Нейният силно напукан слой имаше приблизително еднометрова дебелина. В зиналите пукнатини изпод него се показваше ярколазурен метал, който прозираше син в местата, където се беше изтрил малахитовият пласт. Обърнатата към «Парус» страна на диска беше снабдена със спирално извита цилиндрична изпъкналост, петнадесет метра в диаметър и около десет метра на височина. Другата страна на звездолета, която тънеше в пълен мрак, изглеждаше по-изпъкнала; тя представляваше като че ли отрез от кълбо, присъединен към диска. По тая страна също се извиваше подобно на спирала висок вал, сякаш на повърхността излизаше външната страна на вкарана в корпуса на кораба спирална тръба.
Колосалният диск бе потънал дълбоко със своя край в почвата. До подножието на отвесната металическа стена хората видяха разтопен камък, потекъл встрани като гъста смола.
Много часове загубиха изследователите в търсене на някакъв вход или люк. Но той навярно беше скрит под малахитовата боя или обгара, а може и да се затваряше така изкусно, че люковете да не оставят следи по повърхността на кораба. Не намериха нито отверстия на оптически уреди, нито кранове на система за продухване. Металическата скала изглеждаше компактна. Предвидил това, Ерг Ноор реши да разтвори корпуса на кораба посредством електрохидравличната резачка, преодоляваща и най-твърдите и жилави покривки на земните звездолети. След кратко съвещание всички се съгласиха да се изреже върхът на спиралния вал. Именно там трябваше да минава някаква празнина, тръба или кръговиден коридор, през който човек можеше да разчита да стигне във вътрешните помещения, без риск да опре в редица последователни прегради.
Сериозно изучаване на спиралодиска можеше да бъде извършено само от специална експедиция. За изпращането й на тази опасна планета трябваше да се докаже, че във вътрешността на госта от далечни светове са се запазили непокътнати уредите и материалите, че са оцелели всички предмети за ежедневна употреба на онези, които са управлявали кораба през такива бездни в пространството, пред които пътешествията на земните звездолети са били само първо плахо разузнаване в просторите на Космоса.
Спиралният вал от другата страна на диска се приближаваше непосредствено до почвата. Там замъкнаха прожектора и високоволтовите проводници. Синкавата светлина, отразена от диска, като лека мъгла се разпръсна по равнината и стигна до тъмни високи предмети с неопределени очертания, вероятно скали, в които беше прорязана бездънно мрачна порта. Нито отблясъкът на мъглявите звездни петънца, нито лъчите на прожектора не даваха усещане за почва в нея. Навярно точно там бе надолнището към ниско разположената равнина, забелязана при кацането на «Тантра».
С глухо басово ръмжене допълзя автоматическата талижка и докара единствения на кораба универсален робот. Нечувствителен към утроената тежест, той бързо се придвижи към диска и застана до металната стена, подобен на дебел човек с къси крака, дълго туловище и грамадна, застрашително наведена напред глава.
Като се подчиняваше на командите на Ерг Ноор, роботът вдигна с четирите си горни крайника тежката резачка и се изправи, широко разкрачен, готов за провеждане на опасното начинание.
— Ще управляваме робота само Кей Бер и аз в скафандрите с висша защита — разпореди се по телефона началникът на експедицията. — Останалите, в леките биологически скафандри, отдръпнете се по-далечко!…
Началникът се запъна. Нещо мина през неговото съзнание, предизвика необяснима тъга в сърцето му, накара коленете да се подгънат. Гордата воля на човека отслабна, замени се с тъпа покорност. Целият в лепкава пот, Ерг Ноор безволно пристъпи към черната порта. Викът на Низа, отекнал в неговия телефон, му върна съзнанието. Той се спря, но тъмната сила, възникнала в психиката му, отново го подгони напред.
Заедно с началника, също така бавно, като се спираха и очевидно се бореха със себе си, тръгнаха Кей Бер и Еон Тал — тези, които стояха до границата на светлинния кръг. Там, в портата на мрака, в кълба от мъгла изплува някакво животно, необяснимо за човешките представи и поради това още по-страшно. Туй не беше вече познатата медузообразна твар; в сивата полусянка се движеше черен кръст с широки перки и изпъкнала елипса по средата. В трите края на кръста се виждаха лещи, които даваха отблясъци в светлината на прожектора, трудно пробиващ мъглата от влажни изпарения. Основата на кръста тънеше в мрака на неосветена вдлъбнатина в почвата.
Ерг Ноор вървеше по-бързо от другите, приближи се на сто крачки от непонятния предмет и падна. Преди вцепенените хора да могат да съобразят, че началникът е в опасност, черният кръст се издигна над кръга от опънати проводници. Той се наведе напред като стебло на растение — явно възнамеряваше да се извие през защитното поле и да достигне Ерг Ноор.
Низа в изстъпление, което й придаде сила на атлет, подскочи към робота и завъртя ръчките на тила му. Бавно и като че ли неуверено роботът започна да вдига резачката. Тогава девойката, отчаяна от своето неумение да управлява сложната машина, скочи напред, като прикриваше с тяло любимия си. От трите края на кръста излетяха като мълнии някакви змиеобразни светли струи. Девойката падна върху Ерг Ноор, широко разперила ръце. Но за щастие роботът бе вече обърнал уширението на резачката със скритото вътре острие към центъра на черния кръст. Той конвулсивно се изви, сякаш падаше по гръб, и изчезна в непрогледната тъмнина при скалите. Ерг Ноор и двамата му другари веднага се съвзеха, вдигнаха девойката и отстъпиха зад края на спиралодиска. Опомнилите се техни спътници вече търкаляха оръдие, импровизирано от планетарния двигател. С неизпитано по-рано чувство на жестока ярост Ерг Ноор насочи съкрушителната струя на излъчването към скалата-порта, като особено грижливо помиташе равнината и се стараеше да не пропусне нито един квадратен метър от почвата. Еон Тал застана на колене пред неподвижната Низа, викаше я тихо по телефона и се мъчеше да огледа подробностите на лицето й под силикола на шлема. Девойката лежеше неподвижно, със затворени очи. Признаци на дишане биологът не можа нито да чуе по телефона, нито да долови през скафандъра.
— Чудовището е убило Низа! — горестно извика Еон Тал, щом зърна приближилия се Ерг Ноор.
През тясната ивичка за гледане на шлема за висока защита не можеше добре да се видят очите на началника.
— Незабавно я отнесете на «Тантра», при Лума! — в гласа на Ерг Ноор повече откогато и да било звучеха металически нотки. — Помогнете й да вникне в характера на поражението… Ние шестимата ще останем и ще доведем изследването докрай. Нека геологът ви придружи и събира късове от всички възможни скали по пътя от диска до «Тантра» — не можем да се бавим повече на тази планета. Изследването тук трябва да се провежда в танкове с висша защита, а ние само ще погубим експедицията. Вземете третата талижка и побързайте!
Ерг Ноор се обърна и без да се оглежда, тръгна към звездолета-диск. «Оръдието» преместиха напред. Застаналият зад него инженер-механик включваше огнената река през всеки десет минути, като очертаваше целия полукръг чак до края на диска. Роботът поднесе резачката към гребена на спиралния вал, който тук, до потъналия в почвата край на диска, идваше на височината на гърдите му.
Силното бучене проникна дори през дебелината на скафандрите за висша защита. По избрания участък от малахитовия слой закривуличиха малки пукнатини. Парчета от тая твърда маса отлитаха и звънко удряха по металическото тяло на робота. Страничните движения на резачката отделиха цяла плоча от слой и оголиха зърнеста повърхност с ярколазурен цвят, приятен дори в светлината на прожектора. Като набеляза квадрат, достатъчен, за да пропусне човек в скафандър, Кей Бер застави робота с енергичен натиск да направи дълбок разрез в небесносиния метал, без да пробие цялата му дебелина. Роботът прокара втора линия под ъгъл към първата и започна да движи острието на резачката напред-назад, като увеличаваше напрежението. Разрезът навлезе в метала повече от метър. Когато механическият помощник начерта третата страна на квадрата, разрезите почнаха да се разтварят, като се извръщаха навън.
— Предпазливо! Всички назад! Падайте! — закрещя в микрофона Ерг Ноор, като изключи робота и отскочи.
Много дебелото парче метал изведнъж се обърна като капак на консервна кутия. Струя невъобразимо ярък многоцветен пламък излетя из отверстието по допирателната към спиралната издатина. Само това спаси злополучните изследователи, както и туй, че небесносиният метал моментално се завари и пак затвори прорязаното отверстие. От могъщия робот остана буца стопен метал, от който жално стърчеха късите металически крака. Ерг Ноор и Кей Бер оцеляха само благодарение на предпазливо нахлузените скафандри. Експлозията ги отхвърли далече от странния звездолет, размята останалите, преобърна «оръдието» и скъса високоволтовите кабели.
Като се свестиха след разтърсването, хората разбраха, че са останали беззащитни. За щастие те лежеха в светлината на оцелелия прожектор. Никой не беше пострадал, ала Ерг Ноор реши, че това им стига. Изследователите изоставиха ненужните инструменти, кабелите и прожектора, качиха се на неповредената талижка и бързо отстъпиха към своя звездолет.
Щастливото стечение на обстоятелствата при невнимателното отваряне на чуждия звездолет съвсем не зависеше от предпазливостта на началника. Втори опит навярно ще завърши много по-плачевно… А в какво ли състояние е Низа, милата астронавигаторка?… Ерг Ноор се надяваше, че скафандърът е отслабил смъртоносната сила на черния кръст. Та нали допирът до черната медуза не уби биолога! Но тук, далеч от могъщите земни медицински институти, ще могат ли те да се справят с въздействието на неизвестното оръжие?…
В преходната камера Кей Бер се приближи до началника и посочи задната страна на лявото му рамо. Ерг Ноор обърна гръб към огледалата, поставени в преходните камери, за да се оглеждат задължително връщащите се от чуждата планета. Тънкият лист на цирконо-титановата броня, покриваща рамото, се беше разпрал. От разкъсаното място стърчеше парче небесносин метал, впило се в изолационната уплътнителна подложка, но не пробило вътрешния слой на скафандъра. Трудно се удаде да се изтръгне металният отломък. С цената на голяма опасност и в края на краищата случайно тоя образец от загадъчния метал на спиралодисковия звездолет ще бъде отнесен на Земята.
Най-сетне Ерг Ноор, освободен от скафандъра, можа да влезе — по-точно, да се промъкне под смазващото привличане на страшната планета — в своя кораб.
Цялата експедиция го очакваше с огромно нетърпение. Катастрофата при диска беше наблюдавана в стереовизофоните и нямаше смисъл да се пита за резултатите от опита.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
РЕКАТА НА ВРЕМЕТО
Веда Конг и Дар Ветер стояха посред кръглата малка площадка на винтолета, който бавно плуваше над необятните степи. Лек ветрец правеше вълни по цъфтящите гъсти треви. Далече наляво се виждаше стадо чернобял добитък — потомци на животните, създадени чрез кръстосване на якове, крави и биволи.
Ниски хълмове, тихи реки с широки долини — простор и покой лъхаше от този устойчив участък от земната кора, който някога се е наричал Западносибирска низина.
Дар Ветер мечтателно гледаше земята, в старо време покрита от безкрайни мрачни блата и редки хилави гори. Той мислено виждаше картината на древния майстор, оставила в съзнанието му още в детските години неизлечимо впечатление.
Над завоя на огромна река, образувала висок нос, стоеше сива от старост дървена църква, сиротно обърната към простора на отвъдречните поля и ливади. Тънкият кръст върху купола се чернееше под върволици от ниски тежки облаци. Над малкото гробище зад църквата купчинка брези и върби свеждаха под вятъра раздърпаните си върхове. Отпуснатите клони почти докосваха полуизгнилите кръстове, съборени от времето и бурите, сред свежата мокра трева. Зад реката като исполински сивовиолетови кълба се трупаха облаци, осезаемо плътни. Широката река излъчваше безжизнен метален блясък. Същият хладен блясък лежеше навред. Далечините и близкият план бяха мокри от досадния есенен дъжд на студените и неуютни северни ширини. И цялата гама от сивкаво-сиво-зелени цветове на пейзажа говореше обширните пространства неплодородна земя, където човекът живее трудно, мръзне и гладува, където така силно се чувствува неговата самота, характерна за отдавнашните времена на хорската безразсъдност.
Тая картина от музея, обновена и осветена от невидими лъчи, сега беше за Дар Ветер прозорец към много далечното минало.
Той безмълвно погледна към Веда. Младата жена беше сложила ръката си върху парапета на платформата. Свела глава, тя следеше накланящите се по посока на вятъра стръкове на високите степни треви, които сребрееха на широки плавни талази. Кръглата площадка на винтолета плуваше бавно над степта. Знойни вихрушки внезапно налитаха върху пътешествениците, развяваха косата и роклята на Веда, заядливо хвърляха жар в очите на Дар Ветер. Но автоматичният изравнител работеше по-енергично от мисълта и летящата площадка само потрепваше или едва забележимо се поклащаше.
Дар Ветер се приведе над рамката на курсографа. Лентообразната карта се движеше бързо — изглежда, бяха отишли доста далеч на север. Те отдавна пресякоха шестдесетия паралел и минаха над мястото на сливането на Иртиш с Об, а сега се приближаваха към възвишенията, наречени Сибирски превали.
Двамата пътешественици, които четири месеца вече работеха на разкопките на древните могили в зноя на алтайските предпланини, свикнаха със степното пространство. Изследователи на миналото, те сякаш потънаха в онези времена, когато само нарядко отреди въоръжени конници са пресичали южните степи.
Веда се извърна и мълком посочи напред. Там, в струите нагрят въздух, плаваше тъмно островче, като че ли откъснато от почвата. След няколко минути винтолетът наближи малък хълм — вероятно табан на рудник, който някога се е намирал тук. Нищо не бе останало от рудничните постройки — само височина, гъсто обрасла с вишни.
Кръглата летяща площадка изведнъж рязко се наклони.
Дар Ветер моментално хвана Веда през кръста и се втурна към извисения край на платформата. Винтолетът се изравни за част от секундата, само за да се повлече с цялата си тежест към подножието на хълма. Обратният тласък от амортизаторите ги запрати върху склона на възвишението, право в гъсталака от твърди храсти. Подир минута мълчание из степното безмълвие се разнесе ниският гръден смях на Веда. Дар Ветер си представи своята собствена изумена и изподраскана физиономия и започна да приглася на Веда в инстинктивната радост, че е невредима и че аварията мина благополучно.
— Не току-тъй е забранено винтолетите да летят над осем метра — като се задъхваше леко, произнесе Веда Конг. — Сега разбирам…
— При повреда машината веднага пада и остава единствено надеждата в амортизаторите. Нищо не може да се направи, закономерно възмездие за лекостта и малките размери. Изглежда, че ни очаква още едно възмездие за всичките благополучни полети — с престорено равнодушие каза Дар Ветер.
— А именно? — Веда стана сериозна.
— Безупречната работа на уредите за устойчивост предполага голяма сложност на механизмите. Страхувам се, че за да се ориентирам в тях, ще ми е необходимо много време. Ще се наложи да се измъкваме по метода на нашите прадеди…
С лукаво пламъче в очите Веда протегна ръка и Дар Ветер изправи с лекота младата жена. Те се спуснаха към винтолета, намазаха драскотините си с оздравителен разтвор и залепиха скъсаната рокля. Дар Ветер накара Веда да легне в сянката на храста, а той се зае да търси причините за аварията. Както сам се досещаше, нещо беше станало с автоматичния изравнител, чието блокиращо приспособление беше изключило двигателя. Щом Дар Ветер отвори кутията на уреда, веднага разбра, че от ремонта нищо няма да излезе — твърде дълго ще трябва да проучва извънредно сложната електроника. С лека въздишка от досада той изпъна уморения си гръб и извърна очи към храста, под който доверчиво се беше сгушила Веда Конг. Горещата степ, додето поглед стига, се стелеше съвсем безлюдна. Две големи хищни птици бавно кръжеха над трептящата синкава мараня…
Послушната машина се бе превърнала в мъртъв диск, безпомощно легнал на сухата земя. Странно чувство на самота и откъснатост от целия свят постепенно обхващаше Дар Ветер. Но той от нищо не се боеше. Нека настъпи нощ, тогава видимостта на невъоръжено око ще стане по-далечна; непременно ще зърнат някакви светлини и ще тръгнат към тях. Те потеглиха на път леко облечени, без да вземат със себе си нито радиотелефон, нито фенерчета, нито храна.
«Някога в степта човек е можел да загине от глад, ако не е мъкнел големи запаси от провизии… И вода!» — мислеше си бившият завеждащ външните станции, като прикриваше очи от ярката светлина. Той избра кътче в сянката край вишневия храст близо до Веда и безгрижно се просна на земята. През леките дрехи сухите тревни стръкчета пободваха тялото му. Тихото шумолене на вятъра и зноят потапяха душата в забрава; бавно течеха мислите; полека, като се сменяха една друга, преминаваха в паметта картини от много стари времена — в дълга редица вървяха древни народи, племена, отделни хора… Сякаш течеше оттам, от миналото, огромна река променящи се всяка секунда събития, лица и дрехи.
— Ветер! — чу той през дрямката любимия глас.
Слънцето като червено кълбо вече докосваше потъмнялата линия на хоризонта. Никакъв полъх не се чувствуваше в замрелия въздух.
— Повелителю мой. — Веда закачливо подражаваше на древните жени от Азия, — няма ли да благоволите да се събудите и да си спомните за мен?
Като направи няколко гимнастически упражнения, Дар Ветер окончателно прогони сънливостта. Жената се съгласи с плана му — да чакат нощта. Мракът ги завари да обсъждат оживено извършената работа. Внезапно Дар Ветер забеляза, че Веда потръпва. Ръцете й бяха изстинали и той съобрази, че леката дреха съвсем не я запазва от нощния хлад на тия северни места.
Лятната нощ на шестнадесетия паралел беше светла и те можаха да съберат голям куп съчки.
Със силно щракане Дар Ветер извлече от могъщия акумулатор на винтолета искра. Скоро яркият пламък на огъня сгъсти мрака наоколо и облъхна хората с животворната си топлина.
Настръхналата Веда се отпусна, подобно на цвете под слънцето. И двамата мълчеха, потънали в мисли. От хилядолетията, в които огънят е бил главното прибежище и спасение на човека, някъде дълбоко в душата му беше останало неунищожимото чувство на уютност и покой, пораждано от топлината в часовете на студ и мрак…
— Какво ви подтиска, Веда? — наруши мълчанието Дар Ветер.
— Спомних си онази, с кърпата… — тихо отговори Веда, без да откъсва поглед от разсипващата се като злато жарава.
Дар Ветер веднага разбра. В навечерието на своя полет те завършиха в приалтайските степи отварянето на голяма могила на скитите. В нея намериха скелет на старец, обкръжен от костите на коне и роби, покрити от края на могилния насип. Старият вожд лежеше с меч, щит и ризница, а в краката му се оказа сгърчен скелет на съвсем млада жена. До черепа й прилепваше копринена кърпа, някога плътно омотана около лицето. Не можаха да я запазят въпреки всичката си сръчност. За няколко минути обаче, докато тя се разпиля на тънък слой прах, успяха да възпроизведат чертите на прекрасното лице, отпечатало се върху тъканта преди хиляди години. Кърпата предаваше още една страшна подробност — очите на жената изскочили от орбитите си. Без съмнение тя е удушена с тази кърпа и хвърлена в гроба на своя мъж, за да го придружава по незнайните пътища в задгробния свят. Тя е била на не повече от деветнадесет, той — на не по-малко от седемдесет години, преклонна за ония времена възраст.
Дар Ветер си спомни дискусията, която се разгоря по повод находката сред младите сътрудници на експедицията на Веда. По своя воля или насилствено жената е отишла след мъжа си? Защо? В името на какво? Ако от голяма, предана любов, как е допуснато тя да бъде убита, вместо да се обкръжи с грижи като най-хубав спомен за него в напуснатия свят на живите?
Тогава заговори Веда Конг. Тя дълго се вглеждаше с пламнали очи в тъмното могилно възвишение — мъчеше се да проникне с умствения си взор в недрата на миналите времена.
— Старайте се да разберете онези хора! Просторите на древните степи са били наистина безпределни за единствените съобщителни средства по онова време — коне, камили, бикове. Гигантския простор населявали отделни групи чергари-скотовъдци, не само с нищо несвързани помежду си, но и непрекъснато враждуващи. Много обиди и злоба се трупали от поколение в поколение; всеки пришелец бил враг, всяко племе — плячка, която обещавала добитък и роби, тоест хора, работещи по принуда, като добитък под камшик. Такова устройство на обществото пораждало, от една страна, голяма, съвсем неизвестна за нас свобода на отделния човек в дребните му страсти и желания, а от друга страна — невероятна затвореност в общуването и ограниченост в мисленето. Ако народността или племето се състоели от малък брой хора, способни да се изхранят чрез лов и събиране на плодове, тези свободни чергари живеели в постоянен страх от нападение и поробване или унищожаване от страна на войнствените съседи. Но при изолация на страната и многочисленост на населението, което имало възможност да създаде голяма военна сила, хората също плащали за това, че не били застрашени от военни набези, със своята свобода, понеже в такива мощни държави всякога се развивали деспотизъм и тирания. Така е било в древния Египет, Сирия и Вавилония.
Жените, особено красивите, в далечното минало били трофей и играчка на силния. Те не можели да съществуват без властта и защитата на мъжа.
Собствените стремежи и воля на жената значели толкова малко, нетърпимо малко, че при оня живот… кой знае… Може би смъртта е изглеждала по-лека участ…
В отклик на неговите мисли Веда се премести по-близо до огъня, бавно разбута горящите клонки, като следеше езичетата на синкавите пламъци, които пробягваха по въглените.
— Колко упоритост и мъжество са били необходими в онези времена, за да не слизаш надолу, а да се издигаш в живота!… — тихо промълви Веда Конг.
— Струва ми се — възрази Дар Ветер, — че ние преувеличаваме трудностите на древния живот. Освен това, че хората са били привикнали с него, неуредността му е влечела след себе си разнообразие от случайности. Волята и силата на човека са изтръгвали и от тоя живот романтични радости, както искри от кремък.
— Аз също недоумявам — каза Веда. — Колко дълго нашите прадеди не са могли да разберат елементарния закон, че съдбата на обществото зависи единствено от тях самите, че обществото е такова, каквото е морално-идейното развитие на неговите членове, зависещо от икономиката!
— Че съвършената форма на научното построяване на обществото е не просто количествено натрупване на производителни сили, а качествено стъпало — та това е така близо до ума — отговори Дар Ветер. — И още разбирането на диалектическата взаимозависимост, че нови обществени отношения без нови хора също са немислими, както новите хора без тази нова икономика. Тогава туй разбиране довело дотам, че главна задача на обществото станало възпитанието, физическото и духовното развитие на човека. Кога най-сетне е настъпило това?
— В ЕРС, в края на Века на разцеплението, скоро след ВВР — Втората велика революция.
— Добре, че не по-късно! Изтребителната военна техника…
Дар Ветер млъкна и се обърна към тъмното пространство вляво, между огъня и склона на хълма. Тежък тропот и мощно отривисто дишане се чуха съвсем близко и накараха и двамата пътешественици да скочат.
Грамаден черен бик израсна пред огъня. Пламъците святкаха с кървави отблясъци в злобно облещените му очи. Като сумтеше и разхвърляше с копита сухата земя, чудовището се готвеше за нападение. В слабата светлина бикът изглеждаше невероятно огромен, наведената му глава приличаше на грамаден валчест камък, подобно на камара се издигаше високата му грива, заобиколена от изпъкнали мускули. Никога досега на Веда и Дар Ветер не се беше случвало да стоят недалеч от разярено животно, чийто неразсъждаващ мозък е недостъпен за разумно въздействие.
Веда здраво стисна ръце на гърдите си и стоеше, без да се помръдне, сякаш хипнотизирана от видението. внезапно израснало от мрака. Като се подчиняваше на могъщ инстинкт, Дар Ветер заслони с тялото си Веда, както винаги са постъпвали неговите прадеди. Но ръцете на човека от новата ера бяха невъоръжени.
— Веда, надясно!… — едва успя да произнесе той, когато животното се втурна към тях.
Добре тренираните тела на двамата можеха да се състезават в бързина с първобитната подвижност на бика. Великанът профуча край тях и с трясък се заплете в гъсталака от храсти, а Веда и Дар Ветер се оказаха в тъмнината на няколко крачки от винтолета. Встрани от огъня нощта не беше непрогледна и роклята на Веда без съмнение се виждаше отдалеч. Бикът се измъкна от храсталака. Мъжът ловко подхвана своята спътница и тя, след като направи скок, се озова върху площадката на винтолета. Докато животното се обръщаше, Дар Ветер рипна на машината до Веда. Спогледаха се бързо и в очите на младата жена той прочете открит възторг. Капакът на двигателя беше снет още през деня, когато Дар Ветер се опитваше да вникне в сложното устройство. Сега, събрал цялата си сила, той откъсна от бордовата ограда на площадката кабела на изравнителното поле, пъхна оголения му край под пружината на главната клема на трансформатора и предпазливо накара Веда да се отмести. В това време бикът закачи перилата с единия си рог и винтолетът се поклати от рязкото дръпване. Дар Ветер мушна края на кабела в носа на животното. Жълта мълния, глух удар — и свирепият звяр се строполяса на земята.
— Вие го убихте! — с негодувание възкликна Веда.
— Не мисля, пръстта е суха — доволен се усмихна хитроумният герой.
В потвърждение на думите му бикът глухо измуча, стана и без да се оглежда, побягна настрана с неуверен тръс, сякаш чувствуваше своя позор. Двамата се върнаха при огъня. Нова порция съчки оживи угасналите пламъци.
— Вече не ми е студено — каза Веда. — Да се изкачим на хълма!
Върхът на възвишението скри огъня, бледите звезди на северното лято се разтапяха на хоризонта в мъгляви топчици.
На запад нищо не се виждаше, а на север, по склоновете на хълмовете, едва забележимо блещукаха редици от някакви светлини; много далеч на юг гореше една ярка звезда, вероятно наблюдателна кула на животновъди.
— Несполука, ще трябва да вървим през цялата нощ… — измърмори Дар Ветер.
— Не, не, гледайте! — и Веда посочи към изток, където пламнаха четири светлини, разположени в квадрат. До тях имаше няколко километра. Като набелязаха посоката по звездите, те се спуснаха към огъня. Веда Конг постоя пред слабия пламък на въглените, сякаш се стараеше да си спомни нещо.
— Прощавай, наш дом… — замислено каза тя. — Навярно чергарите винаги са имали такива жилища — несолидни и не за дълго време. И аз днес станах жена от онази епоха.
Тя се извърна към Дар Ветер и доверчиво постави ръка на врата му.
— Така остро почувствувах необходимост от защита!… Аз не се боях, не! Ала някаква примамлива покорност пред силата на съдбата, тъй ми се струва…
Веда вкопчи ръце отзад на главата си и гъвкаво се изпъна пред огъня. След секунда замъглените й очи отново придобиха своя закачлив блясък.
— Какво пък, води ме… герой! — Тонът на ниския глас беше неопределено загадъчен и нежен.
Светлата нощ, напоена с миризма на трева, живееше с шумоленето на зверчета, с крясъците на нощни птици. Веда и Дар Ветер стъпваха предпазливо. Те се опасяваха да не паднат в невидима дупка или пукнатина в сухата земя. Подобни на метла, стръковете на едрата степна трева се плъзгаха по глезените. Дар Ветер съсредоточено се оглеждаше, щом отпред се покажеха тъмни купчини храсти.
Веда тихичко се разсмя.
— Може би трябваше да вземем акумулатора и кабела?
— Лекомислена сте, Веда — добродушно възрази Дар Ветер, — повече, отколкото очаквах!
Младата жена изведнъж стана сериозна.
— Аз твърде силно почувствувах вашата защита…
И Веда започна да говори — по-точно, да мисли гласно — за по-нататъшната дейност на своята експедиция. Първият етап в изследването на степните могили приключи. Сътрудниците й се връщаха към предишните или се насочваха към нови задачи. Обаче Дар Ветер беше свободен — той не избра друга професия и имаше възможност да бъде все заедно с жената, която бе спечелила чувствата му. Ако се съди по достигащите до тях съобщения, Мвен Мас се справяше добре. Дори и да не беше така, Съветът не щеше да назначи Дар Ветер толкова скоро пак на същата длъжност. В епохата на Великия пръстен се смяташе за безполезно хората да се държат дълго на едно и също място. Притъпяваше се най-скъпоценното — творческото вдъхновение. Едва след голямо прекъсване човек можеше да се върне към старата си специалност.
— След шестте години общуване с Космоса нашата работа не ви ли се струва дребна и монотонна? — Ясният и внимателен поглед на Веда търсеше неговия.
— Никак не е дребна и еднообразна — възпротиви се Дар Ветер, — ала не ми дава онова напрежение, с което съм свикнал. Ставам благодушен и доста спокоен, сякаш ме лекуват с лазурни сънища!
— Лазурни?… — неволно повтори Веда и мигновеното спиране на нейното дишане каза на Дар Ветер повече, отколкото невидимата в мрака червенина на бузите й.
— Ще продължавам изследванията по посока на юг — сепна се тя, — обаче тогава, когато се събере нова група доброволци разкопвачи. Преди това ще отида на морските разкопки, другарите отдавна ме викат да им помогна.
Дар Ветер разбра и сърцето му радостно заби. Но той стаи чувствата в далечно кътче на душата си и спокойно попита:
— Вие имате предвид разкопките в подводния град на юг от Сицилия? Виждал съм забележителни неща от там в Двореца на Атлантида.
— Не, сега ние работим по крайбрежията на Източното Средиземноморие, Червеното море и край бреговете на Индия. Провеждаме издирвания на запазили се под водата съкровища на културата, като се започне от Крито-Индия и се стигне до настъпването на Тъмните векове.
— Това, че някога са укривали, а често хвърляли в морето големи богатства при загиване на островите на цивилизацията под напора на нови сили, варварски свежи, невежествени и лекомислени, аз разбирам — замислено говореше Дар Ветер, като продължаваше да оглежда белезникавата равнина. — Разбирам и огромното разрушение на древната култура, когато античните държави, силни със своята връзка с природата, не са могли нищо да изменят в света, да се справят с все по-отвратителното робство и паразитствуващата върхушка на обществото.
