Великое Кольцо - Часът на Бика

Мъжът беше господар и тиранин. Остра болка пронизваше Чеди, но диалектическото мислене и? напомняше, че кротостта и търпението възпитават грубост и невежество. В примитивните общества и през Тъмните векове на Земята мъжете се страхували от жените с развит интелект, от умението им да използуват оръжието на своя пол. Първобитният страх карал мъжете да измислят специални ограничения за тях. За да се предпазят от «чародейските» свойства на жената, мъжете я държали на ниско равнище на умственото развитие, изтощавали я с тежка работа. Освен това всички тормансиани бяха обзети от един общ страх, присъщ на хората от урбанистичното общество — страха да останат без работа, тоест без храна, вода и покрив, — защото хората не знаеха как другояче могат да получат всичко това освен от ръцете на държавата.
      Жестокостта на държавния олигархически капитализъм неизбежно прави чувствата на хората и тяхното възприемане на света дребнави, повърхностни, непостоянни. Създава се почва за целенасоченото зло — за Стрелата на Ариман като процес, присъщ тъкмо на тази структура на обществото. Там, където хората са си казали: «Нищо не може да се направи» — знайте, че Стрелата на Ариман ще порази всичко най-хубаво в техния живот.
      За пръв път Чеди се упрекна за самонадеяността, с която беше се заловила да изучава социологията на такава планета. На нея не и? достигаше непоколебимата увереност на Евиза и задълбочеността на Фай Родис.
      А в този миг Евиза Танет обмисляше речта си пред конференцията. Как, без да ги обижда, без да събуди в тях чувство на унижение, да разкаже на лекарите на Торманс за гигантската сила на земната медицина в сравнение с поразителната бедност на тяхната наука?
      Тя вече беше виждала лекарите — мъченици и герои, които работеха денонощно, без да щадят сили, бореха се с мизерията на болниците, с невежеството и грубостта на низшия персонал, който мразеше и проклинаше своята зле платена, мръсна и позорна работа. По-голямата част от болните бяха «джи», а низшият персонал — «кжи». Тези различни класови групи се отнасяха една към друга с омраза и положението на болните ставаше трагично. Обикновено близките полагаха всички усилия, за да помогнат на болните да преодолеят болестите си в къщи. С хирургията това беше невъзможно — на Евиза дълго и? се присънваха задушните, препълнени стаи за следоперационни болни с тяхната специфична миризма и прекъсваха нейните мечти и спомени за Земята.
      Евиза беше намерила подслон у инженери от класата на «джи», хора, които стояха по-горе на йерархическата стълба.
      Затова и стаята, и креватът и? бяха малко по-просторни, отколкото на Чеди. Всяко стъпало в йерархията на Торманс се изразяваше в някакво дребно предимство — в размерите на квартирата, в по-доброто хранене. Евиза с учудване наблюдаваше с каква настървеност се борят хората за тези нищожни привилегии. Те се стараеха най-вече да се доберат до висшия сановнически слой, да станат «змиеносци», където привилегиите нарастваха до максимум. В действие се пущаха и лъжата, и клеветата, и доносите. Подкупите, робското усърдие и зверската омраза към конкурентите — Стрелата на Ариман вилнееше, помитайки по пътя си порядъчните и честни хора, умножавайки негодниците сред «змиеносците»…
      В деня на конференцията, бодра и цветуща, тя влезе в служебното помещение на Централната болница. През камерата за облъчване и дезинфекционния коридор тя стигна до малкия хол и там се спря, за да се погледне в огледалото. През открехнатата врата на съседната пушалня се дочуваха високи гласове. Разговарящите не се стесняваха. Евиза разбра, че става дума за нея. Събралите се за ритуала на пушенето млади лекари изразяваха един през друг възхищението си от гостенката в такава форма, че Евиза не знаеше да се смее ли, или да негодува.
      — Тръпки ме побиват, когато мине край мен — чуваше се един висок тенор, — жълтите и? очища сияят, гърдите и? ще скъсат роклята, краката и?, ох, какви крака!…
      Евиза влезе внезапно в пушалнята. Тримата млади лекари, които димяха с лулите си, я поздравиха. Евиза ги погледна със засмени очи и те разбраха, че е чула ако не всичко, то доста.
      Те смутено се повлякоха подир Евиза, загасвайки набързо лулите си, а тя придаде на своята походка характера на еротичен танц, за да «накаже» младежите за грубата еротика на разговора. Развълнуваното дишане отзад свидетелствуваше за успеха на нейната дяволия.
      Величественият главен лекар на болницата, с постоянното облекло на медиците на Ян-Ях — яркожълта престилка с черен колан и пак такова жълто меко кепе, с очила, щом видя Евиза, разтегли в усмивка тънките си, неприятни устни на хитър и вечно недоволен човек. Зорките му, присвити очи бързо огледаха нейния тоалет, който изглеждаше ярък поради пълното му съответствие с фигурата, настроението и гордото лице на неговата собственичка.
      — Елате в моята кола! — и без да дочака съгласието и?, главният лекар помъкна гостенката към страничния изход, където го чакаше дълъг и тесен транспортен механизъм.
      Конференцията трябваше да се проведе в един дворец извън града и колата стигна дотам по стръмен път, изпреварвайки мнозина пешеходци. На едно място Евиза забеляза стара «джи» с тежка кутия на рамената и неволно направи жест, за да спре колата. Но шофьорът дори не намали скоростта. В отговор на учудения поглед на Евиза главният лекар само се намръщи. Те спряха пред сграда с извехтели архитектурни украшения от грамадни каменни цветя. Високата стена бе порутена тук-таме, а триетажната куличка над портата бе разрушена. Но градината, която заобикаляше зданието, изглеждаше гъста и свежа, без признаците за увяхване, които личаха в съхнещите паркове и градини в самия град.
      — Аз забелязах колко ви учуди, че не взехме старицата в колата — започна главният лекар, гледайки под око вървящата до него Евиза.
      — Проницателен сте.
      — Ние не бива да сме прекалено добри — каза тормансианинът сякаш за свое оправдание. — Първо, можем да се заразим, второ, трябва да пазим колата, трето…
      Евиза го спря с жест.
      — Може да не ми обяснявате. Вие мислите преди всичко за себе си, пазите колата — това примитивно изделие от желязо и пластмаса — повече, отколкото човека. Всичко това е естествено за едно общество, в което животът на малцинството се крепи върху смъртта на мнозинството. Само че защо вие сте се посветили на медицината? Има ли смисъл да лекувате хората при леката смърт и бързия оборот на поколенията?
      — Вие грешите! «Джи» са най-ценната част от населението. Наш дълг е да ги лекуваме с всички средства, да ги изтръгваме от смъртта. Естествено, идеално би било, ако можехме да запазваме само мозъка, като го отделяме от остарялото тяло.
      — Нашите прадеди са допускали същата грешка, смятайки мозъка и психиката за нещо отделно от тялото, нещо, което е независимо от природата като цяло. Намирали се хора, които твърдели, че целият свят е само производна от човешките представи за него. Тук са корените на много биологически грешки. Мозъкът и психиката не се създават сами по себе си. Структурата и действието им са производни на обществото, времето, сбора от знанията през периода на оформянето на индивида. Единствено посредством непрекъснатото абсорбиране на нови впечатления, знания и усещания мозъкът на емоционалните и паметливи хора преодолява закономерната консервативност — и то само донякъде. Трийсет години след кулминацията в дейността си и най-великият учен ще стане консерватор, безнадеждно ще изостане от епохата си. И сам няма да разбере това, защото мозъкът му е настроен съзвучно със света, който е останал назад, отишъл в миналото.
      — Но нали могат да се моделират и натрупват нови условия?…
      — Докато ги моделирате, още повече ще се раздалечат кондицията на мозъка и условията на средата. Ноосферата, тоест психическото обкръжение на човека, се променя несравнимо по-бързо от биологичната трансформация.
      — Ние не сме теоретизирали, а сме се борили със смъртта, откривайки чрез опити нови възможности за продължаване на живота.
      — И сте прибавили към колосалния списък на престъпленията към природата и човека още милиони мъченици. На всичко отгоре много открития са причинили на хората повече вреда, отколкото полза, защото научили политическите бандити — фашистите — да пречупват човека психически, да го превръщат в покорно говедо. Ако сложим в сметката всички измъчвани до смърт през време на опитите животни и изтерзаните от операциите ви болни, ще трябва строго да осъдим вашия емпиризъм. В историята на нашата медицина и биология също е имало позорни периоди на незачитане на живота. Всеки ученик е можел да реже жива жаба, а полуграмотните студенти — куче или котка. Тук е много важна мярата. Ако прескочи границата, лекарят ще стане касапин или отровител, ученият — убиец. Ако ли пък не достигнат нужната граница, лекарите се превръщат във фантазьори или неграмотни службаши. Но най-опасни от всички са фанатиците, които са готови да накълцат човека, да не говорим за животните, само и само за да осъществят нечувана операция, да заменят незаменимото, без да разбират, че човекът не е механизъм, сглобен от стандартни запасни части, че сърцето не е само помпа, а мозъкът не е целият човек. На времето този подход е нанесъл големи щети у нас и аз виждам, че той процъфтява на вашата планета. Вие експериментирате с животните наслуки и забравяте, че само най-крайната необходимост може да оправдае донякъде мъченията на висшите животни, които са способни да страдат не по-малко от човека. Също така безпомощни са и вашите «пациенти» в болниците. Аз видях изследователските лаборатории на три столични института. Събраното в тях страдание не може да оправдае нищожните постижения…
      Главният лекар хвана Евиза за ръката и я дръпна встрани от пътечката. Те се озоваха зад един избуял храст.
      — Наведете се, по-бързо! — прошепна тормансианинът толкова настойчиво, че Евиза му се подчини.
      Откъм вратата тичаха неколцина души, които гонеха пред себе си дебел човек със сиво лице и облещени очи. Силите напущаха тичащия. Той се спря и залитна. Единият от преследвачите преви дебелака в кръста и го ритна с коляно в лицето. Вторият събори жертвата на земята. Преследвачите започнаха да тъпчат поваления с крака.
      Евиза се отскубна от ръцете на главния лекар и се затича към мястото на саморазправата, крещейки:
      — Стига, престанете!
      По озверените лица се изписа безкрайно учудване. Юмруците се отпуснаха, по разкривените устни се мярнаха сенки на усмивки. В настъпилото мълчание се чуваха само хлипанията на повалената жертва.
      — Как може шестима младежи да биете един човек — при това пълен и стар? Или вие не разбирате позора, срама на такава постъпка?
      Един як мъж със синя риза се наведе напред и посочи Евиза с пръст.
      — Велика Змийо! Как не се сетих! Нали ти си от Земята?
      — Да — отговори Евиза и коленичи, за да прегледа ранения.
      — Остави тая мърша! Ще се оправи! Ние го понатупахме само колкото да му дойде умът в главата.
      — Защо?
      — Защото е драскач. Тия проклети писатели-мекерета измислят дивотии за нашия живот, изопачават историята, за да докажат величието и мъдростта на онези, които им разрешават да живеят повечко и им плащат добре. За всяка фраза от техните съчинения, която се хареса на властелините, трябва да плащаме всички ние. На такива боя не им стига, трябва да ги убива човек!
      — Почакайте! — възкликна Евиза. — Може би той не е чак толкова виновен. Вие тук не се грижите за точността на казаното или написаното. Писателите също не мислят за последиците от някоя остра, ефектна фраза; учените — за злините, които може да причини откритието им. Те бързат да уведомят час по-скоро света и приличат на надвикващи се петли.
      Предводителят се ухили открито и симпатично.
      — Ти си била умница, землянке! Само че грешиш: тия знаят, че лъжат. Те са по-лоши и от момичетата, които се продават по градините за пари. Ония продават само себе си, а тия — всички ни! Мразя ги. — Той ритна жертвата си, която се измъкваше пълзешката.
      — Престанете, нещастници! — Евиза заслони писателя.
      — Змия-мълния! Ти нищо не разбираш — присви очи главатарят, — те са нещастни, а не ние. Ние напущаме живота, пълни със сили, без да знаем що е болест, що е страх, без да се грижим за нищо. Какво може да ни изплаши, щом все едно, скоро ще умрем? А «джи» вечно треперят и се страхуват от смъртта и дългия живот с неотвратимите болести. Страх ги е да не би да не угодят на «змиеносците», страх ги е да промълвят една дума срещу властта, за да не ги разжалват в «кжи» и да не ги изпратят в Храма на нежната смърт. Опасяват се да не изгубят нищожните си предимства по отношение на храната, жилището и облеклото.
      — Тъкмо затова трябва да ги съжалявате.
      — Няма го майстора! Знаеш ли с какво печелят те правото на дълъг живот? Измислят как да накарат хората да се подчиняват, как да правят храна от разни боклуци, как да принудят жените да раждат повече деца за Четиримата. Измислят закони, които оправдават беззаконията на «змиеносците», хвалят и лъжат, за да ги повишат.
      — Нали все пак искат да отидат на по-трудна работа?
      — А, не! Колкото по-високо стои у нас човек, толкова по-малко работи. Затова се натискат да стигнат до чин «змиеносец» и за тая цел са готови да предадат целия свят.
      — А вие не правите ли предателство, например, като се срещате със Змията? И не ви ли е страх от Янгар?
      Предводителят на «кжи» трепна и се озърна.
      — Ти си знаела повече, отколкото мислех… Хайде, сбогом, землянке, повече няма да се видим.
      — А аз мога ли да ви помоля да свършите нещо важно? Именно вас. — Евиза погледна водача. Той пламна като момченце.
      — Зависи какво.
      — Да отидете в стария Храм на времето, при паметника, да намерите там нашата владетелка. Тя се казва Фай Родис. Поговорете с нея също така откровено и умно, както говорихте с мен. Само че първо намерете инженер Таел. Макар че е «джи», той е човек, каквито рядко се срещат на вашата планета.
      — Добре. — Главатарят и? подаде ръка.
      — И му кажете, че ви праща Евиза Танет.
      — Евиза Танет… какво име!
      Шестимата изчезнаха в градината. Откъм портата към Евиза вървеше шумна група лекари от Централната болница, които бяха пристигнали с голяма обществена кола.
      Иззад храстите се измъкна главният лекар, повика помощниците си и те безропотно помъкнаха пострадалия към колата.
      — Кой е този? — попита Евиза един от колегите си от болницата.
      — Прочут писател. Добре са го наредили! — Върху лицето на говорещия цъфна доволна усмивка, сякаш той изцяло беше на страната на «кжи».
      Смаяната Евиза тръгна заедно с лекарите към тесния портал на входа.
      Отвътре сградата беше повторение на общия архитектурен стил на Торманс. Тежките врати водеха към просторен вестибюл. Широката стълба се изкачваше към зала, заградена с двуредна колонада. Във вестибюла се тълпяха много хора. Погледите им мигновено се обърнаха към Евиза. Гостенката бе отведена горе и настанена в страничната галерия на едно охлузено канапе. Всички пристигнали продължаваха да стоят долу, строени като жив коридор.
      — Чакат ли някого? — попита Евиза минаващия покрай нея стар човек с жълта медицинска престилка.
      — Разбира се — строго и? отвърна той, — ще благоволят да пристигнат представители на Висшето събрание.
      — А просто да пристигнат не могат ли?
      Събеседникът погледна уплашено Евиза, озърна се и изчезна между колоните.
      Очакването трая малко повече от половин час, докато се изясни, че сановниците няма да пристигнат. Чакащата долу тълпа заприлича на изригващ вулкан. Със смях и с характерния за тормансианите висок говор всички се втурнаха по стълбището към залата. Главният лекар намери Евиза и я поведе към подиума, където бяха се настанили най-прочутите медици от столицата и почетните гости от другите краища на планетата. Евиза отказа, уверявайки го, че с нищо не е заслужила такова почетно място и че от страна на един редови млад лекар от Звездния флот това е неприлично. Тя седна до една колона в края на залата, чувствувайки върху себе си вниманието на цялата аудитория и загрижена за предстоящото си слово.
      Ораторите бавно се изреждаха. Те говореха дълго за повече от очевидни неща, обуславяйки предварително насоката на започнатите доклади. Тормансианите, кой знае защо, наричаха тези речи кратко встъпително слово. По всичко личеше, че тези потоци от баналности не интересуваха никого. Евиза виждаше това по скучаещите лица, по шума в залата, който грохотът на предаващите речите на ораторите звукоусилватели едва надделяваше.
      Най-сетне ръководителят на заседанието съобщи, че лекарката от Земята иска да говори пред лекарите на Торманс.
      Евиза прекоси залата и се запъти към трибуната, приветствувана от виковете, тропането по облегалките на креслата и свиркането на възхитената младеж. Колкото и дивашки да и? се струваше подобен рев и шум, той изразяваше добри чувства. Евиза благодари на тормансианите с поклон. Когато тя заговори с неописуемо мекия си земен акцент, който усилвателите не можаха да направят груб, в залата настана небивала тишина. Тормансианите не сваляха очи от Евиза; разглеждайки я от нейните внимателни и весели топазови очи до силните крака със странни сини, блестящи обувки, те се опитваха да разберат по какво толкова много прилича и в същото време не прилича тази жена на жените на Ян-Ях.
      — Вашите началници поискаха да се запозная с медицината на Ян-Ях, да направя анализ на грешките на лекарите и да разкажа за постиженията на Земята. Но моите познания по науката на Ян-Ях са нищожни и, най-важното, на мен ми липсва основният критерий, необходим, за да се съди за която и да било наука, липсва ми представа за нейния дял в създаването на човешкото щастие. Затова от моя страна би било нескромно и неуважително да влизам в ролята на съветник и критик. Всичко, което мога, е да ви разкажа за препятствията, които на Земята вече са преодолени… Преподаването на всеки предмет, особено на големите клонове от науката, у нас започва с разглеждане на историческото развитие и на всички грешки, направени по пътя. Така човечеството, борейки се с присъщия на хората стремеж да забравят неприятните неща, се предпазва от грешните пътища и от повтарянето на миналите несполуки, които са били чести в предкомунистическата история. Още през ЕРС се очертала огромната разлика между силите и материалните средства, които човечеството изразходвало за медицината и за науките с военно и техническо значение.
      Най-добрите умове били заети във физиката, химията и математиката. Крачка по крачка биологията и медицината все повече се разграничавали от физико-математическите науки в представата си за света, макар че външно широко използували техните методи и изследователски апарати.
      В резултат на това заобикалящата човека природа и той самият като част от нея започнали да се възприемат от човечеството като нещо враждебно, което трябва да бъде подчинено на временните цели на обществото.
      Учените забравили, че великото равновесие между природата и конструкцията на организма е резултат от невъобразимо дълъг и сложен исторически път, че то се проявява в съподчинението и взаимовръзката между интегралните части. Изучаването на тази сложност, макар и в общи черти, изисквало многовековна работа, а земното човечество се заело необмислено и прибързано да приспособява природата към преходните си утилитарни цели, без да се съобразява с необходимите за хората биологични условия за живот. И човекът — наследникът на мъчителния милиардогодишен път, изминат от планетата — като неблагодарен и неразумен син се заел да пилее, да връща в състояние на ентропия получения основен капитал: натрупаната в биосферата енергия, която като затегната на времето пружина послужила за технически скок на човечеството…
      Евиза млъкна и залата тутакси екна от тропане с длани по дърво. Засегнатата тема беше близка на планетата Ян-Ях, разорена до шушка от лекомислието на прадедите.
      Евиза, която не беше свикнала с подобна реакция на събранието, стоеше и безпомощно оглеждаше шумящата аудитория, докато председателят не укроти възторжените слушатели.
      Евиза съвсем нямаше намерение да нажежава страстите на несдържаната аудитория, което водеше до загубване на разумното и критично възприемане. Тя реши да бъде по-предпазлива.
      Тя разказа колко късогледо са се мамели онези, които лекували, побеждавайки отделни прояви на болестите с помощта на средства на химията, която ежегодно създавала хиляди нови, фактически лъжливи лекарства. Докато отблъсквали незначителните атаки на природата, учените не забелязали нахлуването на масовите последици. Като потискали болестите, без да излекуват заболелите, те породили чудовищно количество алергии и разпространили най-страшната им разновидност — раковите заболявания. Алергии възниквали и поради така нареченото имунно пренапрежение, на което хората били подлагани в теснотията на жилищата, училищата, магазините и зрелищните помещения, както и поради пренасяне на нови щамове на микроби и вируси от единия край на планетата до другия с бързия авиотранспорт. В тези условия бактериалните филтри, изработени от организма в процеса на биологичната еволюция, се превръщали в своята противоположност — във врати за инфекцията, като например сливиците на гърлото, синусите на лицето или лимфатичните възли. Загубването на мярката в използуването на лекарствата и хирургията увредило предпазните устройства на организма, също както злоупотребата с властта съкрушила охранителните устройства на обществото — закона и морала.
      Естеството на лекуването, изградено върху стари представи, било изостанало от живота. Когато в процеса на развитие на обществото загинали религиите, вярата в задгробния живот, на силата на молитвата и в чудесата, мирогледът на назадничавия капиталистически строй навлязъл в безнадеждната задънена улица на неверието, празнотата и безцелността на съществуването. Това породило масови неврози всред възрастното поколение. Преувеличаването на заплахата от тотална война като похват на политическата агитация, постоянното напомняне за това във вестниците, по радиото и телевизията спомагало да се развият психози у младата част от населението — противоречивите стремежи час по-скоро да се изпитат всички радости на живота и да се избяга от неговата реалност. А лекарите се опитвали да лекуват по старите канони, останали от времена с други темпове, с друга напрегнатост на битието.
      Автомобилите, благоустройството на жилищата и битовата техника съществено променили нормалното физическо натоварване на хората. Медицината продължавала да се ползува от опита, натрупан в съвсем други жизнени условия. Общото отслабване на организма, на мускулната, свързочната и скелетната система водело независимо от липсата на тежка работа до масово развитие на килите, дюстабанлъка, късогледството, до зачестяване на фрактурите, разширяване на вените, хемороиди, разрастване на полипите и слабост на сфинктерите с влошаване на храносмилането и чести явления на апандисит. Голям брой дефекти на кожата се дължели на лошата обмяна на веществата.
      Озадачени от наплива на заболявания, лекарите оперирали безкрай, проклинали скучната рутина на «простите случаи» и не подозирали, че ги залива първата вълна на бедствието. А когато след общото отслабване на хората все по-често започнали да се срещат болести на увредената наследственост, само малцина най-добри умове можали да доловят в това Стрелата на Ариман. Най-голямото благо — намаляването на детската смъртност — се превърнало в бедствие, защото подарило на обществото безброй психически непълноценни, пълни кретени или физически дефектни по рождение хора. Тревожна изненада станало зачестяването на случаите, когато се раждали по две и по три деца едновременно, защото те, общо взето, понижавали равнището на здравето и психиката. Борбата с новото бедствие се оказала изключително трудна. То можело да се преодолее единствено при наличността на извънредно висока морална отговорност на всички хора и на проникване на науката чак до дълбините на молекулярните генетични апарати.
      Евиза изброи още няколко коварни клопки, сложени от природата по прогресивния път на човечеството. Този път се заключавал във връщане към първоначалното здраве, но без предишната зависимост от безмилостната природа. Работата била да се излезе от нейните хекатомби, посредством които тя осъществява подобряването и усъвършенствуването на животинските видове, безмилостно отмъщавайки за несръчните опити на човека да се избави от нейната власт.
      — И ние го постигнахме! — възкликна Евиза. — Всички ние сме здрави, силни и издръжливи по рождение. Само защото разбрахме, че нашето чудесно човешко тяло заслужава нещо по-добро от седенето по креслата и натискането на бутони. Нашите ръце — най-добрите инструменти, създадени от природата или от човека — искат изкусна работа, за да получат истинско удовлетворение. Дори нещо повече: за живота на ума си ние се борим не по-малко, отколкото за живота на тялото. Вие можете да научите какви са усилията, които ние трябваше да положим крачка по крачка в неравната борба. Неравна затова, защото дълбочината и всеобхватната мощ на природата до ден-днешен не са изчерпани и до ден-днешен човечеството неотклонно води сражение за своето умствено и физическо здраве и е готово да посрещне всяка атака на природните стихийни сили!
      Краят на речта на Евиза предизвика нова вълна от одобрителен шум. Строгата, дори вдъхновена сериозност я напусна и тя се превърна в жизнерадостна, дори донякъде кокетна жена, която направи пред залата свободния поклон на една танцьорка. Метаморфозата засили възторжения рев сред медицинската младеж. На тормансианите изобщо им харесваше веселата сериозност на земляните, които никога не се шегуваха с големите чувства, не се подиграваха на никого и не се опитваха да си правят смешки за чужда сметка…
      Евиза се върна на старото си място и продължи да наблюдава докладчиците. Те говореха разумни неща на равнището на науката на Торманс, съобщаваха за нови открития, но интересните идеи потъваха в изобилието от ненужни фрази. Мисълта се мяташе като хванато в капан животинче между словесните натрупвания на констатациите, отстъпленията, реминисценциите, просто — схоластиката на доказателствата.
      Учените на Торманс много се занимаваха с отричане, унищожавайки словесно онова, което уж не може да съществува и не може да бъде изучавано. За известни явления на природата те твърдяха, че не съществували, защото не разбираха сложността на света. Това негативно течение в науката се ползуваше с най-голям успех сред повече жители на Ян-Ях, защото издигаше техния нищожен опит и ограничения им ум до равнището на «последна дума» на науката.
      Мина доста време, а Евиза не можа да извлече почти нищо, заслужаващо внимание, с изключение на психологическите наблюдения. Навика да се говори на всяка цена тя си обясни с желанието за изтъкване на собствената личност пред другите. Освен това, изригвайки потоци от думи, човекът получаваше психологическо разтоварване, което беше необходимо в този свят на постоянна угнетеност и раздразнение. За нея ставаше все по-изморително да улавя мислите в километричните речи. Обявената почивка я зарадва. Евиза стана и се накани да намери уединено място, за да походи там и да си почине, но къде ти! — тя се оказа заобиколена от шумна тълпа възбудени тормансиани и тормансианки от всички възрасти, от младите практиканти до белокосите началници на болници и професори от медицинските институти.
      Евиза намери с поглед своя главен лекар. Той се приближи към нея, разблъсквайки безцеремонно хората.
      — Да ви заведа ли в стола да се подкрепите? Направете път, колеги «джи», гостенката ни е гладна и изморена!
      На Евиза не и? се ядеше, особено в непознат стол. Тя губеше апетит от необяснимата омраза на жените, които раздаваха храната. В живота на Торманс всяка зависимост от някого се оказваше унизителна. Оня, когото молеха, се подиграваше и си придаваше важност, преди да изпълни прякото си задължение. За «кжи» бяха характерни отвращението или в най-добрия случай пълната незаинтересованост към работата им. «Джи» трепереха пред тях, докато чакаха и най-дребната услуга. В заводите и фабриките, където командуваха лилавите «змиеносци», положението беше друго. И най-малката съпротива се наказваше незабавно, най-често с изпращане в Двореца на нежната смърт. За сметка на това, когато не бяха наблюдавани от зорките очи на сановниците и стражите, «кжи» се подиграваха с «джи» колкото си искат. И те безропотно търпяха, защото знаеха, че всеки момент по решение на Съвета на Четиримата «кжи» могат да се превърнат в техни палачи. На Торманс всички се страхуваха най-много от машините. Масовото прилагане на механизми в ръцете на невъзпитани и озлобели хора създаваше повишена опасност. Транспортните катастрофи бяха станали ежедневно явление на Ян-Ях, за нормални се смятаха и дивашките разпри с дългожители.
      Замислена, Евиза вървеше с главния лекар по алеята към ниската сграда, където се намираха столът и хотелът.
      — Учуди ли ви, че аз се скрих зад храстите, а не се притекох на помощ на писателя? — попита внезапно главният лекар, търсейки погледа на спътничката си.
      — Не — равнодушно му отвърна Евиза. На нея и? беше безразлична персоналната мотивировка на постъпката, която неизбежно произтичаше от обществения живот на Торманс.
      — Аз можех да повредя ръцете си и да причиня вреда на много хора, като ги лиша от възможността да се оперират.
      Неочаквано иззад дърветата изскочиха тълпа хора и с викове се втурнаха към тях. Главният лекар посивя, лицето му се изкриви от страх. Евиза, която остана спокойна, позна младите лекари, участници в конференцията. Те връхлетяха като вихър, избутаха главния лекар и образуваха плътен кръг около гостенката от Земята. Евиза си спомни как през един от първите и? дни в столицата тя беше поразена от тълпата, която заобикаляше една красива, ярко облечена жена. Това беше прочута артистка, както обясниха по-късно на Евиза. Тя раздаваше наляво и надясно заучени усмивки. Неколцина мъже с червени дрехи грубо разблъскваха също така безцеремонно напиращите хора. Достатъчно беше някой популярен човек да дойде на обществено място и стотици младежи се хвърляха към него, за да си изпросят нещо за спомен.
      Сега самата астронавтка беше се озовала сред кръг от любопитни, за щастие само лекари. Пред нея стоеше усмихната, доста миловидна тормансианка; мургавата кожа, черната коса и блестящите и? тесни очи ярко се подчертаваха от прилепналата към тялото и? жълта дреха.