Великое Кольцо - Мъглявината Андромеда

      Третата част на симфонията започна с отмерен поход на басови ноти, в такт с които се запалваха и гаснеха отиващи в бездната на безкрайността и времето сини фенери. Приливът на величествено и страшно звучащите басове се усилваше и ритъмът им се ускоряваше — преминаваше в отривиста, тежка мелодия. Сините пламъци наподобяваха цветя, превиващи се на тънки огнени стъбълца. Те клюмваха печално под наплива на ниските, тръбящи ноти и угасваха някъде далеч. Но редиците от светлинки ставаха все по-гъсти, а техните стъбълца — по-дебели. Ето, две огнени ивици очертаха навлизащия в безмерна чернота път и звънките гласове на живота заплуваха в необятността на Вселената, като съгряваха с топлината си мрачното равнодушие на движещата се материя. Тъмният път ставаше река, гигантски поток от син огън, в който подобно на все по-усложняващи се шарки за миг се явяваха проблясъци на разноцветни светлини.
      Висшите съчетания от закръглени плавни линии и сферичните повърхности пораждаха също такава красота, както и напрегнатите многостепенни акорди, след които стремително нарастваше сложността на звънката мелодия, разгъваща се все по-силно и по-силно…
      Главата на Дар Ветер се замая. Той вече не можеше да следи всички отсенки на музиката и светлината, а долавяше само общите контури на исполинския замисъл. Океан от високи, кристално чисти ноти се плискаше със сияещ, необикновено могъщ, радостен син цвят. Тонът на звуците непрекъснато се повишаваше. Самата мелодия се превърна в буйно извиваща се, възходяща спирала и изведнъж се прекъсна в ослепително избухване на огън.
      Симфонията свърши и Дар Ветер разбра какво му е липсвало през всичките тия дълги месеци. Необходима му е работа, по-близка до Космоса, до неуморно разгъващата се спирала на човешкия устрем към бъдещето. От музикалната зала той тръгна веднага към стаята за разговори и повика централната станция за разпределяне на работата в северната обитаема зона. Младият информатор, който бе изпратил Дар Ветер тук, в рудника, го позна и се зарадва:
      — Тая сутрин ви търсиха от Съвета за астронавтика, обаче не успях да установя връзка. Ей сега ще ви свържа.
      Екранът потъмня и пак светна, на него се показа Мир Ом — най-възрастният от четиримата секретари на Съвета. Той изглеждаше много сериозен и както се стори на Дар Ветер, тъжен.
      — Голямо нещастие! Загина спътник 57. Съветът ви вика за изпълнение на крайно трудна работа. Пращам за вас йонен планетолет. Бъдете готов!
      Дар Ветер застина смаян пред угасналия екран.

ГЛАВА ОСМА
ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЛНИ

      По широкия балкон на обсерваторията свободно се разхождаше вятърът. Той донасяше през морето от Африка миризмите на цъфтящите растения в горещата страна, които будеха в душата тревожни стремежи. Мвен Мас никак не можеше да дойде до ясното, твърдо, лишено от съмнения състояние, каквото беше нужно в навечерието на отговорния опит. Рен Боз съобщи от Тибет, че реконструкцията на Кор Юловата уредба е приключена. Четиримата наблюдатели от спътник 57 охотно се съгласиха да рискуват живота си, стига само да помогнат в опита, подобен на който отдавна вече не бе провеждан на планетата.
      Но експериментът се организираше без разрешението на Съвета, без широко предварително обсъждане на всички възможности и това придаваше на цялата работа оттенък на страхлива потайност, така несвойствена за съвременните хора.
      Великата цел, поставена от тях, като че ли оправдава всички тези мерки, ала… би трябвало душата да бъде съвършено чиста! Възникваше древният човешки конфликт между целта и средствата за нейното осъществяване. Опитът на хиляди поколения учи, че е необходимо умение точно да се определи границата, както прави това в абстрактните въпроси на математиката репагулярното изчисление. Как да се постигне такова изчисление в интуицията и морала?…
      На африканеца не даваше покой историята на Бет Лон. Преди тридесет и две години един от знаменитите математици на Земята — Бет Лон — открива, че някои признаци на отместване при взаимодействието на мощните силови полета може да бъдат обяснени със съществуването на паралелните измерения. Той организира серия интересни опити с изчезване на предмети. Академията на върховете на знанието намира грешка в неговите схващания и дава принципиално друго обяснение на наблюдаваните явления. Бет Лон е могъщ ум, хипертрофиран за сметка на слабо развити морални устои. Силен и егоистичен човек, той решава да продължи опитите в същата насока. За да получи решаващи доказателства, привлича млади доброволци, готови за какъвто и да е подвиг, стига само да допринесат нещо за обогатяване на знанието. Хората в опитите на Бет Лон изчезват безследно, както и предметите, и нито един не съобщава за себе си «от отвъдната страна» на другото измерение, както се надявал жестокият математик. Когато Бет Лон отправя в «небитието» — по-точно, просто унищожава — група от дванадесет души, той бива предаден на съд. Там твърди, че хората странствуват живи в другото измерение и съумява да докаже, че е действувал само със съгласието на своите жертви. Осъден на изгнание, прекарва десет години на Меркурий, а после се уединява на Острова на забравата.
      Историята на Бет Лон според Мвен Мас приличаше на неговата. Там също е бил забранен тайният опит, проведен по отхвърлени от науката мотиви, и това сходство никак не се харесваше на Мвен Мас.
      Вдругиден е следващото предаване по Пръстена, подир което той ще бъде свободен в продължение на осем дни — за опита.
      Мвен Мас отметна назад глава. Звездите му се сториха особено ярки и близки. Много от тях той знаеше по древните им имена като стари приятели. Пък и нима те не бяха отколешни приятели на човека, насочващи неговите пътища, възвишаващи неговите мисли, ободряващи мечтите му!
      Неярката звездичка, клоняща към северния хоризонт, е Полярната, тоест Гама от Цефей. В Ерата на разединения свят тя е била в Малката мечка, но въртенето на крайната част на Галактиката заедно със Слънчевата система става по посока към Цефей. Разпрострелият се горе, в Млечния път, Лебед, едно от най-интересните съзвездия на северното небе, вече се е устремил на юг със своята дълга шия. В нея гори красавицата двойна звезда, наречена от древните араби Албирео. Всъщност там има три звезди: Албирео I, двойна, и Албирео II — далечна, огромна лазурна звезда с голяма планетна система. Тя е почти на същото разстояние от нас, както и гигантското светило в опашката на Лебед Денеб — бяла звезда със светимост четири хиляди и осемстотин наши слънца. В миналото предаване нашият верен приятел 61 от Лебед бе уловил съобщение от Албирео II — предупреждение, получено четиристотин години след изпращането, обаче извънредно интересно. Знаменитият космически изследовател Албирео II, чието име се предаваше посредством земни звуци като Влихх оз Ддиз, загинал в района на съзвездието Лира при среща с най-страшната опасност в Космоса — звездата Оокр. Земните учени отнасяха тия звезди към клас Е, наречен така в чест на най-великия физик от древността Айнщайн, предусетил съществуването на такива звезди (Айнщайн — на немски Einstein — б.пр.). Макар че впоследствие това дълго се оспорвало, бил установен даже предел на масата на звездата, известен под названието предел на Чандрасекар. Ала тоя древен астрофизик изхождал в своите изчисления само от елементарната механика на притеглянето и общата термодинамика, без да вземе предвид сложната електромагнитна структура на гигантските и свръхгигантски звезди. Обаче именно електромагнитните сили обуславят съществуването на звездите Е, които съперничат по размери на червените гиганти от клас М — такива като Антарес или Бетелгейзе, но се отличават с по-голяма плътност, приблизително равна на плътността на Слънцето. Исполинската сила на притеглянето на такава звезда спира нейното излъчване — не позволява на светлината да я напуска и отлита в пространството. Безкрайно дълго съществуват тия невъобразимо грамадни неопознати маси, като поглъщат скрито в инертния си океан всичко, до което стигат гибелните пипала на тяхната гравитация. В древноиндийската религиозна митология «нощи на Брама» се наричат периодите на бездеен покой на върховното божество, сменявани според верските представи на някогашните хора от «дни», тоест периоди на творчество. Това действително наподобява продължителното струпване на материя, по-късно завършващо с нагряване на повърхността на звездата до клас О-нулево — до сто хиляди градуса, макар че няма никакво отношение към божеството. В края на краищата се е получило колосално избухване, което разхвърляло в пространството нови звезди с нови планети. Така нявга избухнала Ракообразната мъглявина, достигаща сега диаметър петдесет билиона километра. Тая експлозия е била равна по сила на едновременното експлодиране на един квадрилион смъртоносни водородни бомби от ЕРС.
      Съвсем тъмните звезди Е се налучкваха в пространството само по притеглянето и неизбежна бе гибелта на звездолет, прокарал своя курс близо до такова чудовище. Невидимите инфрачервени звезди от спектралния клас Т също представляваха опасност по пътя на корабите, както и тъмните облаци от едри частици или напълно изстинали тела от клас ТТ.
      Мвен Мас отново се убеди, че създаването на Великия пръстен, свързал населените с разумни същества светове, е най-голямата революция за Земята и съответно за всяка обитаема планета. Преди всичко това е побеждаване времето, краткотрайността на живота, която и на нас, и на другите братя по мисъл не позволява проникване в отдалечените глъбини на пространството. Изпращането на съобщение по Пръстена е изпращане в бъдещето, понеже мисълта на човека, превърната в такава форма на енергия, ще продължава да пронизва пространството, докато не стигне и в най-отдалечените му области. Възможността да се изследват много далечните звезди стана реална, това е само въпрос на време. Неотдавна получихме съобщение от грамадната, ала извънредно далечна звезда, наричана Гама от Лебед. До нея има две хиляди и осемстотин парсека и съобщението се е движило повече от девет хиляди години, но то е разбираемо за нас, пък и близките по характер на мисленето членове на Пръстена са могли да го дешифрират. Съвсем друго би било, ако съобщението идваше от кълбовидните звездни системи и струпвания, които са по-древни от нашите плоски системи.
      Същото е и с центъра на Галактиката — в тоя звезден облак има колосална зона на живот върху милиони планетни системи, непознаващи нощния мрак, осветявани от излъчването на галактическия център. Оттам са получени непонятни съобщения — картини на сложни, неизразими с нашите понятия структури. Академията на върховете на знанието вече осемстотин години нищо не може да дешифрира. А може би… — от внезапната мисъл дъхът на африканеца спря — от близките планетни системи, членове на Пръстена, идват съобщения за в ъ т р е ш н и я живот на всяка от населените планети — за науката, техниката, произведенията на изкуството, докато далечните древни светове на Галактиката показват в ъ н ш н о т о, космическото движение на своята наука и живот. Как се преустройват планетните системи? «Измитат се» от пространството пречещите на звездолетите метеорити и заедно с неудобните за живот студени външни планети се смъкват върху централното светило. По тоя начин неговото излъчване се удължава или се повишава температурата на затопляне на техните слънца. Може би се преустройват и съседните планетни системи, където се създават най-добри условия за живот на гигантски цивилизации.
      Мвен Мас се свърза с хранилището на паметни записи на Великия пръстен и набра шифъра на едно от далечните съобщения. По екрана бавно заплуваха странни картини, дошли на Земята от кълбовидния звезден куп Омега от Центавър. Той беше вторият от най-близките до Слънчевата система и отстоеше само на шест хиляди и осемстотин парсека. Двадесет и две хиляди години светлината на неговите ярки звезди е пронизвала пространството на Вселената, за да стигне до очите на земния човек.
      Плътна синя мъгла се разстилаше на равни слоеве, прободени от вертикални черни цилиндри, които се въртяха доста бърже. От време на време контурите на цилиндрите едва доловимо се свиваха, ставаха подобни на ниски конуси, съединени в основите. Тогава слоевете синя мъгла се разкъсваха на резки огнени сърпове, бясно въртящи се около осите на конусите, чернотата изчезваше някъде нагоре, израстваха грандиозни ослепително бели колони, а иззад тях като полегати кулиси се подаваха ръбести остриета със зелен цвят.
      Мвен Мас търкаше чело в усилията си да схване поне нещо, поддаващо се на осмисляне.
      Върху екрана ръбестите остриета се увиха подобно на спирали около белите колони и изведнъж се разсипаха в поток от металично бляскащи кълба, които оформиха широк пръстеновиден пояс. Той започна да расте на ширина и височина.
      Мвен Мас се усмихна, изключи записа и се върна към предишните си размишления.
      «Поради липса на населени светове, или по-точно на връзка с тях във високите ширини на Галактиката, ние, земните жители, още не можем да се измъкнем из нашата затъмнена екваториална ивица от Галактиката. Не можем да се издигнем над космическия прах, в който са потънали нашата звезда — Слънцето — и неговите съседи. Ето защо ни е по-трудно, отколкото на другите, да опознаваме Вселената…»
      Мвен Мас погледна към хоризонта, там, където по-долу от Голямата мечка, под Ловджийските кучета, лежеше съзвездието Косите на Вероника. Това беше «северният» полюс на Галактиката. Именно в тая посока се откриваше цялата шир на извънгалактическото пространство, също така, както и в противоположната точка на небето — в съзвездието Скулптор, недалеч от известната звезда Фомалхаут, при южния полюс на галактическата система. В крайната област, гдето се намира Слънцето, дебелината на клоновете от спиралния диск на Галактиката е всичко около шестстотин парсека. Перпендикулярно към плоскостта на екватора на Галактиката можеше да се преминат триста-четиристотин парсека, за да се излезе над равнището на гигантското й звездно колело. Тоя път, непреодолим за звездолет, не беше пречка за предаванията по Пръстена. Обаче засега нито една планета на която и да е от звездите, разположени в тия области, още не се беше включила в Пръстена…
      Вечните загадки ще изчезнат, ако човекът успее да извърши най-великата от научните революции — ако победи времето, научи се да превъзмогва всяко пространство в какъвто иска срок и стъпи с крак на властелин върху необятните простори на Космоса. Тогава не само нашата Галактика, но и другите звездни острови ще бъдат за нас не по-далеч, отколкото малките островчета в Средиземно море, което се плиска сега долу в нощния мрак. В това е оправданието на отчаяния опит, замислен от Рен Боз и осъществяван от него. Мвен Мас, завеждащия външните станции на Земята. Ако биха могли по-добре да обосноват организирането на опита, за да получат разрешение от Съвета…
      Оранжевите светлини на Спиралната линия се смениха с бели: два часа през нощта — време на усилване превозите. Мвен Мас си спомни, че утре е Празникът на пламтящите чаши, на който го канеше Чара Нанди. Завеждащият външните станции не можеше да забрави запознаването на морския бряг с тая червенобронзова девойка с изящна гъвкавост на движенията. Тя беше като цвете на искреността и силните пориви, рядко в епохата на добре дисциплинираните чувства.
      Мвен Мас се върна в своя кабинет, повика Института за Метагалактиката, който работеше нощем, и помоли да му изпратят за следващата нощ стереофилми на няколко галактики. Щом получи съгласие, той се изкачи на покрива. Тук се намираше неговият апарат за далечни скокове. Мвен Мас обичаше тоя непопулярен спорт и бе достигнал голямо майсторство. Като затегна ремъците от балона с хелий около тялото си, африканецът със силен и плавен скок се издигна във въздуха, включил пропелера за тяга, който работеше с лек акумулатор. Мвен Мас описа дъга, към шестстотин метра дълга, кацна върху терасата на Дома за хранене и отново излетя. С пет скока се добра до малка градина под стръмния склон на варовиков хълм, свали апарата на алуминиевата кула и се спусна по пръта на земята, при своята постелка до огромен платан. Под шумоленето на листата на могъщото дърво той заспа.
      Празникът на пламтящите чаши бе получил своето название от известното стихотворение на поета-историк Зан Сен, описал древноиндийския обичай да се избират най-красивите жени, които поднасяли на тръгващите към подвизи герои бойни мечове и чаши с горяща в тях ароматна смола. Тия мечове и чаши отдавна излезли от употреба, останали само като символ на подвиг. А броят на подвизите безмерно се увеличил сред смелото, пълно с енергия население на планетата. Огромната работоспособност в миналото, известна само у особено издръжливи хора, наричани гении, напълно зависела от физическата здравина на тялото и от изобилието на хормони-стимулатори. Грижата за физическата сила в продължение на хилядолетия беше направила обикновения човек от планетата подобен на античните герои — ненаситен в подвизите, любовта и познанието.
      Празникът на пламтящите чаши бе станал пролетен празник на жените. Всяка година през четвъртия месец след зимния слънцеврат, тоест по старому през април, най-прелестните жени на Земята показваха майсторството си в танците, песните, гимнастическите упражнения. Тънките отсенки в красотата на различните раси, които се проявяваха сред смесеното население на планетата, блестяха тук в неизчерпаемо разнообразие като скъпоценни камъни и доставяха безкрайна радост на зрителите — от уморените в търпелив труд учени и инженери до вдъхновените художници или още съвсем младите ученици в трети цикъл.
      Не по-малко красив беше есенният мъжки празник на Херкулес, който се провеждаше през деветия месец. Навлезлите в зрелост юноши даваха отчет за извършените от тях Херкулесови подвизи. Впоследствие се утвърди като обичай в тия дни да се прави всенароден преглед на извършените през годината забележителни дела и постижения. Празникът стана общ — мъжки и женски — и се раздели на три дни, посветени на Прекрасната полезност, Висшето изкуство, Научната смелост и фантазия. Някога и Мвен Мас бе признат за герой на първия и третия ден…
      Мвен Мас се появи в гигантската Слънчева зала на Тиренския стадион тъкмо когато на сцената излизаше Веда. Той намери сектора, гдето седяха Евда Нал и Чара Нанди, и застана под сянката на аркадата, заслушан в ниския глас на историчката. С бяла рокля, високо вдигнала светлокосата си глава и обърнала лице към горните галерии на залата, тя пееше нещо радостно. Веда се стори на африканеца въплъщение на самата пролет.
      Всеки зрител натискаше един от четирите разположени пред него бутони. Пламващите в тавана на залата златни, сини, изумрудни или червени светлини показваха оценката му за артиста и заменяха шумните аплодисменти от старо време.
      Веда свърши песента и бе наградена с пъстро сияние от златни и сини светлини, сред които се изгубиха малкото зелени. Поруменяла от вълнение, тя се присъедини към приятелките си. Тогава при тях дойде и Мвен Мас. Посрещнаха го любезно.
      Африканецът се оглеждаше — търсеше с поглед своя учител и предшественик, ала Дар Ветер никъде не се виждаше.
      — Къде сте скрили Дар Ветер? — шеговито се обърна Мвен Мас към трите жени.
      — А вие къде сте дянали Рен Боз? — отвърна Евда Нал и африканецът побърза да отбегне проницателните й очи.
      — Ветер се рови под Южна Америка, добива титан — каза по-милосърдната Веда Конг и нещо трепна в нейния глас.
      Чара Нанди притегли към себе си красивата историчка и притисна буза до нейната. Лицата на двете жени, толкова различни, си приличаха по обединяващата ги кротка нежност.
      Веждите на Чара, прави и ниски под широкото чело, наподобяваха контури на рееща се птица и хармонираха с дългия разрез на очите. У Веда те се издигаха нагоре.
      «Птицата е замахнала с криле…» — помисли си африканецът.
      Чара погледна часовника в купола на залата и се изправи.
      Облеклото й порази африканеца. Върху гладките рамене на девойката лежеше платинена верижка, която оставяше шията открита. Под ключиците верижката се закопчаваше с леко светещ червен турмалин.
      Гърдите, подобни на широки обърнати чаши, издялани с изумително точен резец, бяха почти открити. Между тях от закопчалката към колана минаваше ивичка тъмновиолетова тъкан. Също такива ивички вървяха през средата на всяка гръд, издърпвани назад от верижката, съединена на оголения гръб. Бял, осеян с черни звезди колан с платинена тока във вид на лунен сърп обхващаше много тънката талия на девойката. Към колана се прикрепваше дълга пола от тежка бяла коприна, също украсена с черни звезди. Нямаше никакви скъпоценности освен проблясващите токи върху малките черни обувки.
      — Скоро ще дойде моят ред — спокойно каза Чара и тръгна към аркаддата на прохода, придружавана от шепот и пълни с възхищение погледи…
      На сцената се появи гимнастичка — девойка с великолепно телосложение на не повече от осемнадесет години. Под речитатива на музиката, озарена от златиста светлина, тя направи стремителни фигурни скокове и извивания, като застиваше в немислимо равновесие в моментите на напевни и провлечени преходи в мелодията. Зрителите одобриха изпълнението с твърде голям брой златни светлини. Мвен Мас помисли, че на Чара Нанди не ще бъде лесно да играе след такъв успех. Огледа с тревога безликото множество отсреща и изведнъж забеляза художника Карт Сан. Той го поздрави с усмивка, която му се стори неуместна — кой друг, ако не художникът, нарисувал Чара в картината «Дъщерята на Средиземно море», трябваше да се вълнува за съдбата на нейния номер?
      Тъкмо когато африканецът реши да отиде веднага след танца на Чара види картината, светлините горе угаснаха. Прозрачният под от органично стъкло пламна с малиновия цвят на нажежен чугун. Изпод долните козирки на сцената заструиха потоци от червени светлини. Те се мятаха и връхлитаха, като се съчетаваха с ясния ритъм на мелодията в пронизващото пеене на цигулките и ниския звън на медните струни. Малко зашеметен от стремителността и силата на музиката, Мвен Мас не веднага забеляза как в центъра на пламенеещия под се появи Чара, която започна танца в такова темпо, че зрителите стаиха дъх.
      Мвен Мас се ужаси — какво ли ще стане, ако музиката наложи още по-бързо темпо? Танцуваха не само краката, не само ръцете — цялото тяло на девойката откликваше на огнената музика с не по-малко жаркото дихание на живота. Африканецът си помисли, че ако древните жени на Индия са били такива като Чара, прав е поетът, който ги е сравнил с пламтящи чаши и така е дал наименование на женския празник.
      Червеникавият загар на Чара в отблясъците от сцената и пода придоби ярък меден оттенък. Сърцето на Мвен Мас неудържимо затуптя. Тоя цвят на кожата той бе видял у хората от приказната планета на Епсилон от Тукан. Тогава се убеди, че може да съществува такова одухотворено тяло, способно със своите движения, с неуловими нюанси на прекрасните си форми да изрази най-дълбоките отсенки на чувствата, фантазията, страстта, молбата за щастие…
      Мвен Мас, изцяло устремен към недостъпната далечина, отстояща на деветдесет парсека, разбра едва сега, че в необятното разнообразие от красиви същества на Земята може да се срещнат цветя, също така прелестни, както грижливо лелеяното в него видение от далечната планета. Но стремежът му към неосъществимата мечта не можеше да изчезне толкова бърже. Чара, приела облика на червенокожата дъщеря на Епсилон от Тукан, затвърди това решение на завеждащия външните станции.
      Евда Нал и Веда Конг — сами отлични танцьорки, за пръв път виждаха танц на Чара и бяха потресени. Веда, в която говореше антроположката и историчката на древните раси, реши, че в далечното минало жените от Гондвана, в южните страни, са били всякога повече от мъжете, които загивали в схватки с грамадния брой опасни зверове. По-късно, когато в многолюдните страни на Юга се образували Деспотичните държави на древния Изток, мъжете масово гинели в постоянните войни, често предизвикани от религиозен фанатизъм или случайни прищевки на деспотите. Дъщерите на Юга водели труден живот, в който се създавало тяхното съвършенство. На Север, при рядкото население и бедната природа, не съществувал държавният деспотизъм на Тъмните векове. Там се запазвали повече мъже, жените се ценели по-високо и живеели с по-голямо достойнство.
      Веда следеше всеки жест на Чара и си мислеше, че в нейните движения има удивителна двойнственост: те едновременно са нежни и хищни. Нежността иде от плавността им и невероятната гъвкавост на тялото, а впечатлението за хищност — от резките преходи, извивания и внезапни спирания, които стават с почти неуловимата бързина на хищен звяр. Тая лисича гъвкавост е получена от тъмнокожите дъщери на Гондвана в хилядолетната тежка борба за съществувание. Но как хармонично се съчетаваше тя в Чара с твърдите и дребни критско-елински черти на лицето! В краткото забавяне на адажиото се вплетоха зачестяващи дисонансни звуци от някакви ударни инструменти. Стремителният ритъм на подемите и спаданията на човешките чувства в танца се изразяваше с редуването на наситени движения и почти пълното им прекратяване, когато танцьорката застиваше неподвижно като изваяние. Събуждане на дремещи чувства, бурно пламване, безсилно клюмване, гибел и ново възраждане, пак бурно и неизпитвано, живот, скован в борещ се с неповратимия пристъп на времето, с ясната и неумолима определеност на дълга и съдбата. Евда Нал почувствува колко близка й е психологическата основа на танца, как бузите й се покриват с руменина и дишането й се ускорява… Мвен Мас не знаеше, че балетната сюита е създадена от композитора специално за Чара Нанди, обаче престана да се бои от ураганното темпо, защото виждаше колко лесно тя се справя с него. Червени вълни светлина обгръщаха нейното тяло, заливаха с алени пръски силните крака, потъваха в тъмните извивки на кадифето и розовееха като зора по бялата коприна. Отметнатите й назад ръце бавно замираха над главата. И изведнъж без всякакъв финал се прекъсна буйното звучене на повишаващите се ноти, секнаха и угаснаха червените пламъци. От високия купол на залата плисна обикновена светлина. Уморената девойка наклони глава и нейната гъста коса закри лицето й. Подир хилядите златни пламвания се чу глух шум. Зрителите оказваха на Чара висшата почест на артиста — благодаряха й изправени, вдигнаха и ръце със сложени една върху друга длани. И Чара, потрепнала преди изпълнението, се смути, отхвърли косата си и избяга, като погледна към горните галерии.
      Разпоредителите на празника обявиха почивка. Мвен Мас се устреми да търси Чара, а Веда Конг и Евда Нал излязоха на широката стълба от шмалта — лазурно непрозрачно стъкло, което се спускаше от стадиона към морето. Прохладният вечерен здрач помами двете жени да се изкъпят.
      — Не току-тъй веднага забелязах Чара Нанди — подхвана Евда Нал. — Тя е забележителна артистка. Днес видяхме танц на силата на живота! Вероятно именно това е Ерос на древните…
      — Сега разбрах Карт Сан, че красотата наистина е нещо по-важно, отколкото ни се струва. Тя е щастие и смисъл на живота, той добре го каза тогава! И вашето определение е точно — съгласи се Веда, като смъкваше обувките и потапяше крака в топлата вода, която се плискаше върху стъпалата.
      — Точно, ако психическата сила е породена от здраво, пълно с енергия тяло — поправи я Евда Нал, съблече роклята си и се хвърли в бистрите вълни.
      Веда я догони и двете заплуваха към огромния гумен остров, сребреещ на километър и половина от крайбрежната улица на стадиона. Равнинната, на едно равнище с водата повърхност на острова бе обградена от редица навеси от седефена пластмаса. Те имаха форма на раковини и размер, достатъчен, за да могат да укрият от слънцето и вятъра трима-четирима души и изцяло да ги изолират от съседите.
      Двете жени легнаха върху мекия, поклащащ се под на «раковината», вдишваха вечно свежия мирис на морето.
      — Откакто се видяхме на брега, чувствително сте загорели! — каза Веда, като оглеждаше приятелката си. — На море ли бяхте, или сте вземали хапове за загар?
      — Хапове — призна Евда. — На слънце бях само вчера и днес.
      — Вие наистина ли не знаете къде е Рен Боз?
      — Приблизително зная и това ми е достатъчно, за да се безпокоя!
      — Нима искате?… — Веда млъкна, преди да е завършила мисълта си, а Евда подигна лениво клепачи и я погледна право в очите.
      — Рен Боз ми се струва някакво безпомощно, още незряло хлапе — нерешително възрази Веда, — а вие сте така цялостна, със силен разум, не отстъпвате на никой мъж. Вътре във вас винаги се чувствува стоманеният стожер на волята.
      — Това ми е говорил и Рен Боз. Но вие сте права. Оценката ви за него е също така едностранна, както е и самият Рен. Той е човек с дързък и голям ум, с грамадна работоспособност. Дори в наше време на планетата ще се намерят малко равни нему хора. В съчетание с неговите способности другите му качества изглеждат недоразвити, защото са както у средните хора или дори по-инфантилни. Вие правилно назовахте Рен — той е хлапе, но същевременно и герой в точния смисъл на това понятие. Да вземем Дар Ветер — и в него има хлапащина, обаче тя е просто от излишък на физическа сила, а не от недостиг, както у Рен.
      — А как оценявате Мвен? — заинтересува се Веда. — Сега по-добре ли го опознахте?
      — Мвен Мас е красива комбинация между студения ум и архаичната буйност на желанията.
      Веда се разсмя:
      — Как да се науча на такава точност на характеристиките?
      — Психологията е моята специалност — сви рамене Евда. — Но позволете на мен сега да ви задам един въпрос! Знаете ли, че Дар Ветер е човек, който много ме привлича?…
      — Опасявате се от половинчати решения? — почервеня Веда. — Не, тук не ще има гибелни недомлъвки и неискреност. Всичко е ясно до звънкост… — И под изпитателния поглед на учения-психиатър Веда спокойно продължи: — Ерг Ноор… нашите пътища се разделиха отдавна. Само че аз не можех да се подчиня на новото чувство, докато той бе в Космоса, не можех да се отдалеча и отслабя силата на надеждата, на вярата в завръщането му. Това ви говоря с решимост и увереност. Ерг Ноор знае всичко, но върви по своя път.
      Евда Нал обгърна с тънката си ръка правите плещи на Веда.
      — Значи Дар Ветер?
      — Да! — твърдо отговори Веда.
      — А той знае ли?