— Добре, Ерг. Ако Дар Ветер веднага не отиде да възстановява спътник 57. Вероятно отначало трябва да се подготвят материалите.
      — Бива си го земния ви човек — почти една година в небето!
      — Не хитрувайте! Това небе е близко в сравнение с вашите невъобразими пространства, които ни разделиха.
      — Съжалявате ли за това, Веда?
      — Защо питате, Ерг? Във всекиго от нас има по две половини: едната се стреми към новото, другата пази миналото и е готова да се върне при него. Вие знаете това, но знаете също, че никога връщането не води към целта.
      — Обаче съжалението остава… като венец върху свиден гроб. Целунете ме, Веда, скъпа!…
      Младата жена послушно изпълни молбата, леко отблъсна астронавта и бърже тръгна към главния път — линията на електробусите. Ерг Ноор я наблюдаваше, докато роботът-водач на приближилата кола спря и червената рокля изчезна зад прозрачната врата.
      Веда се взираше през стъклото към неподвижния Ерг Ноор. В мислите й настойчиво звучеше рефренът на стихотворение на поет от Ерата на разединения свят, преведено от Арк Гир, който неотдавна бе композирал и мелодия по него. Дар Ветер й го каза веднъж в отговор на нежен укор:
 
Ни небесните ангели, нито дори
духовете на бездните зли,
не, не ще разделят нивга мойта душа
от душата на Аннабел-Ли!
 
      Това е предизвикателство на древен мъж към страшните сили на природата, отнели неговата възлюбена. На мъж, който не се примирява със загубата и не иска да даде нищо на съдбата!
      Електробусът наближаваше едно от разклоненията на Спиралната линия, а Веда Конг все още стоеше до прозореца, хванала се здраво за полираните дръжки, и тананикаше чудесния романс, изпълнена със светла тъга.
      «Ангели — така в старо време религиозните европейци са наричали мнимите небесни духове, вестители на божията воля. Думата «ангел» на древногръцки език означава именно «вестител». Забравена преди много векове дума…»
      На гарата Веда се откъсна от тия мисли, ала отново се върна към тях във вагона по Спиралната линия.
      — Вестители от небето, от Космоса — така може да бъдат наречени и Ерг Ноор, и Мвен Мас, и Дар Ветер. Особено Дар Ветер, когато той се озове в близкото, земното небе, на строежа на спътника… — Веда закачливо се усмихна. — Но тогава духове на бездните сме ние, историците — високо каза тя, като се вслушваше в звученето на своя глас, и весело се разсмя. — Да, така, небесните ангели и духовете на бездните! Само че едва ли това ще се хареса на Дар Ветер…
      Ниските кедри с черни игли — студоустойчива форма, създадена за Субантарктика, шумяха тържествено и равномерно под неотслабващия вятър. Студеният и плътен въздух течеше подобно на бърза река, понесъл необикновена чистота и свежест, присъща само на въздуха на открит океан или високи планини. Обаче в планините докосналият вечните снегове вятър става сух и леко парещ, сякаш пенливо вино. Тук допирът с океана бе осезаем като влажен дъх, който обливаше тялото.
      Зданието на санаториума «Бяла зора» се спускаше към морето с отстъпите на стъклените си стени, напомнящи със своите закръглени форми гигантските морски кораби от миналото. Денем бледомалиновите шарки по стените, стълбите и вертикалните колони рязко контрастираха с куполовидната маса на тъмните, шоколадоволилави андезитови скали, прорязани от възсиньосиви порцеланови пътечки от разтопен сиенит. Но сега къснопролетната полярна нощ бе сляла всички багри в своята особена белезникава светлина, която сякаш излизаше от небесните и морските глъбини. Слънцето се скри отвъд платото на юг. Оттам като широка арка изплува величествено сияние и започна да се разстила по южната част на небето. Това беше отблясък от могъщите ледове на антарктическия континент, запазени върху високата гърбица на неговата източна половина, изтласкани от волята на човека, който бе оставил само четвърт от предишния колосален ледников щит. Бялата ледена зора, чието име носеше санаториумът, бе превърнала всичко наоколо в призрачен мир от лека светлина без сенки и отражения.
      По сребърните отблясъци на порцелановата пътечка към океана бавно вървяха четирима души. Лицата на крачещите отзад мъже изглеждаха като изсечени от сив гранит, а големите очи на двете жени бяха станали бездънно дълбоки и загадъчни.
      Низа Крит, притиснала лице до яката на коженото наметало на Веда Конг, развълнувано възразяваше на историчката. Без да скрива лекото си учудване, Веда се вглеждаше в тази външно приличаща на нея девойка.
      — Струва ми се, че най-хубавият подарък, който една жена може да направи на любимия, е да го създаде наново и така да продължи съществуването на своя герой. Та това е почти безсмъртие!
      — Мъжете разсъждават другояче по отношение на нас — отвърна Веда. — Дар Ветер ми каза, че не би искал да има дъщеря, която твърде много да прилича на любимата — тежко му е да мисли, че ще напусне света и ще я остави на неизвестната съдба без своята любов и нежност… Това са остатъци от някогашната ревност.
      — Но и аз не мога да понасям мисълта за разлъка с едно малко, мое родно същество — продължаваше погълнатата от своите размишления Низа. — Да го дам за възпитаване веднага, щом го откърмя!
      — Разбирам, обаче не съм съгласна. — Веда се намръщи, девойката май беше засегнала болезнена струна в душата й.
      — Една от най-големите задачи на човечеството е побеждаване на слепия майчин инстинкт. Разбиране, че само колективното възпитаване на децата от специално подбрани хора може да създаде човека на нашето общество. Няма я сега почти безумната, както в древността, майчина любов. Всяка майка знае, че целият свят е нежен към нейното дете. Ето че изчезна инстинктивната като у вълчицата любов, възникнала от животински страх за своята рожба.
      — Разбирам това — каза Низа, — ала някак си с ума.
      — А аз с цялото си същество чувствувам, че най-голямото щастие — да доставяш радост на друго същество — сега е достъпно за всеки човек, във всяка възраст. Това, което в предишните общества е било възможно само за родителите, бабите и дядовците, а най-много за майките… Защо трябва непременно да бъдеш все с малкото — та това е също остатък от ония времена, когато жените са били принудени да водят ограничен живот и не са могли да бъдат заедно със своите възлюбени. А вие ще бъдете винаги заедно, докато се обичате…
      — Не зная, но понякога те обхваща такова буйно желание до теб да върви мъничко, приличащо на него същество, че стискаш ръце… И… не, аз нищо не зная!…
      — Има Остров на майките — Ява. Там живеят всички желаещи сами да възпитават своите деца.
      — О, не! Но аз и не бих могла да стана възпитателка, както постъпват хората, които особено обичат децата. Чувствувам в себе си толкова сили и вече бях веднъж в Космоса…
      Веда омекна.
      — Вие сте олицетворение на младостта, Низа, и не само физически. Както всички много млади, вие не разбирате, когато се сблъсквате с противоречията на живота, че те са самият живот, че радостта от любовта непременно донася тревоги. грижи и тъга, толкова по-силни, колкото по-силна е любовта. А на вас се струва, че всичко ще се загуби при първия удар на живота…
      При последните думи изведнъж я озари една мисъл: не, не единствено в младостта беше причината за тревогите и жадните стремежи на Низа!
      Веда изпадна в характерната за мнозина грешка — да смята, че душевните рани заздравяват едновременно с телесните повреди. Съвсем не е така! Още дълго-дълго остава раната на психиката, дълбоко скрита във физически здравото тяло, и може да се разтвори неочаквано, понякога от съвсем незначителна причина. Така е и при Низа — пет години парализа, която, макар и прекарана в пълно безсъзнание, е оставила следи във всички клетки на тялото, ужасът от срещата със страшния кръст, едва не погубил Ерг Ноор.
      Отгатнала посоката на мислите на историчката. Низа глухо каза:
      — След желязната звезда не ме напуска едно странно чувство. Някъде в душата ми има тревожна пустота. Тя съществува заедно с радостта и силата, като че ги изключва, но и не угасва сама. Обаче аз мога да се боря с нея само с помощта на онова, което трябва да ме увлече изцяло… Сега зная какво представлява Космосът за самотния човек и още повече се прекланям пред паметта на първите герои-астронавти!
      — Струва ми се. че разбирам — отговори Веда. — Била съм на затънтените сред океана малки островчета на Полинезия. Там, пред морето, в часовете на самотност те обхваща безкрайна печал, като разтапяща се в еднообразната далечина тъжна песен. Навярно споменът за първобитната самота на съзнанието говори на човека колко слаб и обречен е бил той по-рано в своето кафезче-душа. Само общият труд и общите мисли могат да те спасят от това — идва кораб, като че ли още по-малък от острова, а необятният океан вече не е същият. Шепата другари и корабът са вече отделен свят, който се стреми към достъпните и покорни нему далечини. Така и космическият кораб — звездолетът. В него ние сме с храбри и силни другари! Но самотност пред Космоса… — Веда трепна. — Надали човек е способен да я понесе.
      Низа се притисна към Веда още по-плътно:
      — Колко правилно го казахте! Точно затова искам всичко едновременно…
      — Аз ви обикнах. Сега повече чувствувам вашето решение… То ми се струваше безумно.
      Низа мълчаливо стисна ръката на Веда и завря нос в студената й от вятъра буза.
      — Но ще издържите ли, Низа? Това е така невероятно трудно!
      — За каква трудност говорите, Веда? — обърна се Ерг Ноор, който бе чул нейното последно възклицание. — Надумали ли сте се с Дар Ветер? Той вече половин час ме убеждава да предам на младежта моя опит на астронавт, вместо да се впуснем в полет, от който няма връщане.
      — И какво, сполучи ли да ви убеди?
      — Не. Моят опит в астронавтиката е още по-нужен, за да откарам «Лебед» до целта, там — Ерг Ноор посочи светлото беззвездно небе, където под Малкия Магеланов облак, Тукан и Водна змия трябваше да гори яркият Ахернар, — да го откарам по път, неизминат още нито от един кораб на Земята или Пръстена!
      При последната дума на Ерг Ноор зад гърба му пламна издигащото се слънце, чиито лъчи помитаха всичката тайнственост на бялата зора.
      Четиримата приятели наближиха брега. Океанът дишаше на равни студени пориви и търкаляше върху полегатия бряг редици вълни без пяна — тежкото раздвижване на бурната Антарктика. Веда Конг с любопитство гледаше сребристосивата вода, която бързо потъмняваше с дълбочината и под лъчите на ниското слънце добиваше почти лилавия оттенък на леда.
      Низа Крит стоеше до нея с шуба от светлосиня кожа и също такава кръгла шапчица, изпод която се подаваха кичури тъмночервеникава коса. По навик девойката леко вдигаше нагоре глава. Дар Ветер неволно й се залюбува и се намръщи.
      — Ветер, не харесвате ли Низа? — с преувеличено негодувание възкликна Веда Конг.
      — Вие знаете, че се възхищавам от нея — мрачно отвърна Дар Ветер. — Но сега тя ми се стори такава малка и крехка в сравнение с…
      — С онова, което ме очаква? — предизвикателно попита Низа. — Сега прехвърлихте атаката от Ерг към мен?…
      — Съвсем не мисля да постъпвам така — сериозно и тъжно отговори Дар Ветер, — ала огорчението ми е естествено. Едно прекрасно създание на моята мила Земя трябва да изчезне в бездните на Космоса с неговия мрак и чудовищен студ. Това не е жалост. Низа, а печал пред загубата.
      — Вие сте почувствували, както и аз — съгласи се Веда, — яркото пламъче на живота — Низа и леденото мъртво пространство!
      — Аз ви се струвам нежно цвете? — попита Низа. Странната интонация на гласа й възпря Веда, готова да потвърди.
      — Кой повече от мен обича радостта от борбата със студа? — и девойката смъкна шапчицата, разтърси червеникавите си къдрици, хвърли шубата.
      — Какво правите, Низа? — първа се досети Веда Конг и се спусна към астронавигаторката.
      Обаче Низа стремително изтича на скалата, надвиснала над вълните, и даде на Веда своите дрехи.
      Студените вълни приеха девойката. Веда цялата потрепера, щом си представи усещането от такова къпане. Низа спокойно се отдалечаваше, като пореше вълните със силни тласъци. Издигнала се върху гребена, тя започна да маха на останалите на брега — предизвикателно ги канеше да я последват, Веда Конг я наблюдаваше с възторг.
      — Ветер, Низа е другарка не на Ерг, а на полярната мечка. Нима вие, северният човек, ще отстъпите?
      — По произход северен, а сам предпочитам топлите морета — жално каза Дар Ветер, като неохотно се доближаваше към пръските на морския прибой.
      Той се съблече, докосна с крак водата и с вик «ух!» се хвърли към идващата сребристосива вълна. С три широки замаха излетя на върха й и се плъзна в тъмната яма пред втората. Само многогодишните тренировки и къпането през всички сезони спасиха неговия престиж. Дишането секна и червени кръгове се завъртяха в очите му. С няколко резки гмурвания и скокове Дар Ветер си върна възможността да диша. Той изскочи на брега посинял, треперещ и заедно с Низа се втурна нагоре. След няколко минути те се наслаждаваха на топлината от коженото си облекло. Струваше им се дори, че мразовитият вятър носи полъх на коралови морета.
      — Колкото повече ви опознавам — прошепна Веда, — толкова повече се убеждавам, че Ерг Ноор не е сгрешил в избора си. Вие, както никой друг, ще го ободрите в труден час, ще го зарадвате и опазите…
      Лишените от загар бузи на Низа силно поруменяха. По време на закуската върху високата, вибрираща от вятъра кристална тераса Веда често срещаше умисления и нежен поглед на девойката. И четиримата бяха мълчаливи, както обикновено става пред дълга разлъка.
      — Тежко е да опознаеш такива хора и веднага да се разделиш с тях! — изведнъж се провикна Дар Ветер.
      — Може би вие?… — подхвана Ерг Ноор.
      — Моето свободно време свърши. Вече трябва да се изкача нависоко! Гром Орм ме чака.
      — Време е и за мен — добави Веда. — Ще се спусна в своята бездна, в неотдавна откритата пещера — хранилище от Ерата на разединения свят.
      — «Лебед» ще бъде готов в средата на идната година, а ние ще започнем да се стягаме за път подир шест седмици — тихо каза Ерг Ноор. — Кой в момента завежда външните станции?
      — Засега Юний Ант, обаче той не иска да се разделя с паметните машини, а Съветът още не е утвърдил кандидатурата на Емб Онг — инженер-физик от Лабрадорската Ф-централа.
      — Не го познавам.
      — Малко е известен, тъй като се занимава в Академията на върховете на знанието с въпросите на мегавълновата механика.
      — Какво представлява това?
      — Крупните ритми на Космоса — гигантски вълни, които се разпространяват бавно в пространството. В тях например се изразяват противоречията на насрещните светлинни скорости, даващи относителни стойности, по-големи от абсолютната единица. Но всичко това е още съвсем неразработено…
      — А Мвен Мас?
      — Пише книга за емоциите. Той също не разполага с много лично време — Академията на стохастиката и хипотезите за бъдещето го е назначила консултант по подготовката за полета на вашия «Лебед». Щом подберат материалите, веднага ще се наложи да се прости с книгата.
      — Жалко! — възнегодува Ерг Ноор. — Темата е важна, Време е да бъдат разбрани правилно реалността и силата на емоционалния мир.
      — Страхувам се, че Мвен Мас не е способен за хладен анализ — каза Веда.
      — Точно така трябва да бъде, в противен случай той нищо забележително не ще напише — възрази Дар Ветер и стана, за да се сбогува.
      — До следващата среща! Завършвайте по-скоро вашите работи, инак няма да се видим. — Низа и Ерг му подадоха ръце.
      — Ще се видим — уверено обеща Дар Ветер. — В краен случай ще направим това в пустинята Ел Хомра, преди отлитането.
      — Преди отлитането — съгласиха се астронавтите.
      — Да вървим, ангелю небесен! — Веда Конг мушна ръката си под лакътя на Дар Ветер, като престорено не обърна внимание на бръчката между неговите вежди. — Навярно Земята ви омръзна?
      Дар Ветер стоеше широко разкрачен върху поклащащата се основа на току-що закрепения скелет и гледаше надолу, към страшната бездна между разпръсналите се слоеве от облаци. Там нашата планета, чиято големина се чувствуваше дори от разстояние колкото пет нейни диаметъра, се откриваше с лъкатушните сиви контури на материците и тъмнолилавите петна на моретата.
      Дар Ветер разпознаваше тези очертания, известни още от детинство по снимките от спътниците. Ето вдлъбнатината, пресечена от тъмните ивички на планините. Вдясно блести морето, а точно под краката — тясната предпланинска долина. Днес му потръгна: облаците се разпръснаха именно над онзи участък от планетата, където сега живее и работи Веда. Някъде край подножието на правите тераси на чугуненосивите планини се намира древната пещера, навлизаща дълбоко в Земята с просторните си етажи. Там Веда отбира измежду немите и прашни отломки от някогашния живот на човечеството ония зрънца историческа правда, без която не може нито да се разбере настоящето, нито да се предвиди бъдещето.
      От платформата от нагънати листове циркониев бронз Дар Ветер изпрати мислен привет на съмнително откритата точка, затулена под пълзящото от запад крило на перести, нетърпимо светли облаци. Нощният мрак стоеше там като осеяна с блясък на звезди стена. Облачните пластове се движеха подобно на исполински салове, надвиснали един над друг. Под тях в тъмнеещата пропаст земната повърхност се търкаляше към стената на мрака, сякаш завинаги отиваше в небитието. Обвивка от нежно зодиакално сияние обгръщаше планетата откъм засенчената й страна и светеше в чернотата на космическото пространство.
      Над осветената част от планетата увисна лазурен облачен покров, отразяващ могъщата светлина на стоманеносивото слънце. Всеки, погледнал към облаците без затъмняващи филтри, би ослепял, както и оня, който се намира извън защитата на осемстотинте километра земна атмосфера, ако му се наложи да се обърне към страшното светило. Късовълновите твърди слънчеви лъчи — ултравиолетови и рентгенови — се изливаха като мощен, убийствен за всичко живо поток. Към тях се добавяше непрекъснат порой от космически частици. Пламнали звезди или галактики, сблъскали се в невъобразима далечина, изпращаха в пространството смъртоносни излъчвания. Само сигурната защита на скафандъра спасяваше работещите от гибел.
      Дар Ветер прехвърли предпазното въже от другата страна и тръгна по опорната греда по посока на бляскащия черпак на Голямата мечка. По цялата дължина на бъдещия спътник беше завинтена гигантска тръба. Върху двата й края се издигаха остри триъгълници, които поддържаха грамадните дискове на излъчвателите на магнитното поле. Когато бъдат поставени батериите, превръщащи синята радиация на Слънцето в електрически ток, строителите ще могат да се избавят от въжетата и да се движат по протежение на магнитните силови линии с насочващи пластини на гърдите и гърба.
      — Искаме да работим нощем — внезапно зазвуча в неговия шлем гласът на младия инженер Кад Лайт. — Светлина обеща да даде командирът на «Алтай»!
      Дар Ветер се взря наляво и надолу, където като заспали риби висяха няколко скачени заедно товарни ракети. По-нагоре, под плоския чадър — защита от метеоритите и Слънцето — се рееше сглобената от листове за вътрешна обшивка временна платформа. На нея се подреждаха пристигащите в ракетите части. Там като тъмни пчели се бяха насъбрали работници, които пламваха подобно на светулки, когато отразяващата повърхност на скафандъра се подаваше извън сянката на защитния чадър. Паяжина от кабели се разклоняваше от зеещите черни отверстия в стените на ракетите, отдето през свалената обшивка се разтоварваха големи детайли. Още по-нагоре, точно над сглобения скелет, група хора в странни, понякога забавни пози усърдно се занимаваха с обемиста машина. Само гривната от берилиев бронз с боразонна покривка би тежала на Земята цели сто тона. Тук тая грамада висеше покорно до металическия скелет на спътника на тънко въже. То бе предназначено да изравнява интегралните скорости на въртенето около Земята на всички тези още немонтирани части.
      Работещите станаха ловки и уверени, когато свикнаха с липсата — по-точно с нищожността — на силата на тежестта. Но скоро ще се наложи тия умели работници да бъдат заменени с нови. Продължителната физическа работа без тегло довежда до нарушено кръвообращение, което би могло при връщане на Земята да превърне човека в инвалид. Ето защо всеки работеше на спътника не повече от сто и петдесет часа и се връщаше на Земята, след като минеше реаклиматизацията в станция «Междинна», въртяща се на височина деветстотин километра над планетата.
      Дар Ветер, който ръководеше монтажа, се стараеше да не взема участие във физическата работа, колкото и да му се искаше понякога да ускори един или друг процес. Той трябваше да престои тук, на височина петдесет и седем хиляди километра, няколко месеца.
      Да даде съгласието си за нощна работа означаваше да ускори още повече връщането на младите си приятели долу, на планетата, и да повика смяната преди определената дата. Вторият планетолет, придаден към строежа — «Барион», се намираше в Аризонската равнина, където при екраните на телевизорите и пултовете на регистриращите машини седеше Гром Орм.
      Решението да се работи без прекъсване в часовете на ледената космическа нощ чувствително ускоряваше монтажа. Дар Ветер не можеше да се откаже от тая перспектива. Щом получиха съгласието му, хората от монтажната платформа се пръснаха във всички посоки и се заеха да изопват още по-сложна паяжина от кабели. Планетолетът «Алтай», който служеше за общежитие на работниците от строежа и неподвижно висеше до края на опорната греда, изведнъж откачи въжетата с ролките, свързващи неговия входен люк и скелета на спътника. Дълги струи ослепителен пламък блъвнаха от двигателите му. Огромният корпус на кораба се извъртя беззвучно и бърже. Ни най-малък шум не долетя през пустотата на междупланетното пространство. За изкусния командир на «Алтай» бяха нужни само няколко удара на двигателите, за да се издигне на височина четиридесет метра над мястото на строежа и да обърне своите прожектори, улесняващи кацането, по посока на платформата за сортиране. Между кораба и скелета отново прокараха пътеводните кабели и цялата маса разнородни предмети, увиснали в пространството, доби относителна неподвижност. Същевременно тя продължаваше въртенето си около Земята със скорост около десет хиляди километра в час.
      Разпределението на облаците показа на Дар Ветер, че строежът минава над антарктическата област от планетата и следователно скоро ще влезе в сянката на Земята. Усъвършенствуваните нагреватели на скафандрите не могат изцяло да задържат вледеняващото дихание на космическото пространство. Горко на оня пътешественик, който необмислено изразходва енергията на своите батерии! Така преди месец загина един архитект-монтьор, укрил се от внезапен метеоритен дъжд в студения корпус на разтворена ракета. Той не дочакал излизането в сгряната от слънцето страна… Още един инженер бе погубен от метеорит. Тези случаи не може нито да се предвидят напълно, нито да се предотвратят. Изграждането на спътници винаги взема своите жертви — кой ли ще бъде следващият?…
      Законите на стохастиката, макар и малко приложими към единичните песъчинки, каквито са отделните хора, твърдят, че най-възможно е следващият да бъде Дар Ветер… Та той най-дълго се намира тук, на тая височина, открита за всички случайности в Космоса… Но един настойчив вътрешен глас увещаваше Дар Ветер, че нищо не може да му се случи. Колкото и нелепа да беше тая увереност за математически мислещия човек, тя не изоставяше Дар Ветер и му помагаше спокойно да балансира върху гредите и решетките на открития, незащитен скелет в бездната на черното небе.
      Сглобяването на конструкциите на Земята се извършваше от специални машини, наречени ембриотекти, защото работеха по принципа на растежа на живия организъм. Разбира се, неговата молекулярна структура, която се осъществяваше чрез наследствен кибернетичен механизъм, беше невъобразимо по-сложна. Подчиняваше се не само на физико-химическата избирателност, но и на неразгаданата ритмика на вълните. Обаче живите организми растяха единствено в условията на топлите разтвори на йонизираните молекули, а ембриотектите работеха обикновено в поляризирани токове, светлина или в магнитно поле. Знаците и указанията, нанесени върху подлежащите на сглобяване части с радиоактивен талий, правилно ориентираха съединяваните от машините детайли. Сглобяването напредваше с поразителна точност и бързина. Тук, нависоко, нямаше, пък и не можеше да има такива машини. Монтажът на спътника се извършваше по старому — от ръцете на живите хора. Въпреки всички опасности работата изглеждаше толкова интересна, че привличаше хиляди доброволци. Изпитателните психологически станции едва смогваха да преглеждат всички желаещи да изявят пред Съвета своята готовност да се отправят в междупланетното пространство.
      Дар Ветер се добра до фундаментите на слънчевите машини, разположени във форма на ветрило около грамадна втулка с апарат за изкуствено притегляне, и включи батерията на гърба си към входната клема на проверочната верига. В телефона на неговия шлем зазвуча несложна мелодия. Тогава той паралелно присъедини стъклена плоча с нанесена върху нея с тънки златни линии схема. Раздаде се същата мелодия. Като въртеше двата нониуса, Дар Ветер докара до съвпадение временните точки и се убеди, че липсват различия не само в мелодията, но и в тоналността на настройката. Една важна част от бъдещата машина бе поставена безупречно. Можеше да се започне монтирането на радиационните електродвигатели. Ветер изправи уморените си от дългото носене на скафандър рамене и повъртя глава. Движението предизвикваше пукане в шийните му прешлени, вдървени от продължителната неподвижност в шлема. Пак добре, че той се оказа устойчив срещу психозите, разпространени сред работещите извън земната атмосфера — ултравиолетовата сънна болест и инфрачервеното буйство. Иначе не би могъл да доведе докрай почетната си мисия.
      Скоро първата обшивка ще защити работниците от гнетящата самота в открития Космос, над бездната без небе и почва!
      От «Алтай» се отдели малък спасителен снаряд и подобно на стрела се мярна покрай строежа. Това беше влекач, изпратен за автоматичните ракети, които носеха само товар и спираха на определена височина. Навреме! Група летящи в пространството ракети, хора, машини и материали отиваше към тъмната част на Земята. Влекачът се върна, като теглеше подире си три дълги рибообразни снаряда със синкав оттенък, които на Земята са тежали по сто и петдесет тона, без да се слага в сметката горивото.
      Ракетите се присъединиха към себеподобните си около платформата за сортиране. Дар Ветер с тласък отскочи върху другата страна на скелета и се озова сред насъбралите се в кръг техници, ръководещи разтоварването. Хората обсъждаха плана за нощната работа. Дар Ветер се съгласи с тях, обаче настоя всички индивидуални батерии да бъдат заменени с нови, такива, които да осигуряват тридесет часа непрекъснато затопляне на скафандрите освен снабдяването с ток на фенерите, въздушните филтри и радиотелефоните.
      Целият строеж се гмурна в нощния мрак като в бездна, но дълго още меката пепелява зодиакална светлина от слънчевите лъчи, разсеяни от газовете в горните зони на атмосферата, осветяваше застиналия при сто и осемдесетградусовия мраз скелет на бъдещия спътник. Още по-силно, отколкото денем, започна да пречи свръхпроводимостта. И най-малкото износване на изолацията в инструментите, батериите или акумулаторите обгръщаше близкостоящите предмети със синкавото сияние на разливащия се направо по повърхността ток.
      Непрогледна космическа тъмнина настъпи заедно с усилилия се студ. Звездите светеха остро като извънредно ярки сини игли. Невидимият и безшумен полет на метеорити нощем изглеждаше особено страшен. Върху повърхността на тъмното кълбо долу, в атмосферните течения, пламваха разноцветни облаци от електрическо сияние, искрови потоци с гигантска дължина или ивици разсеяно светене, проточили се на хиляди километри. Ураганни ветрове, по-силни от която и да е земна буря, профучаваха там, долу, в горните слоеве на въздушната обвивка. Наситена от излъчването на Слънцето и Космоса, атмосферата продължаваше да разбърква енергията и с това затрудняваше връзката между строежа и родната планета.
      Внезапно в малкия свят, уединен в мрака и чудовищния студ, нещо се измени. Дар Ветер не веднага съобрази, че бяха запалени осветителите на планетолета. Още по-черна стана тъмнината, помръкнаха свирепите звезди, но платформата и скелетът осезаемо се открояваха в бялата ярка светлина. Подир няколко минути «Алтай» намали напрежението, светлината стана жълта и по-малко интензивна. Планетолетът икономисваше енергията на своите акумулатори. Отново, както денем, се задвижиха квадратни и елипсовидни листове за обшивка, решетести ферми за крепене, цилиндри и тръби за резервоари. Те постепенно намираха своето място в скелета на спътника.
      Дар Ветер напипа напречната греда, хвана се за ролковите дръжки на въжения парапет и като се отблъсна с крак, отхвръкна нагоре. До люка на планетолета той стисна спирачките и тъкмо навреме — не се удари в затворената врата.
      В преходната камера не поддържаха нормалното земно налягане, за да намалят загубата на въздух при влизане и излизане на големия брой работещи. Затова Дар Ветер, без да снема скафандъра, прекрачи във втората, временно изградена спомагателна камера и тогава изключи шлема и батериите.
      Като разкършваше умореното си от скафандъра тяло, той твърдо стъпваше по вътрешната палуба и се наслаждаваше от възвръщането към почти нормалното тегло. Изкуствената гравитация на планетолета работеше непрекъснато. Неизразимо приятно е да се чувствуваш здравостоящ върху почва човек, а не лека мушица, виеща се в несигурна и вероломна пустота! Ласката светлина и топлият въздух, удобното кресло го примамваха да се изтегне и отдаде на почивка, без да мисли за нищо. Дар Ветер преживяваше наслаждението на своите прадеди, което някога, при четенето на старинни романи, го учудваше. Именно така след дълъг път в студената пустиня, влажната гора или заледените планини човекът е влизал в топло жилище — дом, землянка, плъстена шатра. И тогава, както тук, тънки стени са го отделяли от огромния опасен свят, враждебен към него, запазвали са му топлината и светлината, давали са му възможност да си почива, да набира сили, да обмисля по-нататъшните си дела.