Современная электронная библиотека ModernLib.Net

Великое Кольцо - Мъглявината Андромеда

ModernLib.Net / Ефремов Иван Антонович / Мъглявината Андромеда - Чтение (стр. 17)
Автор: Ефремов Иван Антонович
Жанр:
Серия: Великое Кольцо

 

 


      Долетя едва чуто ритмично звънкане. Мвен Мас вдигна глава и видя бързо крачеща, до пояс в цветята, девойка. Тя свърна встрани, а той с удоволствие погледна стройната фигурка сред цветното море. Ех, това можеше да бъде Чара, ако… ако всичко бе станало иначе!
      Наблюдателността на учения му подсказа, че девойката е неспокойна. Тя често поглеждаше назад и без нужда ускоряваше крачките си, сякаш се боеше от нещо. Мвен Мас измени посоката и бързо се приближи. Изправи се пред нея в целия свой грамаден ръст.
      Непознатата спря. Пъстра кърпа, препасана на кръст, обхващаше плътно снагата й, долният край на червената пола бе потъмнял от росата. Тънките гривни на голите ръце зазвъняха по-силно, когато тя отметна разрошената от вятъра тъмна коса. Изпод късите къдрици, небрежно разсипали се по челото и бузите, гледаха печални очи. Девойката дишаше тежко, вероятно от продължително ходене. Редки капчици пот бяха избили на мургавото й красиво лице. Тя направи към него няколко неуверени стъпки.
      — Коя сте вие и накъде бързате така? — попита Мвен Мас. — Може би се нуждаете от помощ?
      Девойката втренчено го огледа и заговори пресекливо и припряно:
      — Аз съм Онар от пето селище. Помощ обаче не ми е нужна.
      — Друго виждам. Уморена сте и нещо ви мъчи. Какво може да ви заплашва? Защо се отказвате от моята помощ?
      Онар вдигна очи, които засияха дълбоко и чисто като у жена от Големия свят.
      — Зная кой сте. Голям човек, оттам — тя показа по посока на Африка. — Вие сте добър и доверчив.
      — Бъдете и вие също такава! Преследва ли ви някой?
      — Да! Той ме гони…
      — Кой смее да ви гони?
      Девойката пламна и сведе поглед.
      — Един човек. Той иска да стана негова…
      — Но как може човек да бъде принуден да обича? Той ще дойде тук и аз ще му кажа…
      — Не бива! Той също дойде от Големия свят, само че отдавна, и също е силен… Само че не е такъв като вас… Той е страшен!
      Мвен Мас безгрижно се разсмя.
      — Къде отивате?
      — В пето селище. Ходих в градчето и срещнах…
      Африканецът кимна и взе ръката на девойката. Тя послушно остави своите пръсти в неговата ръка и двамата тръгнаха по страничната пътечка, която водеше към селището.
      По пътя, като от време на време се оглеждаше тревожно, девойката разказа как тоя човек я преследва навсякъде.
      Опасението й да говори открито възмущаваше извънредно силно Мвен Мас. Той не искаше да се примири с мисълта, че на уредената Земя може да съществува гнет.
      — Защо нищо не правят вашите хора? — каза Мвен Мас. — Знае ли за това Контролът върху честта и правото? Нима във вашите училища не преподават история и не ви е известно до какво водят дори малките огнища на насилие?
      — Преподават… известно е… — отвърна Онар, загледана пред себе си.
      Цъфтящата равнина свършваше и пътечката се тулеше зад храсталака, като описваше рязък завой. Иззад завоя се появи висок мрачен човек, който прегради пътя. Той беше гол до кръста и атлетически мускули играеха под прошарените косми, покриващи гърдите му. Девойката конвулсивно издърпа ръката си и прошепна:
      — Страхувам се за вас. Идете си, приятелю от Големия свят!…
      — Стойте! — прогърмя повелителен глас.
      Така грубо никой не разговаряше в Епохата на Пръстена. Мвен Мас инстинктивно заслони девойката.
      Високият човек доближи и се опита да го отблъсне, но той стоеше като скала.
      Тогава с бързината на мълния непознатият му нанесе жесток удар с юмрук в лицето. Мвен Мас се олюля. Нито веднъж през живота му не го бяха удряли така. Замаян, той смътно чу горестния вик на Онар. Спусна се срещу противника, ала полетя към земята от два нови оглушителни удара. Онар се хвърли на колене и го прикри с тялото си. Врагът с тържествуващ вопъл я сграбчи, силно изви ръцете й назад. Тя се прегъна страдалчески и зарида, цялата яркочервена от гняв.
      Но Мвен Мас вече се бе овладял. През младежките години в неговите Херкулесови подвизи имаше и по-сериозни схватки с необвързани с човешкия закон врагове. Припомни си всичко, на което го бяха учили за ръкопашна битка с опасни животни. Вдигна се бавно, устреми поглед в обезобразеното от ярост лице на врага — набелязваше мястото за съкрушителния удар. Но изведнъж се сепна и се отдръпна. Позна това характерно лице. То така дълго го беше преследвало в мъчителните мисли за правото на опит в Тибет.
      — Бет Лон!
      Той пусна девойката и замря с поглед, вперен в непознатия тъмнокож човек, който бе изгубил напълно свойственото си добродушие.
      — Бет Лон, аз много мислих за срещата с вас, понеже ви считах за събрат по нещастие, ала никога не съм си представял, че ще бъде такава! — извика Мвен Мас.
      — Каква? — нагло запита Бет Лон, като се мъчеше да скрие злобата си.
      Африканецът направи отстраняващ жест.
      — Защо са тия празни думи? В оттатъшния свят не сте ги произнасяли и сте действували, макар и престъпно, в името на една голяма идея. А тук за какво?
      — За самия себе си, единствено за самия себе си! — презрително процеди през зъби Бет Лон. — Достатъчно съм се съобразявал с другите, с общото благо! Всичко това не е нужно на човека, както разбрах. Това са знаели и някои древни мъдреци.
      — Вие никога не сте мислили за другите, Бет Лон — прекъсна го африканецът. — Правили сте си отстъпки във всичко и ето какъв сте сега! Насилник, почти животно!
      Математикът се раздвижи — готвеше се да се хвърли върху Мвен Мас, но се сдържа.
      — Стига, говорите прекалено много!
      — Виждам, че сте загубили прекалено много, и искам…
      — А аз не искам! Махайте се от пътя!…
      Мвен Мас не се помръдна. Наклонил глава, той стоеше уверено и страшно пред Бет Лон. Чувствуваше докосването на потръпващото рамо на девойката. И тези тръпки го ожесточаваха по-силно, отколкото получените удари.
      Математикът гледаше излъчващите гневен пламък очи на африканеца.
      — Вървете! — въздъхна той и се отмести от пътечката.
      Мвен Мас отново хвана за ръка Онар и я поведе между храстите, като чувствуваше пълния с ненавист поглед на Бет Лон. При завоя спря така внезапно, че Онар се блъсна в гърба му.
      — Бет Лон, да се върнем заедно в Големия свят!
      Математикът се разсмя с предишното си нехайство, ала острият слух на Мвен Мас долови нотка на горчивина в бруталната му смелост.
      — Какво представлявате вие, че да ми предлагате това? Знаете ли?…
      — Зная. Аз съм този, който също извърши забранен опит, погуби доверилите му се хора. Вървях близо до вашия път в изследването, и ние… вие и аз, и другите вече сме в навечерието на победата! Вие сте нужен на хората, обаче не такъв…
      Математикът пристъпи към Мвен Мас и наведе очи, но изведнъж се обърна и презрително подхвърли през рамо груби думи на отказ. Мвен Мас безмълвно тръгна по пътеката.
      До пето селище оставаха около десет километра.
      Щом узна, че девойката е самотна, африканецът я посъветва да отиде на източното крайбрежие, в приморските селища, за да не се среща повече с жестокия и груб човек. Бившият знаменит учен ставаше тиранин в тихия живот на малките селища, разпилени в планинската област. За да предотврати всякакви последствия, Мвен Мас реши да се отправи за градчето и да помоли да бъде наблюдаван тоя човек. Когато се сбогуваше с Онар край входа на селището, девойката му разказа, че неотдавна в горите на куполовидната планина май са се появили тигри, избягали от резервата. Като го хвана здраво за ръка, тя го молеше да бъде по-предпазлив и за нищо на света да не минава през планините нощем. Мвен Мас бърже закрачи назад. Случката изпълваше мислите му и той виждаше пред себе си последния поглед на девойката, в който се смесваха тревога и преданост. За първи път африканецът помисли за действителните герои от древното минало — за хората, останали добри, макар и в плен на унижението, злобата и физическите страдания. За онези, които са извършили най-трудния подвиг — останали истински хора, когато тяхното обкръжение е спомагало за развиването на зверско себелюбие.
      Двойнствеността на живота винаги е поставяла пред хората своите противоречия. В древния свят, сред заплахи и унижения, силата на любовта, предаността и нежността е нараствала именно при смъртна опасност. Подчиняването пред грубата сила е правело всичко мимолетно и неустойчиво. Всеки миг е било възможно съдбата на отделния човек да се измени много рязко и да обрече на крушение неговите планове, надежди и помисли, защото в лошо организираното някогашно общество доста неща зависели от случайни хора. Ала тая мимолетност на надеждите, любовта и щастието, вместо да отслабва, е усилвала чувството.
      Ето защо най-хубавото в човека не е загинало, въпреки тежките изпитания в робството през Тъмните векове или в Ерата на разединения свят.
      За първи път африканецът помисли, че в трудния древен живот е имало и щастие, и надежди, и творчество, понякога даже по-силни, отколкото сега, в гордата Ера на пръстена.
      Мвен Мас почти със злоба си спомни за теоретиците на науката от ония времена. Като се основавали на криворазбраната бавност в изменението на видовете в природата, те са гадаели, че човечеството няма да стане по-добро в течение и на милиони години. Ако са обичали малко повече хората и са знаели диалектиката на развитието, подобна нелепост никога не би им хрумнала!
      Отвъд кръглото рамо на гигантската планина залезът обагри в червено нейното облачно покривало. Мвен Мас се гмурна в рекичката.
      Щом се освежи и окончателно успокои, той седна на един плосък камък, за да изсъхне и си почине. Преди настъпването на нощта не му се удаде да стигне до градчето и той реши да се прехвърли през планината при изгрева на месечината. Като съзерцаваше клокочещата по камъните вода, африканецът внезапно почувствува нечий поглед, ала никого не видя. Това усещане на следящи го невидими очи тегнеше на Мвен Мас и тогава, когато прегази рекичката и започна изкачването.
      Той вървеше бързо по утъпкания от коли друм на платото, високо хиляда и осемстотин метра, минаваше от тераса на тераса, за да превали гористото планинско разклонение и по най-късия път да слезе в градчето. Тесният сърп на младата луна можеше да осветява пътя не повече от час и половина. Да се преодолее стръмната планинска пътека в безлунна нощ щеше да бъде много трудно. Мвен Мас бързаше. Редките невисоки дървета мятаха дълги сенки, които лягаха в редица черни ивици върху огряната от месеца суха земя. Той крачеше, внимателно гледаше под краката си, за да не се препъне в безчислените дребни корени, и мислеше.
      Далеч отдясно, където скатът на разклонението чезнеше в дълбока сянка, се разнесе страшно ръмжене, разстла се земята и разтърси околността. Откликна нисък рев от гората, потънала в петна и ивици лунна светлина. В тия звуци напираше сила, която проникваше в глъбините на душата и събуждаше отдавна забравеното чувство на страх и обреченост. В противодействие на древния ужас пламна не по-малко древната ярост за борба — наследство от безброй поколения безименни герои. Някога те са защищавали човешкото право на живот сред мамонти, лъвове, исполински мечки, бикове и безжалостни вълчи глутници, в изнуряващите дни на лов и в нощите на упорита отбрана.
      Мвен Мас се поспря, като се озърташе и задържаше дъха си. Нищо не помръдна в нощната тишина. Ала щом направи няколко крачки по пътеката, разбра, че го преследват по петите. Тигри? Нима думите на Онар се оказаха верни?
      Мвен Мас се впусна да бяга, като се стараеше да съобрази какво ще прави, когато хищниците — те несъмнено бяха два — се нахвърлят върху него.
      Да се спасява по високите дървета, по които тигърът се катери по-добре от човека, е безсмислено. Да се сражава? Наоколо имаше само камъни, дори една тояга не може да се отчупи от тези яки като желязо клони. И когато ръмженето се чу отзад съвсем близко, той разбра, че ще загине. Прострените над пътеката клони на дърветата го душеха. Искаше му се да почерпи мъжество от вечните дълбини на звездното небе, за изучаването на което бе отдал целия си досегашен живот. Съдбата го облагодетелствува — той изскочи на голяма поляна. В центъра й забеляза куп разпръснати скални отломъци, втурна се натам, сграбчи грамаден остроъгълен камък и се извърна към гората. Неясни призраци се движеха към него. С пъстрите си кожи те се губеха сред кръстосаните сенки на рядката гора. Луната вече докосна върховете на дърветата. Удължените сенки легнаха пряко поляната и по тях като по черни пътеки двете огромни котки започнаха да пълзят към Мвен Мас. Както в подземната стая на Тибетската обсерватория, той почувствува наближаващата смърт. Сега тя гореше със зелен пламък във фосфоресциращите очи на хищниците. Африканецът вдъхна налетелия в знойния задух порив на вятъра, погледна нагоре, към сияещата слава на Космоса, и се изправи, вдигнал над главата си камъка.
      — Аз съм с теб, другарю! — чу се неочакван глас.
      На поляната из мрака на ската се метна висока сянка, застрашително издигнала крив клон. Изуменият Мвен Мас за миг забрави тигрите, щом позна математика. Бет Лон, почти бездиханен от лудото тичане, застана до Мвен Мас, като дишаше зачестено, с отворена уста. Грамадните котки, отскочили отначало назад, пак започнаха да се придвижват. Тигърът вляво беше вече на тридесет крачки. Ето, той примъкна под себе си лапи — приготви се да напада.
      — По-скоро! — разнесе се звучен вик по поляната.
      Бледи пламвания на гранатохвъргачки се замяркаха от три страни зад гърба на Мвен Мас. От изненада той изтърва своето оръжие. Единият тигър се изправи на задните си крака, парализиращите гранати се пръснаха като барабанни удари и хищникът се повали на гръб. Вторият направи скок към гората. Оттам се появиха силуети на конници. Стъклена граната с мощен електрически заряд се разби в челото на тигъра и той се просна, мушнал тежката си глава в сухите треви.
      Един от ездачите излезе напред. Никога досега на Мвен Мас не бяха изглеждали така красиви работните дрехи от Големия свят: широки, къси — над коленете — панталони, свободна риза от син изкуствен лен с отворена яка и два джоба на гърдите.
      — Мвен Мас, чувствувах, че сте в опасност!
      Нима можеше да не познае този висок глас, който сега звучеше с такава тревога! Чара Нанди!…
      Той забрави да отговори и остана неподвижен, докато девойката скочи и дотича при него. След това се приближиха петимата й спътници. Мвен Мас не успя да ги огледа, понеже лунният сърп се потули зад гората и душният нощен мрак скри леса и поляната. Ръката на Чара намери лакътя на Мвен Мас. Той хвана китката на девойката и тури дланта й върху своята гръд, където развълнувано туптеше сърцето му. Едва осезаемо с крайчеца на пръстите си Чара поглади изпъкналата ивица на мускула и тая лека ласка достави на Мвен Мас неизпитан покой.
      — Чара, това е Бет Лон, новият приятел…
      Мвен Мас се обърна и откри, че математикът е изчезнал. Тогава той викна в тъмнината с всички сили:
      — Бет Лон, не си отивайте!
      — Ще дойда! — разнесе се отдалеч мощният му глас. В него вече нямаше горчива наглост.
      Един от спътниците на Чара — вероятно ръководител на групата — свали привързаното зад седлото сигнално фенерче. Слабата светлина заедно с невидим радиолъч се устреми към небето. Мвен Мас съобрази, че пристигналите чакат летателен апарат. И петимата се оказаха момчета — работници от изтребителен отряд, избрали за един от своите Херкулесови подвизи патрулната служба за борба с вредните животни на Острова на забравата. Чара Нанди се присъединила към отряда, за да дири Мвен Мас.
      — Вие грешите, като ни смятате толкова проницателни — каза ръководителят, когато всички насядаха около фара и Мвен Мас пристъпи към неизбежното разпитване. — Помогна ни една девойка с древногръцко име.
      — Онар! — възкликна Мвен Мас.
      — Да, Онар. Нашият отряд наближаваше пето селище откъм юг, когато дотича една жива от умора девойка. Тя потвърди слуховете за тигрите, които ни бяха довели тук, и ни увери да тръгнем да ви търсим незабавно, защото се страхувала, че може да ви нападнат, когато се връщате към градчето през планината. И виждате — едва успяхме.
      Сега ще дойде товарен винтолет и ние ще отправим вашите временно парализирани врагове в резервата. Ако те излязат в действителност людоеди, ще ги унищожат. Обаче не бива такава голяма рядкост да бъде погубена без изследване.
      — Какво изследване?
      Момчето вдигна вежди.
      — Това е извън нашата компетенция. Навярно преди всичко ще ги успокоят… Ще им влеят понижител на жизнената активност. Стане ли за известно време слаб, тигърът се научава на много неща.
      Силен трептящ звук прекъсна юношата. Отгоре бавно се спускаше тъмна маса. Ослепителна светлина заля поляната. Пъстрите едри котки бяха затворени в контейнери за чупливи товари. Едва видимата в мрака грамада на кораба изчезна и откри поляната за спокойната светлина на звездите. С тигрите се отправи едно от петте момчета, а неговия кон дадоха на Мвен Мас.
      Африканецът и Чара яздеха един до друг. Пътят се спускаше в долината на рекичката Гале, в чието устие, на крайбрежието, се намираха медицинската станция и базата на изтребителния отряд.
      — За първи път, откакто съм на острова, отивам към морето — наруши мълчанието Мвен Мас. — Досега ми се струваше, че то е стена, която завинаги ме е отделила от моя свят.
      — Островът беше за вас нова школа? — полувъпросително и радостно каза Чара.
      — Да. За кратък срок преживях и премислих доста много. Всички тия мисли отдавна бродеха в главата ми…
      Мвен Мас сподели своите предишни опасения, че човечеството се развива прекалено рационално, прекалено технически и с това повтаря в друга, не така уродлива крайност грешките на древността. Сторило му се, че на планетата Епсилон от Тукан едно твърде подобно и също така прекрасно човечество се е погрижило повече за съвършенството на емоционалната страна на психиката.
      — Аз много страдах от усещането за непълна хармония в живота — отговори девойката. — Нужно ми беше повече от нещо древно и значително по-малко от настоящето. Мечтаех за епохата на непрахосаните сили и чувства, натрупани още от първобитния подбор през века на Ерос, някога в античното Средиземноморие. Винаги съм се стремяла да преобразя истинската сила на чувствата в своите зрители. Но може би само Евда Нал ме е разбрала докрай.
      — И Мвен Мас! — сериозно добави африканецът и разказа как тя му напомни меднокожата дъщеря на Тукан.
      Девойката вдигна лице. При плахата светлина на първите отблясъци на зората Мвен Мас видя очите й, такива огромни и дълбоки, че усети леко главозамайване, отдръпна се и се разсмя.
      — Някога нашите прадеди в своите романи за бъдещето са си представяли, че ние ще бъдем полуживи рахитници с прекомерно развит череп. Въпреки че изклали за опити милиони животни, те не се приближили до разбирането на мозъчната машина в човека, защото са пъхали нож там, където са били нужни извънредно фини измерители с молекулярни и атомни мащаби. Сега знаем, че силната дейност на разума изисква могъщо тяло, пълно с жизнена енергия. Но същото това тяло поражда и силни емоции.
      — А и ние живеем вързани със синджира на разума — съгласи се Чара Нанди.
      — Много вече е направено, ала все пак интелектуалната страна в нас е отишла напред, а емоционалната е изостанала… За нея трябва да се погрижим, та не тя да се нуждае от веригата на разума, а понякога разумът — от нейната верига. Това започва да ми се струва така важно, че възнамерявам да напиша книга.
      — О, естествено! — разпалено възкликна Чара, смути се и продължи: — Малцина големи учени са се посвещавали на изследване законите на прекрасното и пълнотата на чувствата… Говоря не за психологията.
      — Разбирам ви! — отвърна африканецът, като се любуваше неволно на девойката. От смущение тя вдигна гордата си глава срещу лъчите на изгрева и те придадоха на кожата й цвета на червена мед.
      Чара седеше леко и свободно върху високия вран кон, встъпващ в такт с дорестия — на Мвен Мас.
      — Изостанахме! — викна девойката, подръпна юздата и конят веднага се втурна напред.
      Африканецът я настигна и двамата препуснаха един до друг по стария път. Щом се изравниха със своите млади другари, те позабавиха хода и Чара се обърна към Мвен Мас.
      — А тази девойка, Онар?…
      — Тя трябва да посети Големия свят. Вие сама казахте, че на острова е останала случайно, поради привързаност към майка си, пристигнала тук и неотдавна умряла. За Онар би било добре да работи при Веда — на разкопките са нужни внимателни и нежни женски ръце. Да, има още хиляди дела, където са нужни такива ръце. И Бет Лон, новият, който ще се върне при нас, ще я види с други очи!…
      Чара сви вежди.
      — А вие няма ли да напуснете своите звезди?
      — Каквото и да бъде решението на Съвета, аз ще продължа да работя за Космоса. Но отначало трябва да напиша за…
      — Звездите на човешките души?
      — Вярно, Чара! Дъхът замира пред тяхното огромно многообразие… — Мвен Мас млъкна, като забеляза, че девойката го наблюдава с нежна усмивка. — Не сте ли съгласна с това?
      — Естествено, съгласна съм! Мислех за вашия опит. Извършили сте го от страстно нетърпение да дадете на хората пълнотата на света. В това вие сте художник, не учен.
      — А Рен Боз?
      — За него опитът е само следващата крачка по изследователския му път.
      — Оправдавате ли ме, Чара?
      — Напълно! И аз съм уверена, че ви оправдават още много хора, болшинството!
      Мвен Мас хвана поводите с лявата ръка, а дясната протегна към Чара. Конниците влязоха в малкото селище на станцията.
      Вълните на Индийския океан отмерено тътнеха под урвата. В техния шум Мас чуваше ритмичната стъпка на басовете в симфонията на Зиг Зор за устремяващия се към Космоса живот. И мощната нота, основната нота на земната природа — синьото фа, — пееше над морето и караше човека да откликва с цялата си душа и да се слива със създалата го природа.
      Океанът е прозрачен, сияещ, очистен от хищните акули, отровните риби, мекотели и опасните медузи, както е очистен животът на съвременния човек от злобата и страха на предишните векове. Но все пак в необятните му простори са останали тайни кътчета, в които покълват оцелели семена от вредния живот, и само бдителността на изтребителните отряди ние дължим безопасността и чистотата на океанските води.
      Нима не така изведнъж в прозрачната млада душа израстват злобното твърдоглавство, кретенската самоувереност и животинският егоизъм? Ногаз, ако човек не се подчинява пред авторитета на обществото, насочено към мъдрост и добро, а се ръководи от своето честолюбие и лични страсти, мъжеството се превръща в зверство, творчеството — в жестока хитрост, а предаността и самопожертвуванието стават опора на тирания, жестока експлоатация и гавра… Лесно се смъква обвивката от дисциплина и обществена култура — само едно-две поколения лош живот. Мвен Мас видя този зверски лик тук, на Острова на забравата. Ако той не бъде задържан, а му се даде свобода — ще разцъфти чудовищен, всичко потъпкващ деспотизъм, който толкова векове е натрапвал на човечеството своя безсъвестен произвол.
      Най-поразителното в историята на нашата планета е възникването у злобните невежи на неугасима ненавист към знанието и красотата. Това недоверие, страх и омраза минават през всички човешки общества, като се почне от страха пред първобитните магьосници и вещици и се свърши с избиване на изпреварили своето време мислители в Ерата на разединения свят. Така е било и на други планети с високоразвита цивилизация, но не съумели да опазят своя обществен строй от произвола на малки групи хора — олигархия, която възниквала внезапно и коварно в най-различни видове… Мвен Мас си припомни съобщенията по Пръстена за населени светове, където най-високите научни постижения се използували за сплашване, изтезаване и наказания, четене на мислите, превръщане на масите в покорни полуидиоти, готови да изпълняват всякакви чудовищни заповеди. Вопъл за помощ от такава планета проникнал в Пръстена и летял в пространството още много стотици години, след като загинали и изпратилите го хора, и жестоките им управници.
      Земята се намира вече в такъв стадий от развитието си, че подобни ужаси завинаги са станали немислими. Ала все още недостатъчно е духовното развитие на човека, за което неуморно се грижат хора като Евда Нал.
      — Художникът Карт Сан казваше, че мъдростта е съчетание от знания и чувства. Да бъдем мъдри! — разнесе се отзад гласът на Чара.
      И като профуча покрай африканеца, девойката се хвърли от височината в шумящата бездна.
      Мвен Мас я видя как плавно се превъртя във въздуха, крилато разпери ръце и изчезна във вълните. Къпещите се долу момчета от изтребителния отряд замряха. По гърба на Мвен Мас мина тръпка от възхищение, граничеща с уплаха. Никога африканецът не беше скачал от такава безумна височина, но сега той безстрашно застана до ръба на урвата и почна да сваля дрехите си. После си спомняше, че в смътните мигновени мисли Чара му се стори богиня на древните хора, която умее всичко. А щом тя може, може и той!
      Слаб предупреждаващ вик на девойката се раздаде в шума на вълните, обаче Мвен Мас, устремил се надолу, не го чу. Полетът трая блажено дълго. Добър майстор на скоковете, Мвен Мас се гмурна във водата и потъна много дълбоко. Морето беше така удивително прозрачно, че дъното му се стори опасно близко. Африканецът изви тялото си и получи такъв зашеметяващ удар вследствие ненамалената инерция, че за миг всичко престана а съществува за него. Подобно на стремителна ракета Мвен Мас излетя на повърхността, обърна се по гръб и се залюля върху вълните. Като се опомни, той съзря доближаващата се Чара Нанди, За първи път поради бледността от уплахата яркият бронзов загар на девойката бе изгубил блясъка си. Укор и възхищение светеха в нейния поглед.
      — Защо направихте това? — задъхана прошепна тя.
      — Защото вие го направихте. Аз ще тръгна подир вас навсякъде… да строя своя Епсилон от Тукан на нашата Земя!
      — И ще се върнете с мен в Големия свят?
      — Да!
      Мвен Мас се извъртя, за да плува по-нататък, и нададе вик от изненада. Поразителната прозрачност на морето, която му устрои зла шега, тук, далеч от крайбрежието, беше станала още по-голяма. Те сякаш се рееха на главозамайваща височина над дъното, видимо в най-малки подробности през неимоверно чистата вода, като през въздух. Мвен Мас бе обхванат от безстрашие и тържествуване, изпитвано от хората, попаднали извън пределите на земното притегляне. Скоковете в океана и полетите в черната бездна на Космоса предизвикват също такива усещания на безгранична сърцатост. Мвен Мас поривисто доплува до Чара, като шепнеше нейното име и четеше пламенен отговор в ясните й, смели очи. Ръцете и устните им се съединиха над кристалната бездна.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
СЪВЕТЪТ ЗА АСТРОНАВТИКА

      Съветът за астронавтика, както и главният мозък на планетата — Съветът за икономиката, отдавна притежаваха собствено здание за научни сесии. Смяташе се, че специално приспособеното и украсено помещение ще настройва събралите се върху проблемите на Космоса и по такъв начин ще помага за по-бързото пренасяне на вниманието от земните към звездните дела.
      Чара Нанди никога до днес не беше идвала в главната зала на Съвета. Придружавана от Евда Нал, тя влезе с вълнение в тая странна яйцеобразна зала с параболично извит таван и с кресла, сложени в елипсовидни редове. Из залата се разливаше ярка прозрачна светлина, сякаш наистина взета от друга, по-ярка от Слънцето звезда. Всички линии на стените, тавана, креслата се събираха в края на огромната зала като в свой естествен център. Там, на подиума, се намираха прожекционните екрани, трибуната и креслата за ръководителите на заседанието — членовете на Съвета.
      По златистоматовите ламперии на стените имаше релефни карти: вдясно — на планетите от Слънчевата система, а вляво — на планетите на най-близките звезди, изследвани от експедициите на Съвета. Вторият ред под светлосинята ивица на тавана заемаха начертани с блестящи бои скици на населени звездни системи, получени от съседите по Великия пръстен.
      Вниманието на Чара бе привлечено от старинна, потъмняла и явно вече неведнъж реставрирана картина над трибуната. Черновиолетово небе обхващаше цялата горна част на грамадното платно. Малкият сърп на чуждата месечина хвърляше белезникава безжизнена светлина върху издигнатата нагоре кърма на старинен звездолет, която се очертаваше на фона на пурпурния залез. Редиците от уродливи сини растения, сухи и твърди, изглеждаха металически. По дълбокия пясък едва се мъкнеше човек в лек защитен скафандър. Той разглеждаше разбития кораб и изнесените от него тела на загиналите си другари. Стъклата в очилата на маската му отразяваха само тъмночервените отблясъци от залеза, но с необикновена ловкост художникът е съумял да изрази в тях безпределното отчаяние от самотността в чуждия свят. На невисок хълм отдясно по пясъка пълзеше някакво животно, безформено и отвратително. Едрият надпис «Останал сам» бе кратък и изразителен.
      Завладяна от картината, девойката не веднага забеляза интересното архитектурно хрумване — креслата бяха разположени на ветрилообразни тераси, така че от галериите, скрити в основите на редовете, към всяко място имаше отделен проход. Всеки ред се оказваше изолиран от съседния — горен или долен. Чак като се настани с Евда, Чара обърна внимание на старинната украса на креслата, направени от естествено бисерносиво африканско дърво. Сега никой не би работил така дълго онова, което може да бъде отлято и полирано за няколко минути. Навярно поради уважението към старината дървото се стори на Чара по-топло и по-живо от пластмасата. Тя погали извитото облегало, без да престава да разглежда залата.
      Както винаги, събраха се твърде много хора, макар че мощните телевизионни предаватели щяха да разнесат по цялата планета изображението на всичко, което щеше да стане тук. Секретарят на Съвета Мир Ом според установения ред започна да чете късите съобщения, натрупани от миналото заседание насам. Сред неколкостотин души в залата не можеше да се открие нито едно невнимателно, съсредоточено в себе си лице. Най-характерната черта на хората от Епохата на Пръстена беше отзивчивост към всичко. Но Чара изпусна първото съобщение — тя продължаваше да разглежда залата и да чете сентенциите от знаменити учени, написани под картите на планетите.

  • Страницы:
    1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22