Великое Кольцо - Часът на Бика

      Фай Родис само се усмихна.
      — А сега аз трябва да се сбогувам с вас — каза Таел, хвана ръката на Родис и понечи да я доближи до устните си. След «дарбата на смъртта» тя разреши тази нежност на инженера и от време на време сама го целуваше по челото. Но днес тя издърпа полека ръката си и каза:
      — Аз ще дойда с вас.
      — Как? Защо? Ами «лилавите»?
      Фай Родис се усмихна. Тя слезе до статуята на змията и тръгна по откритата галерия под нощното небе, обсипано с редки звезди.
      «Лилавите», които се въртяха пред входа на петия храм, поздравиха надменно познатия им Таел и не забелязаха Родис. Край главната порта бяха се събрали неколцина «лилави» начело с командира си. Спазвайки формалностите, той поиска картата на Таел, без да забележи вървящата до него земна жена.
      Най-сетне Родис и Таел излязоха на площада при паметника на Всемогъщото време. Родис беше го зърнала през прозореца на колата и сега реши да го разгледа. Четири високи фенера хвърляха мъртвешка живачна светлина върху паметника.
      — А как ще се приберете? — разтревожи се Таел.
      — Както излязох.
      — Масова хипноза! — досети се инженерът. — У нас я прилагат при общественото покаяние. Биолозите са разработили специален апарат във вид на змия. Съчетание на музика, ритмично движение и светлинна хипноза.
      — У нас има много хора с вродени способности в тази насока. Засилвайки ги с помощта на специална тренировка, хората стават лекари, но аз не станах. И ето че сега безполезната за един историк дарба неочаквано ми върши работа…
      В далечината се дочуха нечии крачки. Инженерът изчезна зад постамента, а Родис се залови да обикаля бавно около древния паметник, опитвайки се да разбере чувствата на народа на Ян-Ях, живял преди хиляда години. Четири слети ведно мъжки фигури с гигантски размери. «На Всемогъщото време» — прочете Родис огромните златни знаци върху кръглия пиедестал. С лице към откритото пространство, където се срещаха изкачващите се откъм града тесни улици, стоеше разкрачен каменен гигант с безстрастно, нищо неизразяващо лице. С две ръце той държеше широк щит с надпис, иззад чийто горен край се подаваше змия от тормансианска порода със сплескана отстрани глава. В зиналата и? уста стърчаха огромни отровни зъби. «Който посегне на гроба на Времето, ще бъде ухапан от събудената змия» — гласеше надписът върху щита. Отдясно, прикривайки с усмивка злото спотаено знание. Времето във втория си облик пущаше да минат под протегнатата му ръка върволицата безлични хора, които излизаха изпод пиедестала. От другата страна същият гигант, жестоко разтеглил широката си уста и издул ноздрите на сплескания си нос, стоварваше върху заобиколилите сектора на пиедестала една дебела тояга, на която бяха набучени гвоздеи. Хората се превиваха, затуляха лица и глави, падаха на колене, гърчеха се и отваряха чернеещи уста в застинали страдалчески викове. Там, където оръжието не можеше да достигне, шествието хлътваше в една пропаст, закрита с едва забележима решетка.
      Обърнатата към храма четвърта страна на паметника беше заобиколена със стъклена пътечка с цвета на камъка на паметника. Тук четвъртото лице на исполина се озаряваше от тъжна усмивка, която излъчваше утеха и странно тържество. С нежна предпазливост той се навеждаше над тълпата устремени към него млади мъже и жени със силни и красиви тела. Те искаха да достигнат гиганта, а той сякаш милваше с длан нивата от вдигнати ръце и изливаше широка чаша върху лицата, обърнати към него с надежда и радост.
      Притихнала и съсредоточена, Фай Родис се прибра в своята изолирана от цял свят резиденция, свърза се по СДФ с Евиза и и? описа разположението на новото си жилище. Евиза осигури връзка на Вир Норин и Родис се успокои, че нейното изгнание не се е отразило върху другарите и?. Очевидно недоволството на Чойо Чагас беше насочено единствено срещу нея.
      Сега за Родис нямаше по-скъпи хора от Чеди, Евиза и Вир Норин, които бяха се залутали из огромната столица. Родис се страхуваше най-много за Чеди. Тъй като се намираше сред най-необразованата и най-недисциплинирана част от населението, Чеди не можеше да прецени всички подбуди на постъпките им. Но Евиза беше я уверила, че с Чеди всичко е наред и че тя е натрупала голям брой интересни наблюдения. И Родис спокойно заспа на новото място, без да обръща внимание на постоянното пукане на дървените греди и дъските на пода. В непрогледния мрак също като древно кандило гореше малката светлинка на СДФ; ако се появеше неканен гост или се променеше химическият състав на въздуха, той веднага щеше да вдигне тревога…
      В уреченото време Родис се облече по тормансиански — с широк панталон, блуза от гладък черен плат и твърди обувки. Вместо фенер Родис си сложи диадемата, която автоматически светваше на тъмно, и натисна с крак вдлъбнатината в стената. Преди да стъпи в образувалия се отвор, тя нагласи СДФ в първата стая за автоматично включване на полето. След като се предпази от неканени гости, Родис намести зад себе си стенната плоча.
      В края на първата стълба я чакаха Таел и архитектът. Познанството започна както обикновено с продължителен поглед и отсечени, сякаш случайно казани думи. В това нямаше нищо чудно — на стеснителния дребничък архитект, който беше свикнал с пренебрежението на сановниците и с грубостта на външния свят, слизащата по стълбата Родис с блестящата си диадема му заприлича на богиня. Таел само се усмихна, като си спомни колко потресен беше самият той след първата си среща с Родис. Една зигзагообразна стълба ги заведе в галерията, която опасваше с пръстен от аркади централната зала с нисък свод. В нишите между аркадите се криеха каменни пейки. Архитектът заведе спътниците си при една от пейките, където имаше съвсем нова маса и масивен фенер, който той запали. Силна червеникава светлина заля подземието. Архитектът се дръпна малко назад, поклони се и си каза името.
      — Гах Ду-Ден или Гахден.
      Той разгърна общия чертеж на подземията на Храма на времето и Родис бе поразена от размерите им. Два етажа от тунели и галерии пронизваха почвата във всички посоки, изхвърляйки шест дълги ръкава извън очертанията на градината и стената.
      — Ей тази галерия излиза под статуята на времето — поясни архитектът, — но ние я оставихме запушена, мястото е твърде оживено. Тунел номер пет вляво от нея е един от най-удобните. Той стига до стария павилион, зает сега с електрически трансформатори за високо напрежение, където ние. «джи», имаме свободен достъп. Още по-добър е четвъртият тунел, врязан дълбоко в скалата на издигащия се към планините склон, където на една тераса се намира старата сграда на химическата лаборатория «Зет Уг». От мазето на лабораторията започва вертикален кладенец, достъпен за всички, които са посветени в тайната на храма. Другите тунели водят до открити места и при често използуване могат да бъдат забелязани, но в случай на бягство ще свършат работа.
      — Нали Зет Уг е един от членовете на Съвета на Четиримата? — попита Родис. — Аз не знаех, че той е учен-химик.
      — Съвсем не е! — разсмя се архитектът. — У нас всеки институт, театър и завод може да бъде наречен на името на великите, които нямат нищо общо нито с науката, нито с изкуството, нито с каквото и да било друго освен властта.
      — Такъв е обичаят — потвърди Таел, като че ли се извиняваше.
      — И ще мога ли да се виждам с хора в тази зала? — Родис огледа просторното подземие.
      — Струва ми се, че за нападателите ще е удобно да ни обкръжат тук. Нека отидем в Светилището на трите крачки, то е на втория етаж.
      Подземията на втория хоризонт се оказаха по-просторни. Тук-там в тях бяха оцелели мебели, изработени от черно дърво или от шуплест чугун, който широко се употребяваше на планетата поради недостига на чисти метали. Върху предметите имаше много тънък слой прах. Грижливо полираните стени бяха покрити с твърд стъкловиден слой. Под него бяха се запазили фрески, нарисувани върху блестящ черен фон с двете любими бои на Торманс — алената и канарчевожълтата. Комбинацията от двата цвята правеше изображенията по-груби и в същото време им придаваше първобитен дивашки израз и сила. Родис неволно забави стъпките си и с възхищение заразглежда творбите на древните художници на Ян-Ях. Таел и Гахден не обръщаха никакво внимание на стенописите.
      Доколкото можеше да прецени Родис, фреските изразяваха неизбежното стигане на човека до смъртта по неумолимото течение на времето.
      По дясната страна на галерията чувствата на живота бавно нарастваха от безгрижната детска игра до опитната зрялост и угасваха в старостта, в изблик на отчаяние, след който идваше рязко пропадане в смъртта. То се изразяваше чрез отвесна линия, която разсичаше всичко, стигнало до нея. Отвъд тази граница имаше само чернота. На същия черен фон до чертата беше се скупчила група хора, нарисувани с особена изразителност. Деформираните от възрастта и болестите хора се дърпаха, телата им се скупчваха, но щом някой докоснеше страшната линия, в мрака изчезваха като отсечени глави, ръце, тела…
      По лявата, също черна стена се редяха вече не фрески, а барелефи, потопени в стъкловиден материал, от който те прозираха с приказна реалност. Тук художниците бяха изобразили резкия преход от замисленото юношество към младостта, изразена чрез нарастването на сексуалните чувства, сякаш целият свят се свеждаше до ритмиката на танцуващите млади тела в еротична полуда.
      Червените мъже и огненожълтите жени се преплитаха в сложни пози. Обаче на тези изумителни изображения все пак им липсваше божественото достойнство на еротичните скулптури на древна Индия и дори демоничната дълбочина на тантрическите фрески на Тибет или на картините на иранските сатанисти.
      Огледалночерната тъмнина прекъсваше процесията на фигурите не в гаснещия упадък, а в момент на кресчендо, на кипене на чувствата. Лявата страна в противовес на дясната отразяваше концепцията за ранната смърт.
      Идеята за бърз оборот на населението със селекция на най-способните за техническия прогрес очевидно бе възникнала на Торманс отдавна.
      Съвременното население на планетата жънеше плодовете на мисли, посети преди хиляди години — катастрофалното пренаселване беше ги оформило в цяла философия.
      Черната галерия се разшири. Над главите на вървящите надвиснаха чудовищни, грубо и пъстро боядисани маски. Огромните зинали уста, разкривени от подигравателни усмивки, показваха животински остри зъби; поразително живите очи бяха свити в презрителна насмешка. Под тези отвратителни муцуни се нижеше редица от други маски в естествения размер на човешкото лице, по тях бе изписан израз на безнадеждна меланхолия. Духовният упадък се четеше по тях толкова явно, че събуди в Родис непреодолимо тежко чувство. Маските винаги са били индикатори на психологическите трудности на живота, налагащ необходимостта от прикриване на истинските лица на човека и обществото. Тук алегорията на маските изглеждаше пределно проста, но по грандиозността на замисъла и нивото на изпълнението си те не отстъпваха на фреските от черната галерия. Родис сподели това с архитекта. Той се оживи и я помоли да почака. Двамата с Таел донесоха една висока пейка и откачиха от куките чудовищните изображения, които бяха кухи, измоделирани от лек материал. Маските закриваха минаващ по цялата дължина на галерията фриз от великолепни скулптури на млади прекрасни хора с мъжествени и благородни лица; в техните голи тела нямаше свян, липсваше също и неизменната сексуалност на фигурите в черната галерия.
      — Но защо са ги закрили с тези муцуни? И кога — попита Родис.
      — В епохата на установяването на общопланетната власт — отговори Гахден, — за да премахнат още една духовна опора на човека. Онези, които са идвали тук на времето, ги съзерцавали и се замисляли — заприличвали душевно на хората от миналото, заимствували от тях сила, мъдрост, яснота. Придобивали мъжество, въображение и воля — качества, които са непоносими за властелините. И ето защо фризовете били покрити с маски от Века на глада и убийствата… Да ги сложим на мястото им, Таел!
      — Недейте. Нека онези, които дойдат тук при нас, видят и кухите призраци, и истинския живот на Ян-Ях.
      Архитектът ги заведе в една квадратна зала — в ъглите и? се гърчеха в циничен смях маски. Три широки подиума се издигаха до стената срещу входа. На всеки подиум имаше по два реда каменни пейки, В стената имаше ниша, в нея — дълга маса.
      — Светилището на трите крачки — каза архитектът, — предлагам тук да се провеждат срещите.
      — Мястото е подходящо — одобри го Таел и погледна Родис.
      — Това трябва да решите вие, които познавате живота на Ян-Ях. А мен ме интересува само светилището. Защо точно на трите крачки?
      — Смятате ли го за важно? — попита архитектът.
      — Да. Аз се досещам, но ми трябва потвърждение. За мен това е крайно необходимо, за да вникна по-дълбоко в миналия духовен живот на Ян-Ях.
      — Добре. Ще проуча — обеща Гахден, — а сега аз си отивам. Трябва да подготвим помещението и водачите.
      Архитектът изчезна в мрака, без да запалва фенера си. Фай Родис реши да последва неговия пример и да не използува инфралокатора. Тя каза това на Таел, но инженерът и? възрази:
      — Какво значение има със светлината ли сте, или без, щом като можете да накарате хората да не ви забелязват?
      — И да доведа след себе си онези, които ще се крият в страничните галерии извън обсега на моето внимание ли?
      — Аз сигурно никога няма да се науча да мисля като земляните. Първо — за другите, после — за себе си. От хората — към себе си — такъв е ходът на почти всяко ваше разсъждение. И вие се усмихвате на всеки срещнат, а ние, напротив, прикриваме с надменния си вид страха от подигравка или обида. Нашата грубост непрекъснато издава ниското психическо равнище на живота, протичащ сред страх. Между вас и нас има разлика колкото от небето до земята — с болка каза Таел.
      — Но не толкова сериозна — усмихна се Родис, — елате с мен да преброим крачките и завоите. Или и вие трябва да си отидете?
      — Не. Аз искам да прокарам сигнализацията до вашите стаи.
      Известно време те вървяха мълком. Родис помагаше на инженера да закрепва извънредно тънката жица.
      — С вас искат да се видят Сивите ангели — каза Таел.
      — Ангели? И то сиви?
      — Това е една много стара тайна организация. Ние мислехме, че тя е прекратила дейността си още по времето на Вековете на разцвета. Оказа се, че те съществували, но бездействували. Сега, както казват те, вашите ДПА ги възкресяват. Много настояват да се срещнат с вас.
      — Светилището на трите крачки и Сивите ангели — произнесе замислено Родис, — странно! Нима всичко това е съществувало и тук?
      — Кое именно?
      — Ще ви разкажа после, когато Гахден получи сведения за трите крачки и аз се срещна със Сивите ангели.
      През остатъка от деня Родис обмисляше по-нататъшните действия. От осемнайсет дена насам спътниците и? се запознават с ежедневния живот на град Средище на Мъдростта. Още малко — и мисията им ще бъде приключена. Освен тая на Вир Норин и нейната. За астронавигатора не е толкова лесно да се ориентира в интелектуалния елит на тормансианското общество. А тя, Фай Родис, трябва да прокара първата нишка между разединените класи на обществото на Ян-Ях — между хората, които многократно са били лъгани от историята, от заплетените хитри лъжи на политическата пропаганда, изморени от скуката и безцелността на живота. Без цел не може да съществува осмислена борба. Тук най-изразителните думи и най-примамливите идеи са се превърнали в празни заклинания, лишени от сила. Още по-лоши са думите-вампири, в чието обикновено и привлекателно звучене скришом е вложен извратен смисъл. Пътят към бъдещето се е разпаднал на хиляди тесни пътечки. Никоя от тях не вдъхва доверие. Всички устои на обществото и дори просто на човешкото общуване тук са разрушени изцяло. Законността, вярата, правдата и справедливостта, достойнството на човека, дори опознаването на природата от него — всичко е унищожено от господството на аморални, безсъвестни и невежи хора. Цялата планета Ян-Ях се е превърнала в гигантско пепелище. Пепелище на опустошени души, силата и достойнството на които също са разпилени в празна омраза, завист и безсмислена борба. И навсякъде лъжа. Лъжата е станала основа на съзнанието и на обществените отношения на нещастната планета.
      Това ужасно състояние на неверие, скептицизъм и неразбиране на пътя поражда освен всичко друго и шизофрения. Според тайните статистики на Торманс към шейсет процента от населението са психично болни. Досега «кжи» са презирали всичко, а наплашените от «змиеносците» «джи» живеели в постоянен страх. Сега назрява криза. «Джи» и «кжи» са разбрали, че повече не бива да живеят така, че трябва да се избавят от лъжата и измамата, с които са ги оплели. Когато успеят да им покажат правилния път и да премахнат недоверието, земляните ще могат да си отидат.
      «Корабът да излети!» Още колко ли дена ще трябва да чакат тези вълшебни думи! Още колко ли дена ще трябва да прекара тя в мансардата и в подземието, докато получи правото да каже тези думи на Гриф Рифт, който от тревога става все по-нетърпелив. Тези дни пак и? предстои трудна среща с него по СДФ. Трябва им още една деветоножка или най-малкото нейният прожекционен апарат, който да се монтира в Светилището на трите крачки.
      Заспивайки, Родис с тъга се сети за «Окованата вяра» като за живо същество, останало в Градините на Цоам.
      Тя стана с първите лъчи на светилото и тъкмо беше привършила сутрешните упражнения, когато се появи един «лилав» и докладва, че е благоволил да пристигне (те никога не идваха като хора, а «благоволяваха» да пристигат) специален пратеник на властелина на Ян-Ях. Малко учудена от ранното посещение, Фай Родис посрещна ниския, възпълен сановник. Златните змии по гърдите и рамената му свидетелствуваха за много висок ранг — пряк помощник на Съвета на Четиримата.
      «Змиеносецът» и? предаде поздрави от Чойо Чагас. Земната гостенка в никакъв случай не бива да гледа на преселването си като на изгнание или немилост от страна на властелина. Великият и Мъдрият е решил, че в двореца тя ще бъде самотна и ще и? е по-приятно да се намира по-близо до спътниците си.
      Родис прикри усмивката си, благодари му и добави, че тук тя е не по-малко откъсната от града, отколкото беше в двореца.
      Сановникът въздъхна с престорено огорчение и заяви, че Янгао-Юар щял да вземе мерки, за да я снабди с охрана, която не би и? пречила в разходките из столицата. Родис вежливо изрази съмнението си. «Змиеносецът» попита добре ли се грижат за нея назначените за целта хора. След като поговори още малко за незначителни неща, той се изправи. Неговото скучаещо, тъпо лице стана напрегнато, острите му умни очи зашариха наоколо. Той се наведе към Родис и съвсем тихо я попита би ли могла да включи машината за предпазване от подслушване. Родис кимна утвърдително, завъртя циферблата на деветоножката, застана пред креслата и извади пластинките на излъчвателите. Магнитният лъч премина по ъглите на стаята, по гънките на завесите и по мебелите за в случай, че там са били монтирани нови апарати. Успокоеният сановник пак се настани на креслото и без да сваля втренчения си поглед от Фай Родис, заговори за недоволството на народа от властта и от съвременния живот. Някои висши сановници разбират това и са готови да променят действуващото управление. По-специално той държи в ръцете си «лилавите» начело със самия Янгао-Юар. Ако Фай Родис му помогне, властта на Чойо Чагас и на целия Съвет на Четиримата ще рухне.
      — Според вас аз какво трябва да направя за тази цел? — попита Родис.
      — Дребна работа. Дайте ни няколко от вашите машини — той посочи с глава СДФ — и направете по телевизията декларация, че сте на наша страна. Ние се наемаме да уредим всичко.
      — И какво ще стане след събарянето на властта?
      — На вас, земляните, ще бъде предоставена пълна свобода за пътуване из планетата. Живейте у нас колкото щете, правете, каквото си искате! А когато пристигне и вторият звездолет, за него също няма да има ограничения.
      — Това за нас, гостите, а за народа на Ян-Ях?
      «Змиеносецът» се намръщи, сякаш Родис беше му задала нетактичен въпрос. Той започна да говори дълго и заплетено, за несправедливостите, за масовите екзекуции и изтезания, за глупавите сановници, за нищожеството на тримата членове на Съвета на Четиримата и на мнозинството от Висшето събрание, които Чойо Чагас специално подбира измежду най-невежите и страхливите хора. Но Родис неумолимо го връщаше към същината на въпроса, молейки го да изброи реалните промени в живота на планетата, които ще последват свалянето на Съвета на Четиримата.
      «Змиеносецът» се сърдеше, хапеше устната си, барабанеше с пръсти по креслото и когато разбра, че е невъзможно да се отърве с общи приказки, започна да изрежда:
      — Ще увеличим количеството на увеселенията. За късо време ще построим много Домове на любовта, Прозорци на живота, почивни дворци на брега на Екваториалното море. Ще премахнем ограниченията за сексуалните зрелища и отговорността на мъжете за началния стадий от възпитанието на децата… Всичко това и за двете класи. И отделно за «джи», разбира се. Трябва да се премахне забраната за предаванията от Космоса. Аз не виждам в това някаква опасност за държавата. Предаванията рядко се хващат и са неразбираеми…
      Родис мълком изучаваше сановника, стремейки се да разбере хода на неговите мисли, а след това заговори бавно:
      — Вие ще отмените закона за ранната смърт, вече няма ла има нито «джи», нито «кжи». Ще престанете да храните децата с фалшифицирани продукти! Ще отделите стотици пъти повече средства за възпитание, за по-добри училища, пътешествия и за общо подобряване на живота. Ще построите повече болници, столове и жилища. Ще създадете музеи. Науките и изкуствата ще стават други. Ние ще ви помогнем да промените и подобрите много неща в живота на народа.
      — О! Всичко това е значително по-трудно. Планетата е твърде обедняла след Вековете на глада. Не може всичко отведнъж. Много неща в нашето обществено устройство са необходими. И повярвайте ми, «кжи» са щастливи. По своему, разбира се. — Той изгледа Родис втренчено и заяви: — Известно ли ви е, че историческият процес прилича на махало, което се люлее напред-назад, като преминава през връхните точки на противоположностите и дълбоко спадане. С нашата победа махалото ще се насочи към върха на икономическата интензивност на живота и тогава…
      — Но това не е вярно! Фактическият ход на историята е друг. Махалото е само образ, приумица на хора с еднолинейно мислене, които не познават диалектиката. Образът се е родил от страданията на човешките маси при незначителни промени на системата на управление, без тя да се прекроява коренно. Всъщност нищо няма да се промени, ако приемете доктрина, противоположна на предишната, преустроите психологията и се приспособите. Ще се мине време, всичко ще рухне и ще причини неизброими беди. Вашите икономисти не умеят да предвиждат естествената количествено-качествена пулсация на живота и да се предпазват от нея. Задача на човека е да унищожи тези «махални» страдания.
      — Нека оставим настрана далечните последици, аз въпреки всичко съм привърженик на теорията на махалото. Нима само увеличаването на развлеченията и увеселенията няма да бъде ценно постижение за народа?
      — Разбира се, че няма да бъде! Разривът между просяшкия живот и развлеченията ще стане толкова по-страшен, колкото по-силна е илюзията. Обедняването и стесняването на индивидуалния и обществения живот на човека все по-силно се отличава от онези нереални видения, в които го замъгляват. Изкуственото величие, динамизмът и пълнотата на чувствата при илюзиите предизвикват раздвояване на психиката между призрачния свят и реалността на живота.
      — Значи вие не ни вярвате, смятате преврата за излишен?
      — Да. Аз чух от вас само празни думи. Вие и вашите съзаклятници не притежавате знания, не сте си разработили програма и не сте изследвали положението. Вие не знаете с какво да започнете, към какво да се стремите, като изключим йерархичните размествания във висшата класа на Ян-Ях.
      «Змиеносецът» се изправи с каменно лице. Той се пребори със себе си и заяви, че имал още една молба, която според него земляните нямало да отхвърлят.
      — Съобщете на нашите лекари мерките за продължаване на живота. Как постигате вашата сила и красота и живеете двойно по-дълго от нас.
      — Защо искате да научите това?
      — Как защо? — викна сановникът.
      — Всичко трябва да има цел и смисъл. Дългият живот е нужен на онези, които са духовно по-богати, които могат да дадат много на хората, а ако това липсва, тогава защо? И без друго вие сте милиони, загрижени единствено за себе си, за своите привилегии, равнодушни паразити, без съвест, морал и чувство за дълг. Вие бягате от преките си задължения и в същото време грабите стотици пъти повече, отколкото тук се дава на който и да било член на обществото. Какви убеждения ви позволяват да действувате като разбойници, довършвайки делото на вашите глупави предшественици, които са изтощили ресурсите на планетата и на човечеството на Ян-Ях? Нима не ви се завива свят, когато гледате огромната пропаст между вас и народа?
      «Змиеносецът» издаде неразбираем звук, сви юмруци, тропна с крак и внезапно се устреми към изхода.
      — Стойте!
      Необикновено рязката и непреодолимо властна заповед на земната жена го прикова към мястото му. Подчинявайки се, той загледа покорно Родис. С неуловимо бързо движение, характерно за земляните, тя прокара ръце по дрехата му, намери във вътрешния джоб на гърдите една тежка кутийка и се върна при СДФ. Леко щракване — и всички записи бяха изтрити. И Родис му върна кутийката. През цялото това време сановникът стоеше като вцепенен и повтаряше на глас: «Нищо не помня, абсолютно нищо не помня» — без да чувствува, че и в главата му се изтрива споменът за проведения разговор. Фай Родис с нейните природни способности не се нуждаеше от ИКП. «Змиеносецът» се потътра към изхода, поклони се и изчезна. Родис изключи звукозащитата и веднага прозвучаха сигнали за повикване. Появи се изображението на Евиза. Тя беше развълнувана и това я правеше още по-прелестна.
      — Чеди е тежко ранена. Има раздробени кости. Тя е при мен в болницата.
      Евиза изброи лекарствата и инструментите, които трябваше да получи от «Тъмен пламък», и каза, че те с Норин ще отидат при началника на града да го предупредят за изпращането на автоматичен дискоид от «Тъмен пламък» и да се споразумеят за мястото на кацането му.
      — Чеди в съзнание ли е?
      — Спи.
      — Аз идвам.
      Родис обърна дланта си вертикално (знак за край на връзката) и превключи СДФ към фара на кораба.
      Вир Норин и Евиза отидоха при началника на града в голямата сграда на хълма, близо до Централната болница. Стотици хора сновяха по тъмните високи коридори, от двете страни на които имаше безброй масивни врати. Всемогъщите карти оказаха своето въздействие. Двамата земляни веднага бяха заведени при началника, докато обикновените «кжи» и «джи» чакаха с месеци да ги приемат неговите секретари.
      Огромната стая с исполинско бюро подчертаваше значението на сановника — едър, добре гледан и безкрайно важен, потънал в дълбокото кресло. Той се надигна със забележимо усилие, поклони се и пак се тръшна на мястото си, мълком посочвайки на Вир и Евиза седалките пред бюрото.
      Вир Норин изложи с няколко думи молбата. Последва дълго мълчание. Сановникът прелисти някакви сложени пред него книжа, вдигна поглед и земляните видяха познатата им тъпа надменност, по която всички «змиеносци» си приличаха.
      — Случаят е особен. Никога досега градът не е бил обстрелван с автомати. Аз не мога да разреша.
      — Но срочните пратки от този род се практикуват на Земята от хиляди години. Това е абсолютно безопасно! — увери го Вир Норин.
      — Ами ако нещо вземе, че се повреди? Представете си, че дискът падне в резиденцията на високопоставени лица…
      — Разберете, че това не може да стане. Все едно, в указанията такова нещо не е писано. Трябва да запитам Съвета на Четиримата!
      — Запитайте, щом трябва! Става дума за живота на човек!
      «Змиеносецът» прие изплашено-негодуващ вид, сякаш в негово лице бе нанесена обида на върховната власт.
      — Дори ако аз се осмеля да използувам пряката връзка, за да докладвам, все едно — разрешението не може да бъде получено веднага, И аз не съм сигурен, че решението ще бъде положително.
      Евиза скочи: очите и? засвяткаха. Стана и Вир Норин. Те се спогледаха и изведнъж се засмяха.
      — Нали висшите длъжностни лица имат задачата да вземат отговорни решения? — меко попита Евиза.
      — Само така!
      — В законите няма нищо, разрешаващо изпращането на автомата. Но няма и нищо забраняващо, нали?
      «Змиеносецът» се посмути, но бързо дойде на себе си.
      — Щом не е предвидено от законите, значи, не може.
      — Вие сте назначен именно за решаването на непредвидени положения, иначе за какво сте тук?
      — Аз съм тук, за да браня интересите на държавата — каза надменно «змиеносецът».
      Вир Норин сложи ръка на рамото на Евиза.
      — Да не губим време. Това е обикновен тясно програмиран робот. Функциите му биха могли да се изпълняват и от един прост звукозапис.
      Сановникът се надигна застрашително. Астронавигаторът протегна към него ръка с дланта напред.
      — Не мърдайте! Спрете! Забравете!
      «Змиеносецът» падна в креслото, затвори очи и главата му клюмна настрани. Евиза и Вир Норин излязоха от кабинета и казаха на двете жени-секретарки, че сановникът разговаря със Съвета на Четиримата. Свещеният страх, който се изписа по лицата на секретарките, подсказваше, че началникът на града ще се наспи добре.
      — Безпилотният дискоид ще кацне без никакви постановления! — реши Вир Норин. — Таел ще намери място. Автоматът ще вземе толкова товар, колкото успеят да натикат в него, също и за Таел! По-скоро при СДФ! Родис се е споразумяла с Рифт и Таел вече е при нея.
      Таел и приятелите му монтираха временен фар в една изсъхнала градина на около един километър от Централната болница. Роботът-диск взе разстоянието между звездолета и град Средище на Мъдростта за седемнайсет минути. Евиза и Вир Норин грабнаха всичко необходимо и се втурнаха към болницата, а групата на Таел остана да разтоварва изпратените за тях материали и прибори. Гриф Рифт обеща да изпрати вечерта още един диск и предаде инструкцията за управляването на автомата. Тормансианите можеха да скрият робота на сигурно място или да го потопят в океана.