към небето, изразяваше вдъхновено усилие. Това усилие му се предаваше и от фигурите на облечени със странни костюми хора, обкръжаващи пиедестала.
      Дар Ветер винаги с вълнение се вглеждаше в лицата на скулптурите на тоя паметник. Той знаеше, че хората, построили първите изкуствени спътници и излезли на прага на Космоса, са били руси, тоест същият удивителен народ, от който водеше своето родословие Дар Ветер. Народът, направил първите крачки и в изграждането на новото общество, и в завоюването на Космоса…
      И сега, както винаги, Дар Ветер се отправи към паметника, та още веднъж да погледа образите на древните герои, да потърси в тях сходството със съвременните хора и разликата от тях. Изпод сребърните пухкави клонки на южноафриканските лейкодендрони, които опасваха заслепяващата с отразеното слънце пирамида на паметника, изскочиха две стройни фигури, спряха се. Един от юношите стремително се впусна към Дар Ветер. Като обхвана с ръка масивното му рамо, той огледа познатите черти на твърдото лице: едрия нос, широката брадичка, веселата извивка на устните, която не беше в унисон с малко мрачния израз на очите със стоманен блясък под сключените гъсти вежди.
      Дар Ветер с одобрение погледна сина на знаменития човек, построил базата на планетната система на Центавър и ръководещ Съвета за астронавтика пета трилетка поред. Гром Орм не можеше да бъде на по-малко от сто и тридесет години, той беше три пъти по-възрастен от него.
      Дис Кен извика другаря си — юноша с тъмна коса.
      — Моят най-добър приятел Тор Ан, син на композитора Зиг Зор.
      — Ние заедно работим в блатата — продължаваше Дис, — искаме заедно да извършим нашите подвизи и по-нататък също да работим заедно.
      — Ти както преди ли се увличаш от кибернетиката на наследствеността? — запита Дар Ветер.
      — О, да! Тор ме запали още повече — той е музикант като баща си. Той и приятелката му… те мечтаят да работят в област, където музиката улеснява разбирането на развитието на живия организъм, тоест над изучаване симфонията на неговото изграждане.
      — Ти говориш някак неопределено — намръщи се Дар Ветер.
      — Още не мога… — смути се Дис. — Може би Тор ще го каже по-добре.
      Другият юноша поруменя, обаче издържа изпитателния поглед.
      — Дис искаше да каже за ритмите на механизма на наследствеността: живият организъм при развитието си от майчината клетка се надстроява с акорди от молекули. Първичната област, където музиката улеснява разбирането на развитие-на музикалната симфония (печатна грешка — вероятно: Първичната област, където музиката улеснява разбирането на развитие на музикалната симфония — бел.). С други думи, програмата, по която върви изграждането на организма от живи клетки, е музикална!
      — Така ли?… — пресилено се учуди Дар Ветер. — Но тогава и цялата еволюция на живата и неживата материя вие ще сведете до някаква гигантска симфония?
      — Планът и ритмиката на тая симфония са определени от основните физически закони. Трябва само да се разбере как е изградена програмата и откъде идва информирането на тоя музикално-кибернетически механизъм — потвърди Тор Ан с непобедимата увереност на младостта.
      — А това чие е?
      — На моя баща, Зиг Зор. Той неотдавна обнародва космическата тринадесета симфония във фа-миньор — цветна тоналност 4,750 мю.
      — Непременно ще я слушам! Аз обичам синия цвят… Но най-близките ваши планове са подвизите на Херкулес. Знаете ли какво е предвидено за вас?
      — Само първите шест.
      — Е, да, разбира се, другите шест се определят след изпълняването на първата половина — спомни си Дар Ветер.
      — Да разчистим и направим удобен за посещаване долния етаж на пещерата Кон-и-Гут в Средна Азия — започна Тор Ан.
      — Да прокараме път към езерото Ментал през острото било на хребета — допълни Дис Кен, — да възобновим горичката от стари житни дървета в Аржентина, да изясним причините за появата на големи октоподи край Тринидад…
      — И да ги изтребим!
      — Това е пето, а какво е шестото?
      Двамата юноши малко се объркаха.
      — У нас двамата са установени музикални способности — каза почервенял Дис Кен. — Възложено ни е да съберем материали за древните танци на остров Бали, да ги възстановим — музикално и хореографически.
      — Тоест да подберете изпълнителки и създадете ансамбъл? — разсмя се Дар Ветер.
      — Да — наведе глава Тор Ан.
      — Интересно поръчение! Но това е групово дело, както и пътят до езерото.
      — О, ние имаме добра група! Само че те искат да ви помолят да бъдете наш ръководител. Това би било така хубаво!
      Дар Ветер изрази съмнение в своите възможности относно шестата задача. Но момчетата, засияли и подскачащи от радост, го увериха, че «самият» Зиг Зор е обещал да ръководи нейното изпълнение.
      — След година и четири месеца ще си намеря работа в Средна Азия — заяви Дар Ветер, като с удоволствие се вглеждаше в радостните млади лица.
      — Колко е хубаво, че престанахте да завеждате станциите! — възкликна Дис Кен. — Аз и не мислех, че ще работя с такъв човек! — Юношата внезапно почервеня така, че неговото чело се покри със ситни мъниста пот, а Тор даже се отдръпна, готов да го укори.
      Дар Ветер побърза да се притече в помощ на сина на Гром Орм:
      — С много ли време разполагате?
      — О, не! Пуснаха ни за три часа — докарахме тук болен от треска от нашата блатна станция.
      — Виж ти, треската още се появява! Аз мислех…
      — Твърде рядко и само в блатата — припряно вметна Дис. — Ние сме именно за това!
      — Имаме още два часа. Да идем в града, сигурно ви се иска да разгледаме Дома на новото.
      — О, не! Ние бихме желали… да отговорите на наши въпроси — подготвили сме се. Това е така важно за избора на път…
      Дар Ветер се съгласи. И тримата се отправиха към Двореца за гости, в прохладните стаи на който полъхваше изкуствен морски вятър.
      Два часа по-късно друг вагон отнасяше Дар Ветер, уморено задрямал на дивана. Той се пробуди на спирката в градчето на химиците. Гигантска постройка във вид на звезда с десет стъклени лъча се извисяваше над голямо каменовъглено месторождение. Добиваните тук въглища се преработваха в лекарства, витамини, хормони, изкуствени коприни и кожи. Отпадъците отиваха за производство на захар. В един от лъчите на зданието от въглища се получаваха редки метали — германий и ванадий. Какво ли нямаше в скъпоценния черен минерал!
      На гарата дойде отдавнашен приятел на Дар Ветер, работещ тук като химик. Някога в индонезийска станция на плодосъбирачни машини в тропическия пояс имаше трима весели млади механици… Сега единият от тях е химик, ръководи лаборатория в грамаден завод, вторият си остана специалист по градинарство, създал нов начин за опрашване, а третият — третият е той, Дар Ветер, който сега отново се връщаше към лоното на Земята, дори още по-дълбоко — в нейните недра. Другарите успяха да се видят за не повече от десет минути, но и такова свиждане беше много по-приятно от срещите по екраните на ТВФ.
      По-нататъшният път се оказа къс. Завеждащият въздушната линия по паралела се отнесе благосклонно към увещанията — прояви общата доброжелателност на хората от Епохата на Пръстена. Дар Ветер прелетя над океана и се озова при западния клон от Линията, южно от седемнадесетото разклонение, което завършваше на океанския бряг, а след това се прехвърли в глисьор.
      Високите планини идваха почти до брега. Върху наклоненото подножие на скатовете се нижеха тераси от бял камък, които задържаха ронливата почва, засадена с върволици южни борове и видрингтонии, редуващи в паралелни алеи своите бронзови и синкавозелени корони. По-нагоре между голи скали зееха тъмни клисури, в дълбочината на които се разбиваха на воден прах шумни водопади. По терасите като рядка верига се бяха проточили боядисани в оранжево и ослепително жълто къщички с гълъбови покриви.
      Далеч в морето се издаваше изкуствена плитчина, завършваща с блъскана от вълните кула. Тя стоеше до континенталния склон, който стръмно се спускаше в океана на дълбочина около километър. Под нея отвесно надолу отиваше огромна шахта — много дебела циментова тръба, за да оказва отпор на налягането на дълбоките води. На дъното тръбата потъваше във върха на подводна планина, състояща се от почти чист рутил — титанов окис. Всички процеси на рудната обработка се извършваха долу, под водата в планините. На повърхността се изкачваха само едри блокчета чист титан и утайката от минерални отпадъци, която се разпръсваше далеч наоколо. Тия жълти мътни вълни разлюшкаха глисьора пред кея — откъм южната страна на кулата. Дар Ветер улучи подходящ момент и рипна върху мократа от пръските площадка. Той се изкачи в оградената галерия, където се бяха събрали, за да посрещнат новия си другар, няколко души, свободни от дежурство. Работниците от този рудник, който Дар Ветер си представяше напълно уединен, не изглеждаха мрачни отшелници, каквито той под влияние на собственото си настроение очакваше да види тук. Приветствуваха го весели лица, малко уморени от суровата работа. Петима мъже, три жени — тук работеха и жени…
      Изминаха десет дни и Дар Ветер свикна с новата работа.
      Тук имаше собствена енергетична база — в дълбочината на стари рудници в континента бяха скрити уредби за добиване на ядрена енергия от тип Е или, както се е наричал в старо време, втори тип, който не даваше твърди остатъчни излъчвания и по тая причина беше удобен за местните инсталации.
      Извънредно сложен комплекс от машини се придвижваше в каменната утроба на подводната планина и потъваше в крехкия чернокафяв минерал. Най-трудно се работеше в долния етаж на агрегата, където автоматизирано ставаше изкопаването и раздробяването на скалната маса. В машината постъпваха сигнали от намиращия се горе централен пост, в който се обобщаваха наблюденията върху хода на режещите и раздробяващи устройства, върху изменящата се твърдост и жилавина на изкопаемото и сведенията от шахтите за мокро обогатяване. В зависимост от изменящото се съдържание на метал се увеличаваше или намаляваше скоростта на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Цялата проверочно-наблюдателна дейност на механиците не можеше да се предаде на кибернетични машини-роботи поради ограничеността на защитеното от морето място.
      Дар Ветер стана механик при долния агрегат. Заредиха се ежедневни дежурства в полутъмните, претъпкани с циферблати, камери, където помпата на климатичната инсталация едва се справяше с подтискащата жега, засилена от повишеното налягане поради неизбежното проникване на сгъстен въздух.
      Дар Ветер и младият му помощник се измъкнаха горе, дълго стояха на терасата и вдишваха чист въздух, после отиваха да се къпят, ядяха и се прибираха в своите стаи в една от горните къщички. Ветер се опитваше да възобнови заниманията си в областта на новия, кохлеарен раздел на математиката. Струваше му се, че е забравил своето предишно общуване с Космоса. Както всички работници от титановия рудник, той с особена радост изпращаше поредния сал с грижливо подредени блокчета титан. След скъсването на полярните фронтове бурите по планетата бяха отслабнали значително и много морски превози на товари се извършваха с теглени от влекачи или самоходни салове. Когато персоналът на рудника се смени, Дар Ветер остана долу заедно с двама други ентусиасти.
      Нищо не трае вечно в тоя свят — работата в рудника бе спряна за пореден ремонт на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Тогава Дар Ветер проникна за пръв път в забоя пред щита, където само специален скафандър спасяваше от жегата и повишеното налягане, а също и от внезапните струи отровен газ, които се изтръгваха из пукнатините. Под ослепителното осветление кафявите рутилови стени блестяха със своя особен елмазен блясък и се преливаха в червени пламъци, сякаш погледи на яростни очи, скрити в минерала. В забоя цареше необикновена тишина. Искровото електрохидравлично длето и огромните дискове — излъчватели на ултракъси вълни — за пръв път от много месеци насам бяха замрели неподвижно. Под тях сновяха геофизиците, току-що пристигнали, за да се възползуват от случая да проверят контурите на залежа.
      Горе бяха настъпили тихите горещи дни на южната есен. Дар Ветер навлезе в планината. Той почувствува необикновено остро величието на каменната маса, която в течение на хилядолетия неподвижно се издига тук пред морето и небето. Шумоляха сухите треви, отдолу едва се чуваше плясъкът на прибоя. Умореното тяло искаше покой, но мозъкът жадно улавяше впечатленията от света, обновени след дългата, трудна работа в подземието.
      И бившият завеждащ външните станции, като поемаше мириса на нагретите скали и пустинните треви, повярва, че му предстоят още много хубави неща — толкова повече, колкото по-добър и силен бъде самият той.
      Дойде му наум древната мъдрост:
 
«Посееш ли постъпка, ще пожънеш навик.
Посееш ли навик, ще пожънеш характер.
Посееш ли характер, ще пожънеш съдба».
 
      Да, най-трудната борба на човека е борбата с егоизма! Той може да бъде победен не със сантиментални правила и красив, но безпомощен морал, а с диалектическото разбиране, че е не плод на някакви сили на злото, а естествен инстинкт за самосъхранение у първобитните хора, играл твърде голяма роля в техния див живот. Ето защо в ярките, силни индивидуалисти нерядко е силен и егоизмът, а той трудно се побеждава. Но такава победа е необходимост, може би най-важната в съвременното общество. Затова се отделят толкова сили и време за възпитанието и така грижливо се изучава структурата на наследствеността у всекиго. В огромното смешение на раси и народи, довело до единното семейство на планетата, внезапно някъде из дълбините на наследствеността се проявяват най-неочаквани черти от характера на далечните прадеди. Случват се поразителни отклонения от психиката, получени още във времето на много големите бедствия през Ерата на разединения свят. Поради непредпазливостта в опитите и използуването на ядрената енергия тогава били нанесени повреди върху наследствеността на грамаден брой хора…
      И Дар Ветер имаше дълго родословие, но то сега не интересува никого. Изучаването на прадедите е заменено с непосредствен анализ на структурата на наследствения механизъм, анализ много важен в наши дни, при борбата за продължителен живот. От Ерата на общия труд ние сме започнали да живеем до сто и седемдесет години, а понастоящем се изяснява, че и триста не са предел…
      Шум от камъни принуди Дар Ветер да прекъсне своите сложни и неясни размишления, да се опомни. Отгоре по долината се спускаха двама души: операторката от секцията за електротопене — стеснителна, мълчалива жена, и дребният пъргав инженер от външната служба. И двамата, почервенели от бързото ходене, поздравиха Дар Ветер. Искаха да минат покрай него, но той ги спря.
      — Отдавна се каня да ви помоля — обърна се той към операторката — да ми изпълните тринадесетата космическа симфония във фа-миньор в синьо. Вие много сте ни свирили, а нея нито веднъж.
      — Имате предвид космическата на Зиг Зор? — попита жената и в отговор на утвърдителния жест на Дар Ветер се разсмя. — Малко са хората на планетата, които биха могли да изпълнят тази творба… Слънчевият роял с тройна клавиатура е беден, а преработка засега няма… и едва ли ще има. Но защо да не я поискате от Дома за висша музика — да прослушате запис? Нашият приемник е универсален и достатъчно мощен.
      — Не зная как се прави това — измънка Дар Ветер. — Досега не съм…
      — Аз ще я поискам довечера! — обеща на Дар Ветер музикантката и като подаде ръка на спътника си, продължи надолу.
      През остатъка от деня Дар Ветер не можеше да се отърве от чувството, че ще се случи нещо важно. Със странно нетърпение той очакваше единадесет часа — времето, което Домът за висша музика определи за предаване на симфонията.
      Операторката от секцията за електротопене пое ролята на разпределителка — настани Дар Ветер и другите любители пред фокуса на полусферичния екран в музикалната зала, срещу сребърната решетка на звукоусилвателя. Тя изгаси светлината, като обясни, че инак ще бъде трудно да се следи цветната част на симфонията, която може да се изпълнява само в специално обзаведена зала и тук по неволя е ограничена от вътрешното пространство на екрана.
      В мрака едва-едва трепкаше само слабата светлина на екрана и се чуваше глухият постоянен шум на морето, идващ отвън. Някъде в невероятна далечина възникна нисък, но плътен звук. Той се усилваше, разтърсваше залата и сърцата на слушателите. Изведнъж падна, изостри се, раздроби се и се разсипа на милиони кристални отломъци. В тъмнината заблещукаха мънички оранжеви искрици. Това беше като удара на онази първична мълния, която преди милиони векове е свързала простите въглеродни съединения на Земята в по-сложни молекули, станали основа на органичната материя и живота,
      Нахлу вълна от тревожни и нестройни звуци, хилядогласен хор на волята, тъгата и отчаянието, в допълнение към които се мятаха и гаснеха пурпурночервени пламъци.
      Краткотрайните, рязко вибриращи ноти очертаха кръгов ред и нависоко се издигна разлята спирала от сива светлина. Внезапно хорът бе прорязан от горди и звънки ноти с продължително времетраене. Те бяха пълни със стремителна сила.
      Ярките линии на сини огнени стрели, летящи в мрака около спиралата и потъващи в безмълвието, пронизаха неясните алени контури на пространството.
      Тъмнина и мълчание — така завърши първата част на симфонията.
      Преди леко зашеметените слушатели да успеят да произнесат и дума, музиката се възобнови. Широки потоци от могъщи звукове, придружени от разноцветни ослепителни преливания на светлини, падаха надолу, понижаваха се и отслабваха. В меланхоличния ритъм помръкваха сияещите пламъци. Отново нещо поривисто затрептя в тях и те пак започнаха ритмично танцуващото изкачване.
      Потресеният Дар Ветер долови в сините звуци стремеж към усложняващи се ритми и форми и помисли, че не е възможно по-добре да се отрази първобитната борба на живота с ентропията… «Така, така, така! Ето ги първите вълни на най-сложната организация на материята!»
      Сините стрели се събраха в хоро от геометрични фигури, кристални форми и решетки, които се усложняваха в съответствие със съчетанията от миньорни съзвучия, разсипваха се и отново се съединяваха и внезапно се разтвориха в сивия здрач.